[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз)

На чернокосата й идеше да подскочи от радост, че диалога що-годе вървеше. И то как! Имаше чувството, че е на правилния път, само оставаше да доизясни крайната дестинация. Бълбогинята гледа навсякъде - в пещерата и във водата. Може би затова имаше храмове навсякъде. А точно те бяха следващата й дестинация.
-Няма да има болкослучки за вас. А какво става тук и как влизате? - скришом отвори картата и посочи повечето червени точки, също познати като забранена за нея територия. Направи въпросително изражение и вдигна рамене, за да разберат, че задава въпрос свързан с мястото. От предишния си опит бе разбрала, че не биваше да задава много въпроси, затова щеше да се ограничи с два, преди да замине към храма. Нейно Водичество разговаряше с тази предполагаема богиня и предаваше волята й два пъти на ден. Сега само трябваше да разбере как и кога се случваше това. Щом събереше още малко информация, възнамеряваше бързо да се върне при Арън и да сподели откритията си. В главата й се формираше стратегия за действията й щом стигнеше до свещеното място.

Admin

При обещанието на Луна за липсата на "болкослучки", жената видимо си отдъхна, допряла ципеста длан до гръдта си. Мъжът, обаче, изглеждаше все така нащрек, ала въпросът за влизането в забранените места го обърка. За пръв път виждаше такава карта.
- Няма невлизане за прашнобълбукести - сподели той и надникна първо в картата, а после премести поглед обратно към непознатата и присви очи. Беше добре увита с шала и не можеше да прецени що за същество е, ала по ръцете ѝ забелязваше, че беше различна от тях. Нямаше ципи.
Хрумна му, че може би някой ги напада, ала що за нападение се състоеше само от едно същество? Тоест, или беше прекалено могъща, или пък беше изгубена тук. Ала никой никога не беше стигал до Прашната Република, че да се изгуби в нея. Умълча се в размишления.
- Искате да разплавате люспочит към Бълбогинята ли, мармозел? - междувременно подпита жената, която нямаше такива подозрения. На нея ѝ беше спокойно, че най-сетне бе разбрала какво иска непознатата, и искаше да ѝ помогне не само за собствена облага. Погледът ѝ се оживи при посочването на няколко от точките по картата. - Мога да ви заведа до храма. Или търсите друго?
Предложението ѝ, обаче, не се понрави на мъжа. Изпълнен с подозрения, той ѝ направи знак да замълчи. Не беше отделял поглед от Луна.
- От колко водини имате люспочит към Бълбогинята, мармозел?

// Честита пета страница, Луна! Мисля, че ще ни е последната или предпоследната.

Явно забранените места бяха забранени само за външни лица. Нормално, толкова и тя можеше да предположи. Може би все още не беше време да влезе там, а дори и да беше - едва ли щеше да получи по-добра възможност за разглеждане на храма И разговор с жител на републиката втори път.
-Искам да разплавам люспочит към Бълбогинята, да - повтори думите й тя и сви картата бързо. На мъжа явно не му се понрави идеята да я развеждат насам-натам, но пък Луна си направи ментална забележка, че той искаше да избягат, а тя се колебаеше между вярванията си и него. А вярващите хора бяха много по-лесно заблуждавани.
-Аз съм доктор, помагам в Болколечебницата и искам да се помоля на Бълбогинята за помощ с болестта, помощ за болкослучките на...прашнобълбукестите там. А докато отиваме, може да ми разкажете повече за Бълбогинята, за да знам как да разплавам люспочит и да поискам помощ - каза го напълно ндевинно, дори отчасти отчаяно, сякаш това бе последното, което можеше да се направи за болните. Всъщност искаше да разбере откъде се е взела тази богиня, къде са й очите и как налагаше наказанията си, макар че за последното предполагаше, че Нейно Височество бе взела в свои ръце.

Admin

Желанието за "разплаване на люспочит" към "Бълбогинята" сякаш изключително много зарадва жената и тя се изправи в готовност да помогне на Луна. Нямаше и помен от страха ѝ сега, когато знаеше, че непознатата просто иска да се включи в религиозните им традиции. Тъй като не беше получил задоволитен отговор на въпроса си, обаче, мъжът се изправи на свой ред, решил да тръгне заедно с двете им към храма. Нямаше и капка доверие на Луна и погледът му го издаваше ясно. От друга страна, момичето беше повече от щастливо да помогне.
Тръгнаха си от мястото за отдих и отново подеха по серия от стълби, стълбици, мостове. Катерене, слизане, качване, спускане, ходене пеша и заобикаляне из множеството скални образувания и тунелчета. Раздрускани от цялото това движение, пощаринките върху раменете на Луна бавно и уморено се спуснаха надолу под тениската ѝ и се навряха в бюстието ѝ. Изглежда, миризмата ѝ не им пречеше. Луна дори не беше сигурна дали имат носове, но при всички случаи там им беше по-комфортно и не шаваха. Може би спяха.
Отстрани изглеждаше сякаш по път към храма тъмнокоската се беше отбила през някой специален козметичен салон и сега беше с едни гърди пред останалите. Никой обаче не забеляза промяната... засега.

Наближиха храма, който беше една съвсем различна от останалите постройка. Входът беше целият окичен с блещукащи кристалчета, шарени камъчета и интересни растения - свежи и красиви, сякаш някой специално се стараеше да ги подменя дневно. Още пред самата сграда гъмжеше от поклонници, бъбриви и обсъждащи разни ежедневни неща, а вътре зад затворените порти сигурно беше пълен хаос. Именно тук Луна беше помолена да свали шала си. Явно разплаването на люспочит към Бълбогинята не включваше анонимност, а нямаше представа как щяха да реагират поклонниците на нестандартния ѝ външен вид - толкова различен от този на останалите жители на Републиката. Със сигурност щяха да я познаят като някой от натрапниците, и то не само заради начинът, по който изглеждаше, но и заради дрехите ѝ под прикритието на тънкия шал. Със сигурност щяха да я изгонят защото това място беше сред забранените на картата. Дали Луна имаше обяснение, с което да се оправдае и да си спечели достъп? Дали не трябваше да обмисли малко нещата и да се върне, когато е съставила план? Или пък имаше някоя иновативна идея, благодарение на която да се слее с тълпата? При всички случаи, улавянето ѝ тук беше нежелан сценарий, който трябваше да избегне на всяка цена.

Луна бе известна с много неща, ала инстинкт за самосъхранение не бе едно от тях. Да се върне назад? Да състави план? Нямаше толкова мозъчен капацитет за такива сложни бойни действия. А и топлината на пощарините я караше да се носи върху вълната на спокойствието.
Въпреки всичко, не искаше да докара на някой инфаркт. Момичето трябваше да знае, че Луна щеше да свали шала при влизане в храма. Не бе ли помислила дали нямаше да наруши всеобщия мир в Републиката по този начин? Едва ли щеше да я доведе тук, ако беше забранено, ако щеше да внесе смут, ако нямаше начин да в вкара вътре.
-Искам да призная нещо - обърна се към жената - аз не мога да чета. Не ме научиха, не знам как - тъга се изписа върху лицето й, бавно сваляща шала си. План нямаше, но имаше идея. Дали щеше да бъде достатъчна? Едва ли. Всъщност, само идните няколко мигове щяха да покажат.
-Като доктор - продължи и повиши леко тон тя, за да я чуят съществата до нея, за да ги подготви - трябва да разплавя люспочит към Бълбогинята, иначе няма да успея да излекувам прашнобълбукестите в Болечебницата. Що за хора биха забранили това...- последното изречение бе натъртено по-твърдо от останалите й думи. Луна прехапа силно език и малки сълзички се появиха върху зелените й очи. Сълзи, които бе готова да превърне във водопад всеки момент, стига да се наложеше. Дори тази стратегия да не успееше, в съзнанието й вече се заформяше следваща, достойна за завършек на Заревски сериал.

Admin

Прашнобълбукестите пред храма, и в частност двамата които бяха довели непознатата до това свещено място на вълнения, отправиха изненадани погледи към внезапно извисилата глас Луна. Никой нищо не я беше попитал, но тя за пореден път реши да ги уведоми за желанието си да люспочита Бълбогинята. Присъстващите наоколо се заогледаха. Доктор ли? Защо изобщо тук беше дошъл доктор? Доколкото те знаеха, Болечебницата беше съвсем неизползваема и рядко прашнобълбукестите ходеха на доктор. Богинята ги пазеше.
- Да, да, знаем - побърза да я смушка в ребрата мъжа от двойката по-рано, за да я накара да замълчи. Сега не беше момента да разплава на всички за странностите в произхода си. Но защо изведнъж Луна бе почувствала, че това място бе забранено? Та тя чудесно знаеше, че храмът бе за всички - дори картата го потвърждаваше! В сърцето ѝ се бяха насадили необясними тревоги, които я подтикваха към съмнения и необмислени, спонтанни дори, действия. А осъзнатостта пристигна едва след като вече бе направила крачката да издаде частица от тайната си. Усещаше, че би споделила и повече, ако сама не бе прехапала езика си и мъжът до нея не я беше спрял. Какво особено чувство.
В продължение на няколко секунди, дълги като цяла вечност, прашнобълбукестите бяха разперили хрилестите си уши, зяпнали непознатата в очакване. Изглеждаше странно.
Ала преди Луна да е успяла да се инкриминира още повече, вратите на храма се отвориха с тържествено звънтене. Топъл бриз се спусна от пещерния кратер някъде високо горе и донесе сладкото благоухание на свежите цветя от входа. С надеждата новата им приятелка да не прави повече такива изцепки, двамата тайни влюбени се наместиха от двете страни на Луна и цялата тълпа прашнобълбукести влязоха заедно в тъмнината вътре като в транс. С всяка изминала крачка погледите губеха фокус в блажено почитание, гласовете утихваха, вълнение пареше в гърлата им. Ръцете хладнееха, пръстите изтръпваха. Това бе чувството да си в присъствието на божество.
Дори Луна го изпитваше - това объркващо, опияняващо влияние. Замайваше я, както когато се разхождаше из парфюмерията в Светлината прекалено дълго време. И наистина в залата се носеха тежки, но великолепни ухания, които можеха да се опишат с една простичка дума. Лукс. По средата върху голям и гладък сталакмит бе нагизден покой от балдахини, спускащи се от тавана на постройката. Върху възглавници от изискани платове - невиждани досега из улиците на републиката, седеше може би най-красивата прашнобълбукеста жена. По данни на поклонниците ѝ, поне. Косите ѝ бяха червени с низове златисто и блестяха под светлината на сигурно стотиците свещи вътре в морното пространство. На устните ѝ имаше топла и блага усмивка. Ред от въздишки се отрони от всички, и един по един поклониците коленичиха пред балдахинестия ѝ олтар. А тя - вдигнала високо брадичка, важна и недосегаема, спусна бавно позлатената си роба сред балдахините и множеството подаръци, които ѝ бяха донесени днес, и пристъпи към тълпата. Не ѝ отне много време да забележи Луна. Липсата ѝ на шарки и хриле по ангелската пратеничка я отличаваше от всички.
- Добре дошло - поде богинята сладкодумно. - Изгубено ли си? Никога не съм виждала такова същество като теб. Изправи се, разкажи историята си и ми разплавай люспочит - нейният език Луна разбираше прекрасно. Дали самият той беше по-различен или ушите ѝ вече бяха привикнали към звука му, сега не беше важно. Важно беше да се представи добре тук, където по някаква причина се чувстваше като мишленце, бръкнало за кашкавалче в грамадна острозъбеста клопка. Чувстваше се видяна. А очакваха да бъде и чута.

// Със следващия си пост хвърли един стандартен зар от 4.

Луна бе готова да каже много повече, стига да не докараше инфаркт на присъстващите около нея, ала след рязката болка в ребрата, тя просто замълча. Замълча и се замисли дали не трябваше да си мълчи и занапред, макар да знаеше, че това бе мисъл, увенчана със смърт още преди да й дойде в главата. Тишината не й беше силна страна.
За неин късмет, всички се концентрираха над влизането в храма, а докато вървеше с тях, очите й шареха без почивка. Опитваше се да попие всеки детайл от храма, да го запази в и без това празното си съзнание, за да помисли над детайлите, когато имаше време. Не след дълго, цялото внимание бе върху нея. Прашнобълбукестата жрица? Това жрица на храма ли бе или самата Бълбогиня? Луна не бе напълно сигурна, макар да предполагаше по погледите на останалите жители. Тя сведе глава и се поклони смирено, а след това, без да поглежда право в очите й, каза:
-Името ми е Луна - бе решила да говори само истини, кой знае какви детектори на неистини притежаваше, ако наистина това бе Бълбогинята. Все пак, тя виждаше и знаеше всичко. Всичко, но не знаеше каква е тя и какво прави тук? Или искаше да тества думите й? Бе я попитала за историята й. Е, сега щеше да я получи.
-Аз бях човек. От малко семейство съм, без братя и сестри. Главното ми нещо на препитание бе кюфтетата на баба, ако имах късмет - без кал. Обичах да си поспивам в училище, а след него доброволствах. Един нещастен ден стана така, че се озовах на пътя на необуздан камион, който щеше да помете цялата улица И ТРИ малки Кученца! - Наблегна на "три малки кученца" и продължи да разтяга локуми. Искаше да види кога ще бъде прекъсната, колко точно бе търпението на жената пред нея. Затова й историята й се точеше като бавна Заревска песен.
-...Три малки кученца, една баба и децата от детска градина "Детелина"- продължи драматично тя, а сълзи като бисери се спуснаха по двете й бузи - Изпратих децата до градината, но тя гореше. Изкарах всички от там, ала не и любимата им рибка - Димка. Затова.. - повиши тон, сякаш кулминацията наближаваше -..Затова се втурнах в ламтящата паст на сградата и спасих тяхната Рибка. Спасих я и им я върнах. По-късно в болницата, животът ми приключи. Бях...Бях убита! Жестоко убита, задето спасих рибката Димка!
Тя започна да скубе черни кичури коса, да си бърше сополите с шала и да хълца необуздано. Досега добре. А по-нататък? Когато се поуспокои до тихо хлипане, вдигна поглед по-силна, по-жива от всякога и заяви:
-Благодарение на безбройните ми добрини, някаква висша сила не приключи жизнения ми път. И от онзи ден, чак до сега, аз бях преродена - като ангел. Не знам защо, не знам и как, а много ми се иска да разбера. Ала от целия ми живот, най-много ме е срам, че...- тя падна на колене и риданията й се възвърнаха с пълна сила, сълзите й капещи по пода-...че никой не ме научи как правилно да разплавам люспочит! Толкова ме е срам, че никой не ми обясни, когато Джамал и Фикрета ме доведоха тук...-нарочно обърка имената, не знаеше точно колко бяха в безопасност щом червенокосата пред нея не я позна като един от екипите в Болечебницата. - Страшно невежа и не заслужавам Вашите мили думи! Не заслужавам вашето Божествено присъствие и милостивия ви поглед! - започна да удря чело в пода, докато върху него не се появи едно червено петно от сблъсъците. Със сигурност щеше да се пробва в Заревския театър, когато се върнеха. Ако се върнеха.

Admin

The member 'Луна Примроуз' has done the following action : Зар

'Зар' :

[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз) - Page 5 3

[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз) - Page 5 1

[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз) - Page 5 6

[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз) - Page 5 4

Admin

Театралните прояви на Луна, които блестяха с драматична, безупречна лудост, имаха доста широка публика от прашнобълбукести поклонници. Коленичили наоколо, те един след друг взеха да надничат през рамене и да надигат въпросително глави, докато девойката тряскаше чело, и скубеше косите си, и бършеше сълзи и сополи в дрехите си. Младата двойка тайни влюбени изглеждаха едновременно посрамени и изпълнени с жал към клетата ѝ съдба, но този път не понечиха да спрат историята ѝ. Бълбогинята бе поискала да я чуе.
А под зоркия ѝ поглед, изпълнен едновременно с необяснима любов и с остра, изпиваща критичност, Луна продължаваше с изпълнението си.
След известно време в мълчание, Бълбогинята небрежно премести един конец от великолепните си одежди и го пусна на земята. На Луна не ѝ убегна как един от поклонниците дискретно го прибра в шепи и го притисна до сърцето си. Много я обичаха тук.
- Така е, мило дете - заяви с въздишка Бълбогинята. Приведе се за момент към Луна и я погали по хрисимата изстрадала главица. На оскъдната светлина на свещите златото в косите ѝ сияеше, и магнетичният му блясък бе атракцията в залата. - Ти загуби живота си, помагайки на Димка и затова получи моята благословия. Време е да научиш истината...
Бълбогинята спря, за да даде шанс на всички да си поемат напрегнати въздишки. Внезапно присъстващите наоколо се бяха напрегнали до неузнаваемост. Поне вече бяха на една честота с Луна, която усещаше капки пот да се стичат надолу по корема ѝ.
- Аз те съживих.
Залата замлъкна в мор и жега. Отне на поклонниците само секунда, докато превъзмогнат величествения шок и завдигат ципести ръце по посока на Бълбогинята, в мърморен хор от повтаряне на "велика, велика, велика Бълбогиньо". Съдейки по усмивката ѝ, на златнонизната красавица сякаш страшно ѝ харесваха това внимание, тази почит. Бавно сведе великолепния ръкав на робата си надолу и с ципести пръсти подкани Луна да се изправи и да я последва към балдахините в средата на стаята.
- Със съдбата те доведохме тук, за да можеш да ми разплаваш люспочит както подобава. Все пак аз съм тази, която ти вдъхна нов живот. Аз съм твоето първо и единствено божество и моята сила се шири далеч зад границите на нашата мила Република. Ти си доказателство за това.
Прашнобълбукестите поклонници също се изправиха и тръгнаха заедно с Луна към олтарът, където в напълнено корито с вода плуваха разни панички с трудни за разпознаване в тъмнината течности, които не ухаеха на нищо. Под благия поглед и доволната усмивка на Бълбогинята, Луна бе инструктирана да вземе една от паничките и да я изпие до дъно. Сетне да се обърне и да каже "велика, велика, велика Бълбогиньо" както бяха сторили останалите по-рано. Ето така се разплаваше люспочит.

Картината пред нея взе да става почти ясна. Бе попаднала в някаква бясна секта. Дали тя не бе все още готова за тях или те за нея - тепърва й предстоеше да разбере. Щом Бълбогинята погали косата й, тя хипнотизирано каза, че никога повече няма да я измие и дори предложи на стоящите до нея да им откъсне малко косми, да си имат за спомен.
Преди да се изправи, Луна целуна земята след стъпките на почитаната жена и чак тогава я последва.
Въпросната Бълбогиня бе паднала право в капана й, хванала се за думите, които Луна така тактично бе изрекла в престореното си отчаяние. Върху лицето й се изписа поглед изпълнен с обич и страхопочитание към жената пред нея. Все едно гледаше тройка кебапчета с лютеница от съботния пазар. Пред нея обаче стоеше ново предизвикателство - трябваше да изпие съмнителната течност, ала не бе сигурна дали това няма да й навреди по някакъв начин. Едва ли директно, но не можеше да позволи да я превърнат в зомби като останалите. Трябваше да изпие течността, за да продължи театъра, за да научи малко повече, за да си спечели време и възможност да се махне от тук преди да са прозрели илюзията.
Тя благо пое купичката и промълви:
-Ангелите пием по два начина - поясни тя - през ушите и кожата около тях или...- посочи задните си части и преди да скандализира тълпата, продължи - ала вторият начин - само съпрузите ни поят от там!
С тези думи наведе глава на една страна и изля течността в дясното си ухо, все едно бе най-нормалното нещо на целия свят. Сетне се обърна и извика свещените думи, вдигайки купичката високо над главата си.
Щеше ли Бълбогинята да признае лъжата си сега или щеше да продължи да играе играта? Щеше ли да признае, че е създала нещо...дефектно като Луна или щеше да приеме думите и абсурдното й държание? Докъде бе готова да стигне самата Луна? Ако изведнъж й намерят мъж, готов да изпълни заветната клизма, може би щеше да й дойде прекалено много, дори и на нея. А може би щеше да се жертва за Арън и мисията. Арън, който кой знаеше какво правеше сега в Болечебницата.

Admin

Мистериозната течност, гъста и плътна като олио, се заизлива в дясното ухо на Луна под изумените погледи на прашнобълбукестите поклонници. Като от стар накъсан аудиозапис, шумовете в залата забълбукаха, запращяха и постепенно взеха да затихват. Къде нацелила, къде не - Луна изсипа цялата паничка в дупката на дясното си ухо, около ушната мида, помаза бакенбарда си, покапа по крайщата на тъмните си коси, а мазната течност заблестя и нагоре по челото ѝ. Дали това също беше част от питейните традиции на тези непознати за района ангели?
Бълбогинята стоеше настрана и зорко наблюдаваше театралната гощавка на Луна, а лицето ѝ не допускаше и една издайническа мисъл наяве. Преценителният ѝ поглед следеше всяко от добре замаскираните движения на новата ѝ поклонничка, а благата усмивка беше като циментирана върху красивия ѝ лик.
- Ти вече си част от нашия народ, мило дете - поде спокойно Бълбогинята. Дали номерът на Луна не беше минал? Поклонниците, макар и първоначално шокирани, сега сякаш одобряваха действията ѝ, и няколко от тях даже пристъпиха да си вземат по една паничка и да се полеят с подобната на разтопен мед течност. Те нямаха дупки в големите си "уши", така че поне не рискуваха да загубят чуваемост както Луна в момента. Тя сигурно не знаеше, че неволно бе отговорила на редица неизречени въпроси относно употребата на именно тези дупки в малките нищожни хрилоперки отстрани на главата си.
- И като една от нас, имаш благословията ми да ме почетеш както е редно тук, по нашите земи. Видях те да целуваш праха под нозете ми по-рано с дупката на лицето си. С нея разговаряш, също. След като те съживих, ти я подарих, за да се храниш като нас и да ме почиташ като прашнобълбукеста. Прощавам ти за невежието дотук.
Ала колкото и наивни да бяха поклонниците, Бълбогинята все пак беше всевисше всевиждащо същество. И много, много хитро. За един съвсем кратък миг, Луна бе усетила, че в момента планът ѝ вървеше гладко основно заради възприемчивата публиката. Ала ярката златокоса жена бе на съвсем различно ниво от останалите. И докато драматичното лъжесвидетелство минаваше между капките с останалите, Бълбогинята виждаше всичко пределно ясно. Личеше си по погледа ѝ. Луна плаваше на самотна малка лодка в океана на търпението ѝ.

Макар театърът й да минаваше пред останалите, погледът на Бълбогинята й подсказваше, че Луна бе бита карта. Отворена книга за нея, гола, както майка я родила. Гола...Дали пък да не разкъса дрехите си, за да зашемети всички? По реакциите на Джарет и Фамина, голотата бе странна за прашнобълбукестите.
Каквото и да правеше, трябваше да бъде решено точно в този миг, тъй като нямаше и секунда излишно време.
-Хиляди благодарности, о, Велика Бълбогиня! - изрече чернокосата почтено и се поклони до земята веднъж. Гледайки как останалите изливат течността по перките си, Луна се замисли дали нещо още по-шокиращо няма да им дойде добре. Тя хвана здраво купичката в ръка и я напълни с въпросната течност отново. Приближи я без колебание до устните си и точно в мига, в който устата й се отвори, за да отпие - Луна изпусна купичката и се хвана драматично за сърцето. Падна на колене и продума болезнено:
-Нещо не е наред...Нещо става! - Паникьосаният й поглед зашари из залата, а миг по-късно, вик, наподобяващ ранено животно, се откъсна от устните й.
В следващият момент, вече бе обгърната от крилете си като яйце, скрита от нежелани погледи. Сега трябваше да действа бързо. Извади двете пощарини от деколтето си и нежно ги побутна с нос, за да се събудят.
-Намерете Арън в Болечебницата и му кажете какво става или го доведете - прошепна тя съвсем доловимо и ги притисна към блузата си, за да попият миризмата му. Не бе сигурна дали могат да говорят, но със сигурност я разбираха, щом бяха сключили сделка. Щеше да бъде достатъчно само да го известят, че нещо се случваше. Сега само трябваше да осигури достатъчно голямо отклонение на вниманието, за да не ги забележат останалите. А какво по-голямо отклонение на вниманието от крилете й?
Разпери ги високо над себе си и пусна двете пощарини, едва когато бе сигурна, че всички гледат към тях, а не към ръцете й.
-Какво е това?! - извика уплашено тя, а крилете й се спуснаха натежало до нея. Гледаше Бълбогинята право в очите, зад завеса от собствените си сълзи. Дали знаеше какво са криле и за какво служеха?
Честно казано, Луна не виждаше голяма разлика между Бълбогинята и останалите, освен красотата й, която може би се криеше в лукса, който я обгръщаше. Колко още можеше да ходи по тънкото въже на късмета си, нямаше ни най-малка представа, но не искаше да отпива от тази течност. Току виж точно тя разболяваше жителите на републиката, когато се превърнеха в нещо, което не трябва да бъдат. Когато поискат свобода или...нещо, което на нея й убягваше.

Admin

Пощаринките се изтъркаляха от деколтето на Луна сънени и омацани с пот, но напълно готови да ѝ съдействат както могат. Непознатата се беше държала добре с тях през цялото това време и сякаш вече я имаха за една от своите. Незабележими за поклонниците в храма благодарение на хитроумното разсейване от страна на девойката, те се търкулнаха някъде из невидимите за широката перспектива дупчици и ниши на помещението. Дано знаеха кой и какво е Арън.

Междувременно, в залата бе настанала тишина. Един от поклонниците, застинал с паничка над главата, с очевидното намерение да се полее както тя бе сторила, стоеше в ступор и зяпаше по посока на мистериозните израстъци от гърба на Луна. Крилете бяха излезли съвсем внезапно и околните не знаеха какво да мислят за тях. След цяла вечност в тишина, погледите се обърнаха очакващо към Бълбогинята. Нямаше значение какво мислеха те, защото нейното мнение се зачиташе най-скъпо, а думата ѝ бе закон.
По всичко си личеше обаче, че и Бълбогинята нямаше представа що за случка бе сполетяла новата ѝ поклонничка, ала в никакъв случай не би се признала за невежа. Отвори уста с потреперваща брадичка, и досущ като риба на сухо понечи да каже нещо, ала звук не последва.

И в зловещото безшумие, с громовен трясък изплющяха широките врати на помещението и звукът се заповтаря съдбовно в пещерното ехо. А на входа, разперил великолепните си криле, стоеше красив, достолепен и страхопочитаем силует. Светлината зад гърба му подчертаваше осезаемо доловимата ярост в езика на тялото му. Със забързана крачка влезе непоканен и погледът му веднага попадна на тукашната крилата атракция.
- Луна, добре ли си? - без да се интересува от стадния начин, по който всички с изключение на Бълбогинята се отдръпнаха далеч, Арън приклекна до стажантката си и потърси лицето ѝ. А когато се увери, че Луна наистина е добре физически (само е мокра и разплакана), я вдигна наръце и я изнесе навън. По-късно щяха да обсъждат подробностите, ала засега само замери тълпата с мъстетелен теменужен поглед. А на излизане в прегръдките на своя красив рицар, стажант Примроуз долови в изражението на Бълбогинята смесените чувства на недоволство, заинтригуваност и... желание.

* * *

Обявил приключването си за деня след случилото се, Арън насочи вниманието си към Луна. Медицинските екипи нямаха право да нощуват в главната част при големите сталакмити, и бяха получили отделни "стаи" в дупки по околните пещерни стени. Красотата на напалените фенери в накацалия по скалите град в далечината красеше тъмния пейзаж. Те също си имаха малък фенер за тяхната пещера, намираща се високо-високо над всичко.
Разполагаха със спалните си чували и малко хранителни блокчета, които им бяха раздадени за вечеря от скаутите. Арън напали и малък огън вътре в помещението им, за да свари билков чай за Луна, който ѝ сервира във вече познатото кенче. Не знаеше дали им е позволено да палят огън вътре, ала честно казано не го интересуваше в момента. Спокойствието на стажантката му беше приоритет, пък и тук вечерите сякаш бяха доста студени.
- Разкажи ми всичко - поде той, с надеждата Луна да се чувства по-добре сега, и в настроение да обменят информация. Видяното от нея и разсъжденията ѝ до този момент можеха сериозно да им помогнат в разрешаването на тукашната мистерия с болестта. Той на свой ред щеше да ѝ сподели собствените си открития, а междувременно всяка частичка разсъждение или спекулация от нейна страна бяха добре дошли.

Макар лично да го бе извикала, Луна съвсем не очакваше Арън да се появи толкова бързо. Вече в ръцете му, погледът й не напускаше лицето на Бъблогинята, за която можеше да се закълне, че вътрешно си изяждаше всички крайници един по един. Кой знае каква глупост щеше да каже за крилете й, ако ангелът не бе спасил случайно и двете им една от друга. Едно бе сигурно - емоциите, които долови, точно преди да напуснат храма, никак не се понравиха на Луна. Желание. Желание за крилете й? Желание за спътника й? Желание да има и двете неща? Каквото и да е - чернокосата не мислеше да се разделя с нито едно от посочените. Прегърна силно Арън и се сгуши възможно най-много в него, докато не стигнаха до личната им пещера.
В момента, в който пое чая, тъжното изражение на Луна моментално се промени в облекчено такова, последвано от една тежка въздишка. Остави чашата внимателно до себе си и зарови съсредоточено в багажа за заветната бутилка с вода, за която бленуваше откакто се бе поляла с мистериозната течност. Без да се замисля, наклони глава и се поля цялата - глава, уши, лице, кожа - даже й влезе малко в носа. Бързо съблече дрехите си, които бяха ту потни, ту оревани, ту сополени, ту попити с мистериозна течност, и ги замени със сухи такива. Блузата на Арън прилежно сгъна и прибра - щеше да я върне друг път, ако изобщо някога.
Вече готова, с топъл чай в ръка, тя се приближи до ангела, седна удобно и прошепна:
-Бълбогинята вижда и чува всичко и всички - с думите си, наклони главата си към лицето му, докато устните й не бяха на милиметри от ухото му, продължавайки - затова ще трябва да сме много, много тихи. За всеки случай. - Топлият й дъх галеше ухото му приятно, ала тя се опита да мисли за миналите си преживявания повече, отколкото за бъдещите такива.
-Тук почти никога няма чужденци. Всички получават мини инфаркт ако видят непознато същество. Случайно чух двама влюбени - прашнобълбукести да планират бягството си от Републиката. Ала заминаването им си е точно това - бягство, защото очевидно не само няма посетители, ами няма и напуснали такива. Казаха, че ако ги хванат - ще им се случи опасна случка - пое си дълбоко дъх и продължи - Бълбогинята е жената с червената коса, която видя в храма. Тя докладва всеки ден на Нейно Водичество и същата наказва поданиците. Когато бях там й разказах историята си и тя каза, че тя ме е направила ангел, накара ме да пия от една съмнителна течност и така да й отдам почит.
Тук направи кратка пауза, чудеща се дали да не му разкаже, че първо си я е изляла в ухото. Е, колко повече можеше да се изложи? Набързо разказа за плана си как да не изпие течността, който не проработи. След това за идеята си с крилете и пощарините, които очевидно са го намерили и довели точно там, където трябваше.
-Аз мисля, че разболяват всички, които се опитват да напуснат Републиката. Течността, която беше по лицето ми - видя ли я някъде по болните? Не исках да рискувам да отпия от нея. Може би ще трябва да посетим Нейно Водичество, а и със сигурност ще трябва да посетим храма пак. Мисля, че Бълбогинята те хареса.
Единственото, което му спести, бе втория начин на приемане на течности от ангелите. Не искаше Арън да разбира границите на нейното простачество. Когато приключи с историята се отдалечи внимателно и се усмихна доволно, за да види ангелът, че всъщност наистина нищо й нямаше и сълзите, тръшканията и страхът, който бе в нея в храма, бяха просто за заблуда на останалите.
-О, също така може и да ни се наложи да играем ролята на съпруг и съпруга - вметна небрежно тя и отпи от чая си, готова да излсуша как е минал неговият ден.

Admin

Още щом Луна се дотътри до него, лек дискомфорт се изписа върху лицето на блондина. Слушаше я внимателно, ала изблягваше погледът ѝ, навярно разсеян с нещо. Беше се заел усърдно да рови из раницата си в търсене на нещо, когато дочу небрежното предложение за настоящите им взаимоотношения.
- Аз...- сякаш понечи да възрази, ала в същия момент си спомни, че "Бълбогинята вижда и чува всичко и всички", и в теменужения му поглед натежа примиреност. - Разбира се, скъпа. Така или иначе сме женени от три години, няма смисъл да се крием от прашнобълбукестите ни приятели.
От разказите на Луна беше разбрал как жителите на републиката се самонаричаха, и вече умело ползваше завъртяните им думи в изречение. Схватливо момче. През... по-голямата част от времето и най-вече в професионална насока. Стажантката му беше доста по-обиграна във важните за живота неща като социални контакти, лъжесвидетелство и майсторски преструвки пред разни чуждоземни богини.

А докато говореше (при това далеч от убедително), Арън най-сетне намери каквото търсеше в раницата си - малка кожена кесийка, от която извади стъклена пипета. Пресегна се да вземе недопития чай на Луна и ѝ направи знак да наклони глава. Течността вече беше тръгнала да изстива, ала въпреки това девойката я усети необичайно пареща и неприятна. Капка след капка, ухото ѝ забълбука, засърбя и запулсира в тъпа болка. Само секунди след това бе инструктирана да наклони глава на другата страна и в подложеното кенче се развлачи мазната олиоподобна течност от храма. Пак зацапваше косата ѝ. Последвалото цопване обаче изненада и двама им, и в чая заплува някакво миниатюрно същество. Нямаше очи, уши или акъла да осъзнае какво става и най-близкото му опреличение бе на някаква грозна, смешна и недоразвита попова лъжичка. Клето зашава из непознатите води със заобленото си тяло и малката вълнообразна опашка. Честно казано, приличаше досущ на онези неща, които седмокласниците от Слънчевата Академия виждаха в учебниците си по биология.

Арън захлупи кенчето с един тежък тефтер и се изправи, за да го остави в далечния край на пещерата им. Сетне се върна и отново приседна до Луна - по-далече отколкото преди това.
- Не мисля, че вече някой ни слуша - заяви той, макар и в полушепот за всеки случай. Подаде на Луна една от мръсните им тениски, за да попие остатъка от течността по ухото си. - Извинявай, че не те предупредих. Не исках да се плашиш, а и беше само подозрение.

На свой ред ѝ разказа за собствените си открития през деня. Един от болните, които преглеждаха рогатите доктори бе починал, ала републиката им отказала аутопсия защото била против традициите им. Въпреки това, Арън бе успял да извлече изключително много информация, и бе заключил, че симптомите се пораждат от неизвестен паразит. Болните позеленяваха, изпитваха необясними страхове, чуваха гласове, някои от тях имаха венерически болести от неопределен характер и само малък процент изкашляха или повръщаха попови лъжички. Беше се поровил и в спомените на болните и бе установил, че всички посещаваха един от двата храма и проповядваха тукашната религия, която поставяше родината и верността на първо място. От спомените на един от болните - член на парламента на Нейно Водичество бе разбрал и че има някакъв управленчески проблем, но не знаеше добре тукашния език, особено в политически контекст, за да разгадае какъв точно.

» Създаване на персонаж
» На Луна къщата.
» Карнавал (Луна, Изидур)
» Да спасим зоопарка (Луна; Разиел)
» [Д][Ивент] Животът е сцена… (Касиди Евърглоу)