- Ах ти, заблудени човеко, личи си на колко грешно място си попаднал. - размаха пръст към него и до-колкото-можеше-да-се-нарече-така тоалета му. Хавайките бяха особено впечатляващи и навяваха спомени за някой хубав плаж с горещ пясък където поне ментата в спрайта не бе само за аромат. - Честно казано, душата на някой демон ще си продам за да си пека задника на мястото, от където идваш. Не че знам на кой плаж си бил ама явно ти е било много топличко. Посочи му свободния стол на своята маса, подканвайки го да седне до нея. - Като си говорим за демони, до колкото самата аз разбрах, двама от тези са организирали тазгодишното Валентинско събитие на Зарево, за да печелят женски души и сърца. Така де, да накарат всички ни да се чувстваме специални. Ама аз съм убедена, че отмъкването на нечия душа е замесено. Ангелите са тези, които уж правят другите щастливи защото.. просто така. Ще има нещо гнило, казвам ти. - присви очи, на косъм да задълбае и себе си и новодошлия в конспиративни теории. Вместо това обаче се отпусна лежерно на облегалка на стола си и отново се зазяпа някъде из тълпата, за да следи какво се случва. - Аз обаче съм тук за сеира. Ами ти? Къде си се развявал до сега само по гащи?
Усмивката не слезе от лицето му докато се навеждаше напред. Нежно обърна ръката на Ана, и преди да е успяла да забие юмрук в носа му, постави една лека целувка точно в основата на нежната и длан. Безумие, това вършеше. Щеше да покаже на една почти непозната, и на всички на това мероприятие, малка част от истинското си аз. Естествено, другите не го вълнуваха. Искаше да покаже на Ана, че му се иска да и повярва. Да я опознае. Изправи се и с бърза крачка се запъти към бара. След бързо шушу мушу с един от хостовете в ръката му се озова микрофон. Той се прокашля и пищящ звук прониза ушите на всички. - Мамка му ста.. Оп, работи. Добър вечер. - Кол се поклони на гостите - Първо искам да благодаря на домакините. Партито е един път. - той се засмя и не дочака всички да запляскат - Аз лично не харесвам този празник. Изобщо даже. - почеса се зад главата - Но познавах човек, който се радваше на всяко такова събитие. Който обичаше живота. - очите му леко заискриха под светлината на лампите - Някои от вас също го познаваха. Други не. Той беше мой брат. - Колтън гледаше към Ана - И не бях тук за да го изпратя. Не бях тук за да се сбогувам с него. И ме боли. Но вие по един или друг начин бяхте тук за него. - последва лек поклон - Та следващата песен е за вас. За него. Казваше се Зейдист. Аз го наричах шибаняк. И го обичах. - Колтън прочисти гърло, очите му все така не се откъсваха от тези на Ана. Гласът му се понесе във въздуха, между гостите. Беше и благодарен. Повече от колкото тя си представяше. И ако ще тази песен да означаваше да бъде нейн роб до живот, ако ще да изгубеше този бас, той пак щеше да и я подари. Защото под всичките белези, сарказъм, и задничарство, това беше истинският Кол. След като приключи слезе от сцената и се приближи до нея. Коленичи, за да се изравни с нея, и с леко зачервени очи произнесе нещо, което не вярваше, че ще каже отново на когото и да е. - Благодаря ти. С бас, или без бас, съм ти задължен. До живот. - усмихна се топло и леко наклони глава. Посегна да погали косата и, но спря.
Изидур оглеждаше хората наоколо докато белокоската му говореше за някакви неща които дори и не го интересуваха или вълнуваха, ама ни най - малко. Той сложи лакът на масата, а след това главата върху дланта си и въздъхна. -"Е...Където и да съм бил, вече не съм. Като ги гледам така всички наоколо не ми изглежда като да са взели сърцата на дамите, и определено като те гледам теб не си се трогнала ни най - малко от това което става или може да се случи. На мен лично не ми пука особено много ако трябва да бъдем честни. Просто се озовах тук и дори и аз не знам как. Както сама вече забеляза бях на друго място, може би далеч по - приятно или пък не чак толкова... Зависи от гледната точка на даденият индивид."
Очевидно демона не искаше да издава какъв е и от къде точно идва на тази жена с бяла коса. Та той дори не знаеше как разбира нейният език дори..и как тя го разбира. Може би това бе измерение в което всички се разбираха без проблем? Е..кой знае, може би някой ден щеше да разбере, но едва ли защото това също не бе от нещата които го интересуваха чак толкова много.
-"Ами ти? Защо си тук след като знаеш какво е това място и какво може да се случи, хм? Може би вече ми отговори на този въпрос, но това едва ли е единствената причина да си тук."
Беше истински изненадан от развоя на събитията. Не очакваше вещицата да го хване под ръка извеждайки ги от градината право в горичката, където единствения им наблюдател беше луната. Хладния въздух и миризмата на дърветата прочисти леко главата му, позволявайки му да мисли трезво. Щом се отдалечиха достатъчно Офелия заговори първа. Демонът мълчеше за миг, проследявайки с поглед как нежната й ръка маха залепнал кичур от лицето му. - Офелия - на свой ред сложи ръка на бузата й в лека ласка, спирайки на брадирката. Беше приятен контрастът от меката кожа на лицето й и мазолестата му ръка. Усмихна се леко. За първи път се обръщаше към нея по име. Стараеше този път да не ръси евтини свалки, но досега не му се беше налагало да прави нещо подобно - да се обяснява за държанието си и да показва как всъщност се чувства - не целях да разваля вечерта ти.. аз - гледаше я в очите и за момент си помисли, как може да се изгуби в тях - аз бих искал да те изпратя в края на вечерта, може би и да видя Мориган яко си я взела от болницата. Освен ако не си решила да си тръгнеш с него. - многозначително повдигна вежда в знак на неизречен въпрос. Ръката му се спусна към рамото й, минавайки през гушата, спусна я надолу, докато не стигна до пръстите. Хващайки ги нежно. Искаше да прекрачи границата още тук и сега, може би да я полегне на тревата или на я опъне на някой изсечен дъб, искаше да зарови ръце в косите и.. Секна мисълта случайно да не се издаде с изражението на лицето му.
Ана фон Кайран, Киел Конлид and Касиди Евърглоу like this post
Съветът от дами се спогледа озадачено. Какви ги говореше този мъж? За слънце и за звезди, за изгреви, за мистерии. Видимо се опитваше да сваля приятелката им, но подходът му сякаш не се хареса на бодигардите. Марселин, обаче, само се засмя. Абстрактната закачливост не ѝ пречеше особено, а и достатъчно време прекарваше в работа всеки ден, и част от причината да посети тази градина, беше именно с надеждата за поне малко разнообразие. - Слънцето отдавна залезе, но пък сигурно някъде там има луна - поде тя и отправи търсещ поглед нагоре към небето. - Защо не седнеш при нас, Камаел? Можем да я потърсим заедно. Една от колежките на Марселин изгрухтя невярващо. На тях може и опитите за свалка на непознатия да им се струваха изтъркани, но приятелката им видимо се забавляваше в това да им отвръща с още по-изтъркани фразички. Нетипично за нея. Може би стресът на работа ѝ идваше в повече и не беше на себе си. А може би всеки имаше съвсем различна персона в живота извън работното място, и често колегите му просто не знаеха за това. На този етап нито една от девойките, обаче, не изглеждаше сякаш планува да се махне и да ги остави насаме. Напротив, три от тях вече планираха как да си поръчат оная песен с палатката.
***
Офелия беше симпатична девойка. Успяха да поговорят малко за натални карти, за астрология, за споделения им интерес към редките билки (при Ян с основно научна цел като психотропни вещества), че даже успяха да проведат и един напълно лишен от злъч спор за творчеството на Фейфики и Фейзис и за разликите в дълбокомислената повтаряемост на фигурите и тропите в текстовете им.
Ала колкото и хубаво да си прекарваха двамата в разговори за всичко и нищо едновременно, вещицата видимо се напрегна. Дори не беше нужно да си психиатър, за да разбереш причината. Новодошлият мъж - онзи с бележката, я товареше, ала Офелия беше видимо решена да се справи сама със случая. Ян само ѝ кимна с разбиране и я остави да бъде отведена. Уважаваше тайните ѝ и нямаше да се бърка, ала същевременно държеше да узнае дали не създаваше проблем между двама сгаджосани индивиди. Все пак, беше далеч от идеята да създава проблеми. - Хей, Касиди - обърна се към белокоската на свой ред с все така приветливо изражение. Съществувайте и вие с име като "Янус" цял съзнателен живот, и ще се превърнете в експерти по скриването на мисли и чувства. Бонус точки, ако се окажете психиатър. - Как минава вечерта ти? И склонна ли си да поемеш две целувки от Киел Конлид от мое име, ако случайно дойде да ги раздаде? - кимна към чашата си с вино, вместо обяснение. - С теб се познаваме от пет секунди, но и него го познавам от приблизително час. И сме като клонираните атакуват. Все едно да се целуна сам по дупето, разбираш ли? Видимо се шегуваше. Май. Ако Киел случайно дойдеше при тях, вариантът да хване Касиди и да я набута в ръцете му, чертаеше хипотетична ситуация с неясен процент сигурност.
Ана фон Кайран, Киел Конлид and Офелия Оселис like this post
Вещицата привидно се стъписа когато демонът прокара ръка по бузата ѝ. Същевременно, Дориан никога не използваше цялото ѝ име - обикновено се обръщаше към нея на "ти", което в присъствието на други бе доста объркващо. Кожата по ръцете му бе груба, а самият той изглеждаше... някак объркан? Фел не беше свикнала на опитите му за кохерентен разговор с нея и може би тайно се чудеше дали това не беше заради Ян. Очите на русокосата любопитно обходиха лицето му в опит да разбере откъде всъщност идваха тези нови подбуди. Предположението ѝ, че може би след като бе видял колко свободно общуваше с вампира и беше решил да ѝ покаже, че той самият не е по-различен, я накара да се почувства странно. Хвана пръстите му със своите и бавно ги върна върху лицето си. Отпусна главата си в дланта му и се задържа така за момент. Сетне пусна ръката му и приседната на земята, в подножието на едно високо дърво. Беше прекалено тъмно за да различи какво точно беше, но предполагаше, че е дъб. На свой ред заговори: - Не планирах да си тръгна с никого тази вечер. - прегърна колената си, облягайки се в ствола на дървото, - Колкото до Мор - все още е в болницата, а срещата ми беше с доктора, който ми помогна да овладея положението. - погледът ѝ беше далечен, вперен в горичката пред тях, - Знаеш ли, Дориан, не разбирам как в един момент може да се правиш сякаш съм невидима, а в друг да ми предаваш тайни бележки? Прехапа устни тъй като нямаше сили да разтрива слепоочия, а погледът ѝ се върна на него. Примерите, които бе дала, досущ не бяха целия арсенал от "Странното поведение на Дориан" том първи, но бяха добър старт за изяснение. - В Звероукротителницата... - започна предпазливо, - Какво стана там? Какво толкова казах, че избяга като намусена госпожица?
Ана фон Кайран, Киел Конлид and Касиди Евърглоу like this post
Ситуацията в градината ставаше все по-динамична - започнаха личните поздрави, налазването на бара, Офелия изчезна и какво ли още не. Като един свободен електрон, Луна седна на първоначалното си място с централна гледка към пианото и опита от донесената панакота. Надяваше се да не бе засегнала нежното сърце на Киел, но тя обичаше нещата да се случват бавно. Както обикновено, застана на пост за интересни случки, готова да използва вилицата като оръжие. Ако се наложи.
Ана фон Кайран, Киел Конлид, Офелия Оселис and Дориан Халек like this post
За него може би това изпълнение бе разкриващо, истинско, път към сърцето й дори. За нея, не беше нищо такова. Думите за Зи я освободиха от вина, която нямаше намерението да изпитва така или иначе. Не го бе наранила, бе там, когато той бе сам. Бе постъпила като някой, който има душа. Но това беше всичко. Не се разплака, както бе предвидила дори една сълза не се търкулна по бузите й. Не откъсваше очи от Кол и се усмихваше, защото отдавна не бе виждала човек да обича. А явно те двамата наистина имаха нещо специално. Нещо, в което нямаше място за нея и тя го знаеше. " Единственото, което можеш да направиш, Ада, е да го нараниш, а той е способен да ти позволи" - прогони тази мисъл толкова бързо, колкото се бе появила. Нима трябваше да е загрижена? Може би преди години щеше да бъде, сега - просто играеше по свои правила. Щом коленичи пред нея, тя прокара фините си пръсти по лицето му и хвана брадичката му, сякаш бе готова да го целуне. Загледа се в очите му, а после в устните достатъчно дълго, че да подхрани тази илюзия, след което пусна лицето му, изправи се и се насочи към Киел. Преди да продължи обаче се обърна и закачливо подхвърли: -Е, явно си ми длъжник... Между другото, ще ти дам един приятелски съвет. Следващия път, когато проимаш желанието да ме целунеш, просто го направи - усмихна се криво и продължи напред. Когато достигна до пияното и единия от привлекателните хостове, внимателно се подпря на инструмента и се прокашля, за да привлече вниманието му. -Мисля, че ви дължа едно извинение, драги Киел. И то съвсем искрено - лицето й се промени, не флиртуваше, напротив, отново изглеждаше някак уморена и напълно искрена. Очите й бяха възвърнали лешниковия си цвят за момента и това я правеше да изглежда доста по-човек - По принцип нямам навика да мушкам хора без причина, но онази вечер в суматохата, нещата съвсем се объркаха. Надявам се, че сте склонен да ми простите...
Киел Конлид, Офелия Оселис and Колтън Блекроу like this post
Мина неизвестен период от време, преди Касиди да успее да формулира отговор на закачливия въпрос на доктора. Ян беше толкова добър психиатър, че и без подтикване мислите на демонката се насочиха към началото на вечерта и всичките ѝ житейски избори, довели я до този момент. Дали ако не беше поляла Дориан сега ушите ѝ щяха да се чувстват добре и нямаше да умира от срам от представлението на Добрютру Колтън? Или трябваше да се понатиска с Ана, за да си спести странната гледка на голия мъж огряващ Арабела? Как изобщо се бе озовала в ситуация, в която непознат доктор я молеше да се поцелува със също толкова непознат мъж вместо него? 'Що просто двамата не се поцелуваха, нали бяха прогресивна нация? Касиди щеше да снима и да вземе процент от доходите. - Кой е Киел Конлид? - попита в отговор, а объркано изражение цъфна на лицето ѝ. На теория знаеше, че е другият демон отговорен за това скандално събитие, но все още не се бяха запознали! Пък бил домакин. Червените ѝ очи направиха бърз оглед на Ян, а сетне се плъзнаха по тълпата. Добре, че докторът беше загатнал за приликата им и така успя да разпознае въпросния демон. Улекна ѝ, като видя че Киел беше облечен. - Това е интересно запознанство, ако не беше дошъл тук с Фел щях да попитам, дали винаги работи - намигна му, и понеже нямаше питие, с което да се заиграе, захвана да върти кичур коса около показалеца си. - Не е ли малко нечестно ти да получаваш пиенето, а аз да обирам целувките? Но, мога да ти направя тази услуга, защо не. Белокосата се усмихна и отмести поглед от доктора, гледайки някъде зад него. Щеше да е малко странно да го зяпа през цялото време. Вземе си помисли, че опитва да го открадне от вещицата. Много бързо обаче върна погледа си на него, защото една ярка мисъл я усени: - Ей, Фел каза, че си доктор. Случайно знаеш ли за 'ядосания птеродактил', или нещо такова? Един твой колега - Джаксън Ким, ми го приложи наскоро, но си тръгна преди да успеея да разбера дали не ме будалка. Случайно да го познаваш?
Касиди също беше сладка. По съвсем различен начин от Офелия, но г-н доктор бързо навърза нещата и започваше да му става ясно защо двете са приятелки. Приличаха си, различаваха се, допълваха се. Не, че можеше да го разбере от пет разменени изречения с новодошлата, но такова беше усещането му. - Не знаеш кой е Киел Конлид, хостът на събитието, но познаваш Джаксън Ким? Буквално най-киселият и дръпнат тип под слънцето? Къде изобщо си намираш контактите... и имаш ли нужда от професионална помощ? - засмя се Ян. - Познавам един много добър психиатър, между другото. Рече и ѝ подаде едно от менютата на бара, със знак да си хареса нещо. Както беше тръгнало, цяла вечер щеше да си лафи за други мъже. Може би трябваше да приеме собствения си съвет и да се свърже с въпросния добър психиатър по-късно. Който и да беше той. - И аз познавам Ким. Говори лошо за собствения ми списък с познати. А птеродактилът е просто медицинският термин за здраво изпукване на гръб. Да не искаш да следваш медицина? Сервитьорката на бара взе вече опразнената му чиния с гофрети. Офелия все още не беше дояла своите, и за миг на г-н Август му се прииска да ги довърши вместо нея и да се прибере у дома. Но, хей, нощта беше млада! Млад беше и той. Не смееше да копнее по Офелия защото, кой ИЗОБЩО беше той, та да настоява за компанията ѝ; а пък и едно познанство водеше до друго. Касиди беше сладка. По съвсем различен начин от Офелия. Начин, който мъничко му харесваше. Не, че можеше да го разбере от пет разменени изречения с нея, но такова беше усещането му.
Офелия Оселис, Касиди Евърглоу and Дориан Халек like this post
Камаел въздъхна облекчено наум. Добре че Марселин не я стягаше скалпа колкото него откъм изразяване. Щом се бе засмяла, че и го покани да седне, всичко вървеше по вода. Като кораб. Прие поканата почти мигновено. Погледна колежката, която стоеше срещу блондинката все едно й вдига двойната деветка на всичко коз, докато си издърпваше стол от съседна маса без даже да попита свободен ли е. Настани го отстрани на тяхната маса. Като не можеше да седне срещу нея, щеше да седне до нея. Дори поспря една от сервитьорките, за да си поръча чай. Клаунфиестата, която бушуваше в другата част на градината не можа да го трогне изобщо, но песента на Колтън определено го достигна. Биваше си го. Затова го удостои с едно кратко обръщане на глава, за да види изпълнителя и вероятно да го запомни. Но на този етап - толкоз. - Въпросът ми, Марселин, е какво ще я правим, след като я открием? Мен лично не ме бива във виенето срещу небесни обекти. - Сподели една от малкото си слабости Камаел, след като върна червените си очи върху сините на блондинката, усмихвайки се. Започваше да му харесва да го прави. Може би щеше да тренира вкъщи пред огледалото. - Алтернативно можем да търсим други неща след нея. Например колко тежка екзистенциална криза получиха присъстващите, когато ме покани да седна? Усмивката почти се уголеми, докато пускаше лекото заяждане. Човекът този път започна да обръща внимание и на другите, защото нямаше да го учуди някоя да е с къс фитил и пепелник или чаша да полетят към него. За разлика от Дориан, той бе готов.
-Доркас?!? Какво е това лошо поведение, да не би да ми се подиграваш - попита шеговито, но стана сериозен за момент - не ме карай да те наказвам - провлачи думите, а по лицето му се усмивка, която подсказваше точно какво има в предвид. Мигновено смекчи изражението си, тъй като сега не беше момента за фрази от петдесет нюанса сиво. - Когато пристигнах тук - поде Дориан, като се облегна на едно дърво близо до Офелия - Може би трябва да започна по от начало. Започна да й разказва за майка му, която е ангел и е криела, че баща му бил демон. Всички са го гледали странно защото е бил различен, особено заради очите му. Когато бил на девет години истината бе разкрита и целия му свят се бе сринал. -Не зная кой е баща ми, единственото нещо което знам за него е името му - Халек - в гласа му се усещаше омраза, но и нотка тъга - използвам го, защото само това имам от него. Въпреки, че във вените ми има ангелска кръв аз несъмнено съм демон. Направи кратка пауза, за да може Офелия да обработи дадената й информация. Отделени от светлините на градината, роклята която носеше изглеждаше по-тъмна, а звездите и луничките по нея леко отразяваха лунната светлина. Това я караше да блести, като далечна звезда на небесния свод. Дориан се свлече бавно по ствола на дървото и седна на земята. Свали престилката си и я положи на земята до него. Потупа отгоре прикарвайки вещицата да седпе до него. - Не приемам съществува, които изкривяват истината, камо ли да лъжат. Затова реагирах така. - за момента прецени да не споменава за факта, че не може да лъже, но знаеше че все някога ще разбере.
Киел бе опрял гърба си на пианото, а отворетният капак успяваше да го скрие от погледите на гостите. Мястото му даваше малко усамотение, макар то да не продължи за дълго. С крайчето на окото си мерна Ана, а в следващата секунда тя вече бе до него. Настанявайки се до него, вампирката проговори с тих глас: -Мисля, че ви дължа едно извинение, драги Киел. И то съвсем искрено. По принцип нямам навика да мушкам хора без причина, но онази вечер в суматохата, нещата съвсем се объркаха. Надявам се, че сте склонен да ми простите...-думите й звучаха съвсем искрено, ала гласът й звучеше изморен. Киел вдигна погледа си към нея. За секунда си помисли да приключи разговора си с Ана само с едно простено ти е, но нещо в нея бе изключително интересно. Нямаше да й се даде лесно. Цветето, с което си играеше, бе пълно с малки бодли и Киел съвсем съзнателно натисна палеца си в него и го прободе. Малка капчица кръв се появи на върха на пръста му и с дрезгав глас проговори: -И какво смяташ да направиш, за да ми се реваншираш – попита подло той – На какво си готова, принцесо на нощта? Чувствата ми бяха изключително наранени от твоята постъпка...– лека лукава усмивка се появи на лицето му, и като протегна ръка придърпа Ана към себе си. Сега тя стоеше пред него, а ръката му се намести съвсем малко под кръста й. Толкова близо да нея, той видя как очите й започнаха да се променят заради мириса на кръв. В следващия миг Киел вдигна прободеният си палец и бавно оцвети малка част от долната си устна с кръвта. Ръката около кръста й я притисна още по близо до него и той вече можеше да усети всяка една нейна извивка на тялото й. Бавно той погледна към устните й, и после отново се вгледа във вече сивите й очи: -Е, Ана ... можеш да получиш част от специалитетът ми безплатно стига само да го пожелаеш. По този начин можеш и да изплатиш поне малка част от вината си.
*имам позволение от госпожица Ана да споменавам промяната в очите й
Очите на Офелия се свиха в неодобрителна гримаса: - Този коментар беше наказание сам по себе си, Доркас. - провлачи на свой ред вещицата, изнурено разтривайки тила си. Подпря лице с ръце, ползвайки лактите си за опора. Остави главата си леко да килне настрани, сякаш за да се справи с прииждащото главоболие, ала историята на демона я хвана неподготвена. Слушаше мълчаливо, а в някои моменти леко кимаше с глава. Не бе способна да го разбере, тъй като нейният живот си бе пределно нормален преди да дойде в столицата, но поне можеше да го изслуша. След като демонът приключи, Офелия старателно се изправи и приглади роклята си, а сетне се премести на отреденото ѝ място, свличайки се в противоположния за една дама начин. - Ами, в такъв случай, имаш доста лош късмет. - кръстоса крака по турски и подпря лице в длан, - Виждаш ли, аз играя карти доста често и крайно несполучливо - дали блъфирам на масата в кръчмата или разказвам измислени истории на съмнителни горски същества с цел да се спася е без значение. - тук направи кратка пауза, давайки ред на една тъжна усмивка да се разлее по лицето ѝ, - Някой или те приема за това, което си, или просто си хваща пътя. - заговорнически сви пръстите си в юмрук и леко го удари в ръката. - Дали за мен или за тези, които са те гледали накриво защото си бил различен — животът си продължава тъй или иначе. - засмя се полуцинично, а погледът ѝ се върна върху ясното нощно небе.
Последната промяна е направена от Офелия Оселис на Съб Фев 13, 2021 6:23 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Ето на това му се казваше играч. Отбеляза си наум никога да не приема оферта от Киел за покер, освен ако не искаше да я съблече. "Демоните винаги играят мръсно" - засмя се игриво и повдигна нежната си длан, избърсвайки устната му с палеца си. След което съвсем логично го облиза, кръвта беше прекалено ценен ресурс та да се хаби така, о пък и бе в прекалено добро настроение да му подари целувка толкова лесно. Без да прекъсва очния контакт между двамата, проговори бавно и съблазнително: -Имам друго предложение за теб - ще се опитам да изплатя дълга с гласа си, а ако не е достатъчно задоволително, имаш пълното право да си вземеш пожеланото. Облиза долната си устна и без да чака отговор му подаде тон (пускам ви пияно версия да е по-релевантно и оригинал - за текста) През цялото време погледът и шареше по ръцете на Киел, които вдъхваха живот на клавишите, а гласът й игриво и нежно галеше ушите му. Движенията й бяха бавни, но не нарушаваха ритъма на песента. Заиграваше се с опашката си или спускаше дланта по врата си, едно беше ясно - видимо се забавляваше . Когато мелодията се забави, погледът й се прикова в Колтън. Може би, нямаше причина да го прави, а може би, му дължеше поне малко истина за себе си. Кратък миг беше, след който очите й отново се приковаха в мъжа до нея. Киел Конлид - някой, който не иска да я опознае, някой, който нямаше да нарани. Някой, с когото щеше да бъде лесно и без дългосрочни обвързаности. Това искаше от живота, а отдавна не помнеше от какво има нужда.
![[Св. Валентин] Тайната градина - Page 7 Empty](https://2img.net/i/empty.gif)
Вто Яну 16, 2024 7:19 pm by 
Заглавие: Re: [Св. Валентин] Тайната градина 
