[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз)

Ако преди само подозираше, сега едно беше сигурно - нещо не бе наред с Арън. Психически. Професионално изкривяване ли имаше, че се притесняваше не за себе си, а за нея?
-Нека ти помогна - започна тя, почти окопитила се след ласката му и се изправи, за да придържа ангела, докато стигне до принадлежностите си. Дори тя знаеше, че сега не бива да се отпуска и да прилага каквато и да е тежест върху ранения глезен. Не би се нарекла нечия спасителка, още по-малко не приемаше случката като успешно спасяване. На нея нещо й хлопаше, но и блондинът не оставаше по-назад. Може би фактът, че бе прекарала целия си живот сред хора не й даваше да приеме такова смирено поведение в тази ситуация.
-Аз съм добре. Ти изпитваш болка, а аз - уплах, който ще си замине, когато видя, че си по-добре - вода извади от своята раница, беше се запасила с нея. Подаде му я внимателно, като се стараеше през цялото време да му е упора. - Кажи ми какво ти трябва и с какво да помогна. Ако си ми ядосан, няма проблем да се развикаш или да ми се скараш, задето трябваше да съм по-внимателна - определено не можеше да осъзнае реакцията му. Всеки би се ядосал, поне малко. Това наистина не й даваше мира.
Луна забеляза съвсем леката промяна в тона на небето. Засега безсънието не й пречеше, тъй като имаше сравнително голям опит с него. Не можеше да гарантира обаче за късните часове на новия ден, тогава сигурно щеше да е като ходещ парцал.

Admin

- Да ти се развикам? - сега пък Арън не разбираше. В неговите очи беше жив благодарение на бързата реакция на Луна и на невероятния късмет, който беше извадил. Тя да не би да се чувстваше виновна за нещо? Блондинът помълча малко в размисъл, докато, опрян на нея, стигна до раницата си и приседна там. - Не виждам причина за това. Пък и... аз съм дори по-уплашен от теб, колкото и жалко да звучи. Такива неща няма как да се предвидят и не са ничия вина. Ако не ме беше събудила навреме, със сигурност щях да умра под този клон.
Отмести погледа си от мястото на злощастното събитие - незнайно кога отново бе потънал в размисъл. Смъртността не беше непозната тема за ангелите и специално лекарите я срещаха всеки ден. Но в заетостта си те сякаш рядко се замисляха за своята собствена. Само преди няколко минути обаче смъртността на Арън се беше сгромолясала с гръм и трясък от небето, и щеше да му отнеме известно време, за да превъзмогне шока от случката.
Извади лекарските си принадлежности и събу обувката си, сетне машинално се зае да прочиства прежуления си кървящ глезен. Проми го със стоическо, спокойно изражение (макар и да щипеше), и по някое време започна да го привързва стегнато. Правеше всичко по заучен, тих начин. Слънчевото му излъчване тлееше някъде иззад забулените в мортално себеосъзнаване виолетови очи.

Молците доволно жужаха отстрани, запленени от светлинката. Не им обръщаха внимание. И когато Арън приключи и се обу, понечи да се пораздвижи малко. Накуцваше и не беше идеално, но отново в пъти по-добре от... другия вариант. Приведе се и започна да събира всичко в раницата, включително и готварските им принадлежности от снощи. Бръкна внимателно в огъня и извади една от клечките там, която послушно загасна, и Арън прибра димящото ѝ телце.
- Предлагам да тръгваме, преди горските зверове да са надушили кръвта и страха ни - поде с нови сили ангелът и дръпна ръкава на бялата си блуза (отчасти покрита със сажди), за да попие с него следите от сълзички по лицето на Луна. - Нищо ми няма. Даже сега ще ти го докажа.
С усмивка, малко насилена заради тежките мисли в главата му, Арън сложи раницата на гърба на Луна и уви одеялото около тялото ѝ.
- Един среден дюнер за Прашната република - засмя се в опит да я разведри. Самият той бе научил какво е "дюнер" от нея в галерията. Щракна с пръсти и светлинката встрани изгасна за голямо разочарование на молците. Те повисяха объркано във въздуха, а после се издигнаха нагоре и се сгушиха високо в дупката от отчупения на дървото клон. Сега вече беше ясно защо и как беше паднал.
Арън сложи и своята раница и разпери златистобелите си криле. С изключение на тяхното дърво, мястото беше достатъчно голо, за да отлети оттук. Наведе се и вдигна Луна наръце, също наясно с нейната липса на сън. Направи опит да се оттласне от земята и с известна трудност се издигна нагоре.
В крайна сметка, двамата полетяха отново и съвсем скоро ги посрещна изгряващото зад планините слънце. Горещо, оранжево и сънено - досущ като голям небесен жълтък, пожелаваше на Луна приятни сънища.

Три минути след издигане във въздуха, Луна обмисляше дали да не стане професионален дюнер на пълен работен ден. Първо искаше да се възпротиви, но после топлината от одеялото, меката прегръдка и миризмата на Арън й подействаха упояващо. Вместо да възроптае, тя се отпусна и зарови лице в него, попиваща всяка частица в съзнанието си. Уханието му, топлата му кожа, съвсем леко доловения пулс от врата му - всичко това беше нейно в този момент и преди да осъзнае, бе затворила очи.
-Благодаря - измърмори тихо и се остави на спокойствието и умората да я завладеят. Луна не знаеше що е неудобна позиция за спане. Тя можеше да спи както права, така и на първи ред от концерт на Злоеско Проклетинов. Нищо не можеше да смути съня й, освен ако Арън не решеше да я пусне изведнъж. В такъв случай щеше да целуне земята по особено неприятен начин.
Надяваше се, че ангелът няма да се преумори излишно без да я събуди, когато стане време. Потънала в дълбок сън, потопена в страната на сънищата - Луна сънуваше, че се намира в поле пълно с лалета, а към нея тичаха безброй малки кученца.

Admin

Блажено заспалият среден дюнер пропускаше приказните гледки по небесните пътеки към прашните земи. Жълтеникавият изгрев отдавна бе отминал, и когато кученцата в съня на Луна започнаха да я хапят по нослето, слънцето вече отдавна бе преминало зенита си. Небето беше заменило ярката си краска със срамежливосин тоалет, безоблачен и чист. Тук във висините сякаш всичко земно губеше своята значимост и съзнанието добиваше възвисена и причудлива склонност да търси в себе си причини, спомени и странности.

Ледената свежест на високопланинския въздух и уханието на борови иглички се бяха стопили в парещия мираж на прииждащата жега. Устните на неуморно летящия Арън пресъхваха, коремът му настоятелно се обаждаше, а тежестта в изтръпналите му ръце подхръкваше доволно. Усещаше неприятното туптене в глезена си и от известно време насам мислите му бяха насочени не към абстрактностите на полета, а към плановете за прекратяването му. Спусна се надолу, прогресивно неспособен да маневрира в това си състояние, и въпреки усилията, съвсем в последния момент усети предателството на собственото си тяло. Единственото, което можеше да направи, беше целеустремено да се насочи към най-сигурното наглед място сред оголения пейзаж.
- ЛУНА, СКАЧАЙ - опита се да помръдне ръцете си, но бяха съвсем вкочанени от липса на движение и незащитен от одеялото на Луна студ. Телата им се завъртяха и двамата цопнаха шумно в средноголям воден басейн по средата на златистопясъчна пустиня, за голямо неудоволствие на животните, които в момента пиеха вода от него.
Безбожно уморен, ангелът се отпусна и затвори очи, готов да се предаде в милостинята на водните нимфи. Нямаше сили дори да помръдне. Мотивацията му пристигна, когато, след няколко вековни секунди, усети дъното под краката си и се оттласка към повърхността. Оазисът беше съвсем малко по-дълбок от собствения му ръст. Отстрани вече будната Луна се носеше на по-плиткото - жива и здрава, макар и цялата мокра в одеялото си.
- Прости ми... трябваше да спра по-рано - но не искаше да я събужда. Чувстваше се сякаш ѝ дължи поне това след героичния ѝ спасителен акт.

С накуцване, ангелът излезе от водата и приседна на брега. Бялата му блуза с дълъг ръкав бе цялата полепнала по него и той сви за миг криле, колкото да издърпа мокрия плат през главата си. Задъхан, изпъна крака обратно в хладната ласка на оазиса и разпъна широко криле на жаркото слънце. Виеше му се свят.
Наоколо странни животинки наблюдаваха двамата паднали от небето ангели. Приличаха на оранжеви дезориентирана оранжеви мандарини. Арън им обръщаше малко внимание, докато изтискваше тениската си - явно ги смяташе за безобидни. Проблем обаче беше фактът, че им предстоеше още път за минаване, а ангелът сякаш не беше в състояние да продължи. Може би Луна имаше идеи?

Всичко хубаво рано или късно трябваше да приключи, блаженият сън на Луна не бе изключение. Чу викът му в просъницата си, но докато разбере какво се случва, къде са и какво искаше от нея наистина - вече бе вир вода. Трябваше да скочи, но как, увита като какавида? Направи това, което можеше - падна във водата и се разсъни за част от секундата. Събуждането й бе един път. Арън връщаше ли й го?
Първото, което направи, бе да се измъкне от одеялото - няколко гърча по-късно и това бе факт. Изтича на брега, където бе ангелът, водата затрудняваща всяка нейна стъпка, и се огледа за врагове. Такива не видя, само малки, сладки оранжеви нещица. Дали се ядяха?
След думите му, разбра, че е паднал от преумора. Наистина трябваше да спре по-рано. Огледа го внимателно - трябваше да се увери, че няма допълнителни щети ( и искаше да се наслади на мокрото му тяло).
-Аз съм добре - започна тя, сваляйки бързо раницата си. От там извади шише с вода и сандвичите й, които сега повече приличаха на каша. Продължи да рови вътре, докато не намери това, което търсеше - златната ябълка. Как не се бе сетила за нея досега?
-Ето, изяж това. Трябваше да ме събудиш. Не може да се претоварваш така! Като доктор, трябва да знаеш, че за да помогнеш на някой друг, трябва първо ти да си добре - млъкна, защото усещаше, че ако не го направи, щеше да му изчете страшно конско, от което той нямаше нужда. Взе бутилката с вода и му помогна да отпие, кой знае колко жаден беше. След това постави ябълката внимателно в ръката му и му даде знак да я изяде, докато тя сваляше дрехите си една по една, чак докато не остана по черното си долни гащи и бюстие.
Луна никак не се притесняваше, не само от Арън, който беше доктор и предполагаше, че е видял милион голи тела досега, ами от когото и да е. Дори папата не би я смутил. Дрехите й все пак трябваше да изсъхнат, кой обичаше нещо мокро да лепне по него? Никой.
-Извинете мандаринки - обърна се към оранжевите неща - знаете ли къде сме? Искате ли да хапнете мокър сандвич? - Тя разопакова двата й останали и ги подаде напред към съществата. Кой знае - в тази пустиня всяко едно нещо можеше да бъде преимущество. А и искаше да даде малко време на Арън да се съвземе, докато тя оглеждаше насам-натам около тях.

Admin

Обедното слънце висеше в небето като жарка любопитна лампа, и нагло зяпаше мокрия гръб на Арън, с великолепно разперените златистобели криле. Уморени.
Ангелът търпеливо изслуша забележките на спътничката си, макар и погледът му да блуждаеше нанякъде. В желанието си да се докаже пред Луна след фиаското с насълзените очи при един почти/съвсем/горе-долу здрав глезен, у него пареше глождещо чувство за поставена под въпрос мъжественост. Не искаше да бъде лигльо в очите ѝ. Но пък и в стремежа си да се докаже, беше забравил, че е лекар, а не Боинг 747.

Взе златната ябълка примирено и отхапа, докато погледът му се местеше към новоразголената кожа на Луна. Светлината танцуваше по капчиците вода върху изящното ѝ тяло. Изящ-... изящното ѝ-... водата-... КАКВО?!
- ПРЕСВЕТА - изкашля се шумно Арън и здравата се ступа по гръдта. Едва съумя да преглътне парчето ябълка, стъписано зяпнал девойката в невероятното ѝ черно бельо. Не можеше да си представи по-обикновено и същевременно по-красиво бельо на света. И колкото и да се страхуваше, че мъжествеността му е компроментирана, Арън усети как издайническият му, съвсем мъжки поглед, се плъзва надолу, и надолу, и надолу по тялото на Луна.Надолу, право към песъчинките на земята. Срам избухна в съзнанието му и лицето му пламна в руменина. Толкова години възпитание по джентълменство на вятъра. Нямаше да се учуди, ако Луна го зарежеше за съседския пияница Унуфри след ужасното преживяване дотук.

Продължи да яде в посрамена тишина и измъкна от джоба на мокрия си панталон някакво малко стъклено топче, което небрежно метна към малките създания, обект на интереса на Луна.
- Занесете го до вожда на Прашната република - заръча Арън и тлъстичките мандаринки се спогледаха. Явно не можеха да говорят, но пък бяха изпълнителни защото мигом се затъркаляха надалеч по жаркия пясък. Навярно бяха "пощальоните" на този пустинен район, досущ като катериците у дома. Едва ли щяха да бъдат толкова благосклонни обаче, ако Луна не им беше предложила от храната си, салфетките от която в момента се разхождаха със срамежливия вятър. Добър ход.

- Извинявай. Права си. Ако си ми ядосана, няма проблем да се развикаш или да ми се скараш, задето трябваше да внимавам повече.
След този почти точен цитат на собствените ѝ думи от по-рано, тишината помежду им продължи.

Луна наистина не можеше да разбере какво се въртеше в главата на Арън. Съзнанието й не успяваше да асимилира, че съществува толкова невинно и добро същество на този свят. Нещо толкова различно от нея, нещо толкова...чисто.
Проследи с поглед оранжевите същества и им пожела приятен път. Сега бяха само двамата с Арън, който изглеждаше сякаш получава топлинен удар. Да не се беше задавил? Не, едва ли.
Тя постави дрехите им заедно на слънце, така че да нямаше гънки и чупки, които да пречеха на изсъхването. Когато това бе готово, период от време, през който мислеше какво да му каже, бавно се приближи до ангела, докато не клекна точно пред него. Все още мълчеше, докато бръкна в бюстието си и от там извади три фъстъка, един от които му подаде, един от които изяде сама и един от които остави точно на брега на водата. Дали показа повече, отколкото възнамеряваше - знае ли се, не се ли знае.
-Това са ядките на примирието - започна спокойно тя, след като преглътна - една за теб, една за мен и една за животинките, когато се върнат. И не се ядосвам лесно, просто ми се иска да поставяш себе си на първо място - нямаше да каже нищо повече. Арън беше достатъчно голям, имаше си свой характер и свой начин на поведение. Тя нямаше никакво право да се опитва да го промени по какъвто и да е начин, бе го казала просто като съвет.
-Какво прати по тях? Трябва ли да тръгнем скоро или някой ще дойде при нас? - попита любопитно, докато се настаняваше удобно до него, гушнала се, случайно или не, точно в крилете му, които на жаркото слънце изглеждаха като покрити със злато.

Admin

Луна не лъжеше. Това наистина бяха ядките на примирието. Защото Арън щеше да примре всеки момент точно ей тук по средата на нищото.
Кроткият му теменужен поглед потрепна и понечи да се спусне надолу към щедро разкритата пазва на девойката, но джентълменът (жив и здрав да е) и този път надделя. Блондинът преглътна тежко, звучно и трудно, внимателно взрян в отсрещните магнетични емералди. Примирие... да, да... чуваше я чудесно, просто не я слушаше.
Разбра нещо за "да поставяш себе си на първо място", но точно в този момент съветът ѝ не беше добре дошъл. Първосигналните желания на Арън не бяха повод за гордост. Объркваха го. Вълнуваха го. Притесняваха го. И ставаха все по-неконтролируеми с всеки изминал миг в компанията на Луна Примроуз.

После го подпита нещо, ала блондинът и това не успя да дочуе. Продължаваше да я гледа съсредоточено. Устните ѝ оформяха звуци, които далеч не го интересуваха. В ръката си държеше фъстък, който остави машинално в скута си.
Приседнала до него - прекалено близко, за да е приятелско и прекалено гола, за да е небрежно, Луна говореше, ала в главата на Арън кънтеше ехото на поредното съмнение. Дали правеше така с всеки мъж в живота си?
- Замълчи - прошепна изненадващо заповедно за благия си характер и пръстите му прихванаха брадичката ѝ. Грапави кристалчета сол от фъстъка преди малко задраскаха по кожата ѝ. Капчица вода трепна от мократа коса на Арън и потъна в пясъка долу. Не желаеше никой друг да я вижда така. Нямаше да позволи някой друг да я вижда така. Влажните ѝ мигли, дългите ѝ коси, белите ѝ рамене.
Примамен в чародеен ступор от своята обяателка, Арън притвори очи и бавно се приведе надолу. Дежа вю. Тази сцена му беше позната. Копнееше да я целуне откакто я беше срещнал.

- Е-Е-ЕЙ, ЗДРАВЕЙТЕ, ДОБРЕ ДОШЛИ!

Арън нямаше как да знае това, но Луна не се държеше така с всички останали мъже. Главно, защото такива около нея нямаше и никога не бе имало. Тя бе типичната Заревска девственица, с богата фантазия и никакъв опит. Може би безгрижното й поведение говореше съвсем друго, но само по този начин тя бе себе си.
В мига, в който й каза да замълчи, премигна като кошута, току що видяла дулото на ловджийска пушка. Не очакваше този тон, защото с нищо не го бе провокирала. Следващите му действия я изненадаха, ръката му върху лицето й, лицето му приближаващо се до нейното. Момент! Да не би да искаше да изяде и нейния фъстък?! Не, тази нямаше да я позволи, той си имаше свой собствен и не беше прилично да иска и нейния!
-Ама аз...- когато очите й изпратиха правилните сигнали към мозъка осъзна, че искаше да лапне нещо, но това нещо не бе фъстъка й.
Още преди лицето й да успее да поруменее, чу силен глас, който ги поздравяваше. Само дето не очакваше да чуе точно това, точно сега и точно тук, което я накара да подскочи от уплах и да хване най-близкото нещо до нея. А най-близкото нещо до нея бе на Арън...~~патк~~ блузата. Блузата, която толкова бързо преметна през глава и свали надолу, че чак й се зави свят от движението, което направи.
Изправи се рязко, за да види откъде идваше поздравът - лицето й пламнало от ярост, дупето й полепнало с пясък, очите й стрелкащи смъртоносни въображаеми светкавици. Защо точно сега трябваше да се появи който и да се появяваше и да развали това, което най-вероятно щеше да се случи? Това, което се бе случвало във фантазиите й безброй пъти...

Admin

В мига преди Луна да грабне тениската и да я облече с бързината на бягащ през прозореца любовник в малките часове на нощта, блондинът забеляза уплаха в разширяващите се зеници отсреща. Скокна пред Луна и разпери широко вече поизсъхналите си криле, за да я закрие.
- Ама... какво си правите вие тука? - запита объркан мъж с шал на главата и тъмни очила. Главата му бе обрамчена от две ветрилоподобни неща, които помръднаха някак озадачено. След него по пясъчния склон към плиткия оазис запристъпва босоного момиче и отправи същия неразбиращ поглед към разголените Арън и Луна. И двамата новодошли бяха максимално облечени в ужасната жега на пустинния пейзаж, така че със сигурност разкрепостеността на ангелите им бе непонятна.
- Ще помоля да ни извините - Арън наведе уважително глава за поздрав, без да отстъпва от мястото си. Помаха дискретно на Луна да не се притеснява. - Аз съм доктор Ким от кралството на Светлината, а това е моята-... стажантка, Примроуз. Паднахме във водата и се възстановяваме. Провиизите ни са мокри.
Съществата с многото дрехи отвърнаха с едно синхронно "а-а-а!", и се представиха като скаута Джарет и неговата... стажантка Фамина. Двамата били съвсем наблизо, когато видели дуото да пада от небето и дошли да проверят. Размениха си няколко думи за изпратеното съобщение и в крайна сметка предложиха собственоръчно да ги заведат до дома си. Родом бяха именно от Прашната Република.

* * *

Джарет беше един изключително бъбрив скаут, за разлика от тихата Фамина, която много учтиво бе предложила на Луна сухо парче плат от шала си, ако се нуждае от него. Арън пък беше прибрал крилете си и в момента носеше друга тениска, извадена от подгизналия багаж. Вече леко влажна, тя съхнеше върху гърба му докато вървяха пешком по парещия пясък.
Наоколо въздухът трептеше, а под всяка дюна изскачаха разни тичащи мандаринки, които разнасяха пратки. Търкаляха се надолу по склоновете, с мъка буксуваха нагоре и издаваха смешни звуци, когато се друснеха в някое от стърчащите криви растения наоколо. Пейзажът беше предимно гол, така че Арън се изненада, когато скаутите обявиха, че са пристигнали в републиката.
Зад параван от трептящ въздух бе скрита подземна шахта със стълба, по която четиримата заслизаха един след друг. И изглеждаше сякаш доста ще слизат, така че Джарет се чувстваше длъжен да запълни тишината.
- Е, имате ли въпроси за нашия дом? Ще ви кажем всичко, което знаем! Все пак сте лекари, важно е да сте информирани.

// Използвай момента да спечелиш хинтове.

Друго си беше някой друг да полага грижи за кльощавия й задник, вместо цял живот да се чуди от падащи саксии ли да се пази или доктори-убийци.
Луна поздрави звънливо двамата скаути, облече набързо един клин и пооправи блузата на Арън, която не възнамеряваше да свали докато не се разпадне върху нея. Огледа да не би да са забравили нещо важно или боклук, за да го вземе с тях.
Малко по-късно прие парчето плат от шала на момичето и се опита да го сложи върху главата си като нея. Може би щеше да й трябва малко помощ, но за момента го застопори.
Чернокоската бе почти сигурна, че може да надговори всеки от присъстващите, дори Джарет, затова когато й се отдаде възможност, я приветства с отворени обятия докато слизаше надолу по шахтата.
-Кога започнаха да се разболяват жителите на Републиката? Всички - мъже, жени и деца ли се разболяват? Има ли нещо ново или различно, което да е станало тук, точно преди болестта да се появи? Някой да е идвал, да не би да има промяна в начина на храненето? Като цяло - пое дълбоко дъх - какво обединява всички болни - диета, среща с определен индивид, посещение на дадено място? И най-важното - как се предава болестта? - Тонът й бе равен, но любопитството в него се усещаше от километри. В края на въпросите си се опита да прошепне към Арън въпрос само за него - как е глезенът му и дали има затруднения със слизането по стълбите.

Admin

За съжаление Арън не успя да чуе въпросите на Луна за глезена си, но сякаш се справяше добре със слизането. Той беше точно под нея, за свое вечно (не)щастие, и всячески се стараеше да не поглежда нагоре, макар и ясно да виждаше, че девойката бе обула клин.
А не я чу основно защото малко след като бе задала въпросите си, тунелът бе изпълнен с ехото от гласа на Джарет, все така непобедим в приказките:
- Не знаем как се предава болестта, затова ви извикахме на помощ. Вие сте третият екип, който пристигна, от другите земи вече са тук - рече той. Явно бяха разпратили повече писма, с надеждата поне един да се отзове - Имаме болни от вече месец и половина, три смъртни случая, двама изчезнали безследно. Прашната Република е затворено място и жителите ни не пътуват особено, с изключение на нас, скаутите и пощарините, така че няма шанс да сме заразили някого. Болните са от всички възрасти и... - тук поспря, сякаш в търсене на точните думи, но дори бъбривец като него май не можеше да се справи, затова накрая рече, - и от обикновени рибобари до членове от парламента на Нейно Водичество.
Докато изказваше последното, стълбата приключи и Джарет слезе, след него Фамина, после и Арън, който подаде ръка на Луна, за да ѝ съдейства. Пусна я веднага след това, някак ненужно забързан.

Озоваха се в добре осветена от факли подземна пещера с висок таван. Просторна и някак свежа, в нея плаваше лек и необясним бриз. Минутка вървене в неговата посока изкара новодошлите през един от многото входове към обширния, огромния, чутовния свят на републиката.
На островна платформа от гигантични сталагмити бяха накацали мостове, сгради и дори цели улици, по които шареха същества досущ като Джарет и Фамина. Говореха си, бързаха, седяха на масички пред заведенията и разнасяха кошници с храна насам-натам. Така чутовно бе всичко, че сградите изглеждаха мънички отдалеч, а жителите им приличаха на мравчици. На едни странно спокойни пред надвисналата над вида им зараза мравчици. От широк отвор някъде високо горе надничаше ярката синева и носеше със себе си слънчевите лъчи на прииждащия следобед. Пещерата беше отворена, което обясняваше прохладата.

Междувременно Арън се приближи до края на скалата, на която в момента стояха, и надникна долу. Устните му се притвориха в безмълвна възхита.
Архитектурно-натуралният чутовен град пред очите им беше нищо в сравнение с живота, който бушуваше долу във водния свят на Прашната Република. Гигантичните сталагмити, върху които лежеше градът, бяха потопени в натуралните топловодни извори на подземната пещера. Истински рай, в който необезпокоени плуваха още спокойни на вид жители и се прибираха в прикрепените към скалните образувания сгради. Стотици светлини тлееха до неосъзнаеми за окото дълбини, сякаш продължаващи надолу до безкрая.
- Е, добре дошли. Накъде първо?

// Тъй като измина доста време от началото, ивентът ти се преобразува в дълъг. Само като времетраене, не като трудност. Това ще бъде отразено в наградата ти, благодарности за търпението!

Луна погледна ръката, която Арън пусна, сякаш върху нея пишеше защо го беше направил така бързо. След като се увери, че изобщо не беше мръсна, дори и я помириса. Нищо притеснително. Явно това щеше да си остане мистерия за нея.
Вдигайки поглед, онемя. Никога през жалкия си живот, а и след него, не бе виждала такова място, такава красота. Как изобщо бе възможно всичко това?
За разлика от Арън, тя не се приближи към края на скалата, не й се искаше да падне или да й се завие свят от височината. Това, че можеше да лети не значеше, че обича да го прави. Джарет питаше накъде, сякаш бяха идвали и преди. Коремът на Луна казваше към най-близката пекарна, а разумът - към най-близкия болен. В крайна сметка, едничкият фъстък от днес й дойде добре, когато се сети за него.
-Аз мисля да отидем към лечебницата ви, където са другите екипи, за да получим информация и от тях, ала ако доктор Ким - тук лицето й поруменя, за първи път наричайки го така - има други идеи, то предлагам да послушаме него. Освен ако Вие не искате да ни покажете нещо важно, преди да се срещнем с болните?
Насочи любопитния си поглед към Джарет, а после към Фамина, която наистина си бе доста мълчалива. Не погледна, обаче, към Арън, който се възхищаваше на владенията. Трябваше да се окопити малко. Да си спомни, че всъщност не бе толкова сладникава, колкото беше около него и да събуди истинския си характер, който се бе скрил някъде надълбоко в нея, когато Арън се появи пред полезрението й.
Той може и да не беше това, което Луна му бе описала в първата им среща, но със сигурност тя бе точно такава.

Admin

Без да поглежда към Луна, доктор Ким се съгласи с предложението ѝ и инструктира Джарет и Фамина да ги отведат при останалите медицински екипи.
Двамата скаути тръгнаха по нестабилните въжени мостове с увереността и смелостта на същества, които цял живот са вървели по такива. Люшкащата се конструкция обаче не се нравеше на Арън и той за пореден път направи кавалерския жест да пусне Луна пред себе си, за да може да отреагира адекватно, ако стажантката му случайно падне в кипящите от живот води долу. Глезенът му изглеждаше добре, така че златната ябълка си беше свършила работата.
Около пет въжени моста и няколко дузини стълби и стълбици по-късно, пристигнаха в добре осветена от факли и тлъсти светулки стая, разположена върху един от средноголемите сталакмити в района.
- Това е болечебницата - рече Джарет, който междувременно махаше слънчевите очила и шала си. Не му бяха нужни у дома, където светлината беше ограничена. - А ето ги и другите лекарски екипи. Хей, ехо! Това са доктор Ким и стажант Примроуз от Кралството на Светлината.

Няколко разсеяни поздрава пристигнаха от различни краища на стаята, но никому не убягна хладното посрещане от страна на останалите два екипа. С мидени огърлици на вратовете, около петнайсетина същества в различни краски на тъмнозеленото само ги погледнаха и две-три от тях отвориха широките си усти, за да им кажат "'драсти". Останалите обикаляха около леглата с болни, танцуваха, баеха и пееха. Отстрани до друго легло се беше скупчил квинтет от кисели на вид високи жени и мъже, от чиито чела стърчаха извити рога. Те само им хвърлиха недоволни погледи.
- Леко плаване - рече Джарет и потупа ангелите по раменете. Спомена нещо от рода на "разчитаме на вас да спасите народа ни" и им раздаде по една малка чантичка с карта на републиката и позволените за посещение зони, някакво меко зелено квадратче (май беше храна) и дървени плочици с връвчици, надписът върху които гласеше "медипосетител".

* * *

Отне на Арън и Луна точно две минути, за да обиколят стаята и да разберат, че нито един от другите два медицински екипа не беше склонен да сподели откритията си с тях. Дори и надъхващата реч от страна на доктор Ким не беше помогнала. Повечето болни бяха в безсъзнание, с изключение на една задъхана жена, която току-що вкарваха през вратата. Изглежда, щяха да бъдат сами в сражението с неясната болест.

Въжетата не бяха и по вкуса на Луна, макар падането от тях да не изглеждаше смъртоносно. За днес си бе взела дозата вода, в която да пльокне, затова внимателно стъпваше и разглеждаше насам-натам.
Имаше чувството, че щеше да изкара късмет с другите екипи толкова, колкото и пенсионер пускащ тото всяка неделя. Дори шансът да спечели от 6/49 бе с около 90% по-голям, отколкото някой нещо да сподели с тях. Останалите не плашеха чернокоската, нито с високия си ръст, нито с големите си рога, нито със страшните погледи. Все пак бе минала през Заревското училище, а по-гадно място от там едва ли съществуваше.
Може би искаха цялата слава за себе си, когато лекът бъде открит, а може би си бяха чисти расисти, които не обичаха ангели. Луна залагаше на второто и щипка от първото. Щом видя как в помещението влезе нов пациент, тя смело каза:
-Нека ние се погрижим за нея, ако някой желае да преустанови - тих шепот, по-скоро мрънкане излезе от устните й за следващите думи - разглеждането на задника си от вътрешната му страна - последван от доста по-шумна реплика, така че да я чуят всички - монашеското си мълчание, за да работим всички като един екип, моля да заповяда. Не хапем - не хапеха, да. Ама тя плюеше като професионален тираджия, та останалите трябваше да помислят преди да създават проблеми.
Луна почака да види къде ще оставят жената, наблюдавайки дали я докосват без предпазни мерки, носят ли маски и подобни, за да може да реагира адекватно, когато дойде нейния ред, за да я приближи. Макар да не се набута директно в нея, ангелицата следваше екипа стъпка след стъпка, за да не си помисли някой от другите медици, че може да пренебрегва присъствието им.
Тя, заедно с проницателните си зелени очи, изпъкналите от слънцето лунички и смръщените вежди, можеше да бъде много, мноого, мноооого досадна и настоятелна. Не заговори пациента първа, все пак бе просто стажант, а доктор Ким - истински професионалист, който със сигурност знаеше как да подходи към току що приет пациент. Въпреки това, много й се искаше да разбере за последната седмица на жената, преди да се разболее. Докато чакаше да положат жената, хвърли бърз поглед на картата, току виж й се наложи да излезе набързо.

» Създаване на персонаж
» На Луна къщата.
» Карнавал (Луна, Изидур)
» Да спасим зоопарка (Луна; Разиел)
» [Д][Ивент] Животът е сцена… (Касиди Евърглоу)