[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз)

Ушите й пищяха. Имаше чувството, че и тя ще се разпищи всеки момент, особено когато Арън обви с ръце лицето й. Може би не усети болката в главата, защото бе толкова засрамена и притеснена, че не знаеше къде се намира. Дори не успя да чуе нито дума излязла от устата му. Колко повече можеше да се изложи? Определено имаше поле за изява, но не искаше да разбира докъде може да стигне.
-Толкова съжалявам! - възкликна тя и направи крачка напред към него, докато бе съвсем близо - не мога да лекувам като теб, но като бях малка ми помагаха ей така - без да се замисля се надигна на пръсти, което й отне доста голямо усилие и целуна мястото, което до преди малко той разтриваше. След целувката, прокара длан по зачервеното чело и се усмихна виновно.
Преди да стане неловко, ако можеше да стане по-неловко от сега, тя направи крачка назад, но хвана Арън за ръка, не искаше да повтаря случката. Надяваше се да не усеща ритъма на сърцето й, което всеки момент щеше да се пръсне от притеснение.
Раз, два - размърда леко крила. Опита се да се вдигне с тях, но вместо това, успя само да ги раздвижи, все едно бяха мокри. Пореден опит и усети как стъпалата й се отделят от земната повърхност. Чувството със сигурност не бе от най-приятните. Все едно нямаше контрол над нито една част от тялото си. Още няколко размаха и й се наложи да пусне ръката на Арън. Вече наистина се носеше в небето, макар да приличаше на играч от джага, управляван от хиперактивно дете - ту напред, ту назад. Полата - гащи беше добър избор за повода, защото ако беше само пола, русокосият мъж щеше да види повече, отколкото се предполага, че трябва да бъде видяно на първо летене.
Стомахът й се сви в момента, в който видя, че наистина се е отделила от земята. Чувстваше се хем успешно, хем виновно, че заради нея се бавеха, затова даде всичко от себе си, за да тръгнат час по скоро.
-Мисля, че ще се справя - изрече звънливо тя и погледна Арън с широка усмивка. Не се чувстваше като експерт, но искаше да не го разочарова по никакъв начин, затова придоби уверен вид и му даде знак, че могат да тръгнат. А тя за всеки случай щеше да стои доста близо до него - току виж крилата й откажат и му се наложи да я хване по спешност. А и щеше да копира всяко негово действие, така не би трябвало да сгреши някъде.

Admin

Целувката ѝ трябваше да го излекува.
Но ефектът беше диаметрално противоположен на желаното.

В опита си да помогне, Луна само стъписа горкия Арън още повече. Руменина плъзна по бузите му, устните му пресъхнаха и светът внезапно замълча. В дивотуптящото му сърце се беше настанила симпатична малка целувка, която щеше да го населява от този ден насетне и да му напомня за първата му истинска любов. Да му напомня за вълнението и за срама; за внезапно пламналото в него желание да престъпи хипократовата си клетва, да остави стотици същества да се оправят самички, да ги обрече вероятно на гибел, и вместо това да отведе Луна някъде далеч в първата си проява на егоизъм. И да я прегърне. И да се направи на много, много болен. И да я помоли за още лечебни целувки, които никога не биха помогнали, защото винаги щяха да му бъдат недостатъчни. Сетне да докосне устни до нейните и сам да потърси лек за необяснимата тежест в душата си. А след това да я погали и-

Ступорът му беше прекъснат от успешния плясък на нечии криле, и докато Арън се осъзнае - Луна вече летеше. Хвърли бърз поглед надолу към панталона си и преглътна. Добре, че беше избрал широки и удобни дрехи и нищичко не личеше през тях. Що за позор. Обикновено не би си позволил подобно нещо, ала госпожица Примроуз го караше да върши необясними, нехарактерни и странни неща. И всяко едно от тях му харесваше.

Арън поклати глава и си пое огромна глътка въздух. Моментът на слабост остави настрана - щеше да го мисли после. Размърда криле и се оттласна от земята, сетне хвана здраво ръката на Луна. Издигна се, така че крилете им да не си пречат, и така потеглиха към Прашната република.
Любопитни птички току ги поглеждаха с изненада и им правеха път, а облаците бяха достатъчно далеч, за да не им пречат с пухкавите си туловища. Покрай ушите им фучеше леден вятър въпреки хубавото слънчево време защото така работеха законите на физиката, въпреки всеобщата романтична представа. Разговори бяха възможни, стига и двамата да се постараеха да навикват.

След около час и половина в неуморно летене, Арън потърси и другата ръка на Луна, за да я стисне здраво. Направи ѝ знак да свие крилете си, сетне се спусна надолу да я притисне в топлото си тяло. И прегърнал я така, приземи и двама им на една полянка много по-успешно, отколкото Луна би се справила сама. Не можеше да рискува поредната рана за който и да е от двама им. Предишната лечебна сесия помежду им го беше напрегнала достатъчно.
- Слънцето залязва, така че се налага да пренощуваме някъде наоколо. Имаш ли идеи как и къде? - сега беше момента ѝ да блесне. Наоколо имаше само треви, храсти и планини и очевидно не носеха палатки. Ами сега?

Явно разголените дрехи на Луна не бяха най-подходящи за летене, тъй като час и половина умираше от студ, докато Арън не я прегърна, а с това не само повиши външната й топлина, а и вътрешната с поне 5 градуса, което си беше много. Добре се беше сетил да я приземи той, иначе щеше да се наложи да покаже невероятните си умения за пореден път.
Приземиха се на доста равно място, на което за съжаление не можеха да нощуват.
-Може да отидем към планината. Не бива да нощуваме тук, прекалено е открито, а може да дойдат врагове. Тук ще сме прекалено лесна мишена за тях - не че някога през живота си бе имала врагове или бе срещала такива. Освен един животоприключващ доктор, но там не можеше да направи нищо, освен спокойно да умре. - В планината често има паднали дървета и много шума, много мъх. Ако намерим дърво, което при падането си се е заклещило върху друго такова, след това вземем мъртви дървета и ги поставим от двете му страни вертикално, съставяйки подслон под триъгълна форма и после покрием повърхността с мъх - имаме подслон, който ще ни предпази дори и да завали.
Арън не знаеше, но тя живееше почти в гората и това бе често срещана гледка за нея. Дори самата й къща имаше подобна форма. Обяснението й бе придружено с бясно ръкомахане, та блондинът трябваше да се пази, иначе възможността да му извади някое око беше голяма. Накрая му обясни, че няма да е лошо да намерят и водоизточник, който се движи, сиреч - река. Тя имаше вода, но не искаше да я хаби за нещо различно от хидратация. Ако той имаше друга идея - сега бе моментът да я прекъсне, преди да го завлече към планината. Ако ли не, вече бе половин крачка тръгнала натам.

Admin

Ала Арън не я прекъсна със свои собствени идеи, защото беше прекалено зает да премисля нейните. Които бяха доста добри, между другото, макар и някои от тях да му се струваха прекалено амбициозни.

Последва Луна в половинчатата ѝ крачка към гората и двамата тръгнаха натам. Времето все още беше хубаво, макар и в планината да застудяваше, особено с напредващото свечеряване. Дали не ѝ беше студено? Най-добре скоро да намерят някое местенце и да напалят огън, преди Луна да се е простудила. Не, че Арън не знаеше как да лекува обикновена настинка, но... не искаше да я вижда слаба или страдаща. И отново не ставаше дума само за лекарския му инстинкт.

Повървяха така половин час, един час, час и половина. Разходките след летене обикновено бяха ползотворни, ала не и когато се намираш на неравен терен и вървиш прекалено дълго. Водоизточник така и не намериха, ала се натъкнаха на едно голямо паднало дърво, под което имаше и дупка - явно земята там беше поддала.
- Не е ли това нещото, за което спомена? - блондинът потърси Луна с поглед, за да се допита до мнението ѝ. Малко опасно му се струваше да нощуват в дупка под потенциално готово да ги смачка дърво, ала на този етап пазеше тези мисли за себе си. Все още имаха мъничко време да огледат преди да се е стъмнило напълно, но бяха и доста уморени. Досега в гората бяха видели само катерици и лисици, ала нищо не изключваше в момента от храстите да ги наблюдават разни мечки, елени, грифони и пр. За сметка на това, обаче, Луна даваше вид на някой ориентирмайстор оцеляващ Робинзон, така че най-вероятно щяха да сторят каквото тя сметнеше за добре. Дали щеше да е правилното? Е... само времето щеше да покаже.

Луна имаше три фъстъка за мозък, които сега носеше в пазвата си - бе ясно защо е толкова неподготвена за цялата ситуация. Но пък Арън, който със сигурност имаше повече сиво вещество от нея в главата, изглеждаше точно толкова объркан, колкото и тя.
-Не -отсече сухо и се завъртя на 360 градуса, за да се огледа. Беше й студено, чувстваше умората и със сигурност лошата й страна, тоест лошата страна на лошата страна, тъй като тя добра нямаше, щеше да се покаже съвсем скоро. - Не е това, което търсих, но може да импровизираме. Ако покрием дупката с дървета отгоре, а върху тях мъх - така ще се предпазим при евентуално падане на дървото и ще сме скрити за всичко останало. Стига да оставим малък отвор, през който да можем да се проврем, за да излезем. Другият ни вариант е да се качим на дърво, да си изберем удобен клон, после да се вържем за стъблото, за да не паднем и да спим там.
Не бе нощувала навън, като изключим малкото пъти, в които бе заспивала на улицата, просто защото умората наистина я бе хванала неподготвена. Но никога в гората. Кой знае какво можеше да дебне наоколо. Можеше да има диви катерици, Луна знаеше, че те биват доста агресивни, особено ако надушеха фъстъците.
-Предлагам ти да решиш - дупката или дърветата. А ако умрем, на някой от нас ще ни е за втори път, просто ще трябва да се реваншираш като дух - И докато реално му даваше шанс за избор, чернокосата се огледа, за да намери пръчка или клон, с който да почовърка в дупката - току виж била по-дълбока, отколкото изглеждаше, имаше някакъв капан или нещо смъртоносно дебнеше в дълбините й. Арън можеше да е сигурен, че тя вече я е избрала като място за пренощуване, но въпреки това искаше да чуе какво мисли той.

Admin

На доктора сякаш не му допадна нито един от двата избора. Дупката или дърветата? Честно казано, предпочиташе у дома на топло, защото студът започваше да щипе и по неговото лице. Ала не беше никак джентълменско (или мъжествено), да сподели тези свои мисли с изключително борбената Луна. За разлика от него, тя даваше вид на един винаги подготвен, винаги компетентен и винаги победоносен ангел. Досрамя го. Такива като него съществуваха единствено, за да бъдат в помощ на такива като нея. Ако имаше дори само частица от нейното безстрашие...
Арън поклати глава и борова игличка падна от тъмнорусия му бретон. Изглеждаше съвсем свежа. Хм?
Направи няколко крачки около наклоненото над дупката дърво и поогледа внимателно игличките му. Беше почти изкоренено, но явно това се беше случило наскоро, защото не му се стори да има изгнили участъци, пожълтели иглички и други издайнически черти на потенциално срутване. Сетне плесна с ръце и щом ги разтвори, от тях пробяга топчеста златистобяла светлина, която кротичко застана над главите им с Луна.
- Да дадем шанс на дупката - обяви той и тръгна да слиза надолу, като не пропусна да подаде ръка и на девойката. Кълбестата светлинка ги следваше неотклонно по пътя им долу в дупката, която се оказа достатъчно голяма за двама им, и някак дори уютна. Макар и теоритично опасна, им предлагаше защита и подслон. В крайна сметка, всичко си имаше цена.
Арън потърси сухо местенце и извади провизиите от раницата си. Носеше средноголямо джезве, в което разтвори инстантни спагети за двама им (от извадена манерка с вода), и понасъбра разни сухи листа и клони от дупката, за да ги запали. Сетне хвърли шепа неидентифициран прашец в напаления огън и той лумна доста по-ярко от преди. Вещерски магии, най-вероятно.
- Е? Какво мислиш за симптомите, които ти показах? Прекомерна емоционалност, изкашляне на попови лъжички, позеленяване... - подпита събеседничката си уж небрежно, докато намяташе едно одеяло около раменете ѝ, преди да приседне до нея. На тези спагети щеше да им отнеме известно време.

Луна може би бе всичко, но не и егоист. И много умна не беше, но със сигурност имаше достатъчно мозък и съвест, за да се залепи плътно до Арън и да сподели одеялото, което й бе наметнал. Студът бавно и методично се прокрадваше върху нея, а щом на нея й бе студено, нямаше начин Арън да се чувстваше като на Малдивите.
-Идея си нямам. Може да се превръщат в нещо зелено и гадно. Може да са били прокълнати? - тя вдигна рамене и обърна лице към огъня, който моментално накара бузите й да се зачервят. - Но ще ти кажа какво знам - един от двама ни трябва да остане буден през едната част на нощта, а после - другият. Така няма да позволим нещо да ни изненада - като човек умирал веднъж, тя искаше да направи всичко възможно, за да избегне евентуалната смърт отново. Кой знае къде щяха да я пратят тогава, ако изобщо се събудеше този път. Арън можеше да е сигурен, че няма нищо смело в нея - просто чиста ненавист към умирането, което даваше стимул на трите й гънки в мозъка да се раздвижват от време на време.
-Аз мога да остана будна първа и когато се изморя - ще те събудя. - имаше доста опит в това да спи съвсем малко, той дори бе станал свидетел на един такъв неин епизод в първата им среща. А и не искаше да сваля гарда си толкова бързо, затова предпочиташе той да поспи първи.

Admin

Арън замислено нацупи устни и бенката под тях се премести някак сладурски. Прокълнати? Напълно възможно. Не му беше хрумвало, въпреки всички научни теории, които беше прехвърлил през главата си на този етап. Проклятието беше нещо прекалено просто обяснение за всички тези сложни симптоми. Ала нужно ли беше да е нещо сложно и трудно за лекуване? Понякога отговорът беше най-очевидният от всички. Луна имаше право. А той имаше нужда от почивка.
Много преди двамата да се засекат в градината, блондинът беше отделил време да се подготви за пътешествието не само със знания, но и с правилните приспособления и помощни материали, благодарение на които в момента имаха сравнително питателна вечеря без рискове и без нужда да ловуват като диваци. И в следствие на редицата неща, които беше извършил през изминалия ден, започваше да усеща изтощението. Но нима можеше да приеме предложението на девойката толкова лесно? Щеше да е изключително далеч от джентълменско поведение просто да свие рамене, да ѝ каже "окей, приятелко, пази ми гърба" и да заспи като пън по средата на горада.
- Заповядай, похапни хубаво защото утре ни чака още повече път - поде той вместо отговор, придърпвайки джезвето от огъня, за да разбърка спагетите с една виличка, а сетне отсипа част от тях в една метална чаша и я подаде на Луна. Срам го беше от полевите условия на първата им официална нощ заедно, ала от друга страна, изпитваше необяснимо и несравнимо вълнение да бъде точно тук с нея. В дупка под паднало дърво насред гората. Двамата. Похапващи инстантни спагети един до друг. По бузите му пробяга руменина, която също като нея можеше да оправдае с топлината от лумналия огън.
Открадна си поглед към лицето ѝ и се постара да не проличи колко трудно му беше да се съсредоточи над нещо различно от допира ѝ на тялото си.
- Ти... сигурна ли си? Нека аз остана да ни пазя тази нощ, а ти си почини. Заслужаваш го, днес беше първото ти летене и сигурно си много уморена. Освен това, те харесвам-... харесвам твоята теория за проклятието. Има логика. Повечето пациенти също така имат температура и говорят несвързани неща. Звучи ми точно като проклятие. Десет точки за стажант Луна!
С тези думи, Арън вдигна ръка, за да я положи върху главата на Луна и да погали косите ѝ насърчително. Умно момиче. Най-умното в тази гора.

Луна не прощаваше на нито една хапка залък, попаднал пред полезрението й. Изяде спагетите за рекордно време, без да се притеснява какво щеше си помисли Арън за нея. Тя също се бе подготвила през деня - тия три фъстъка да не се избираха сами! Ала преди да настоява за каквото и да е - усети топлят му допир по главата си, което моментално я накара да извърне поглед към него.
Все още се разкъсваше от това, че й беше приятно и това, че го направи съвсем без предупреждение и без тя да очаква нещо такова, ала усмивка се появи на лицето й и каза:
-Настоявам ти да заспиш първи - взе ръката му в своята и леко го побутна, за да се облегне върху стената на дупката - и щом се изморя, ще те събудя. А и така ще ми дадеш перфектната възможност да те гледам втренчено без да предполагаш, че го правя.
Трябваше ли да го удари с нещо тежко по главата, за да я послуша? Не, тази глава щеше да му трябва тези дни. А и бе почти сигурна, че с лекота би избегнал всеки неин удар. Може би трябваше да вземе приспивателно за това приключение? Е, така или иначе вече бе късно за тези размисли.
-Освен ако не изпитваш съмнение в способностите ми да ни опазя - изчурулика тя, поглеждайки го изпитателно. Думите й бяха доста далеч от мислите, но вярваше, че така ще го убеди просто да си почине, вместо да упорства.

Admin

Като поставяше така нещата, Луна поставяше и поредната джентълменска дилема пред Арън. Да ѝ каже директно, че се съмнява в преценката ѝ би било ужасно грубо. Да се съгласи да поспи преди нея пък би било в разрез с възпитанието му. Още не беше привикнал на турбуленциите, които пробуждаше тази девойка в съществуването му.
В крайна сметка, склони пред авторитета ѝ на обигран горски ангел, и облегна гръб назад към едната стена на дупката. Притвори очи. Първата му нощ с момичето на мечтите, и я беше довел да спят в дупка? Че и заспиваше първи, като абсолютно не-готин мъж. Арън, приятелю... колко жалко. Колко жалко само.
Остави се на тъжовните мисли да го обгърнат в поспаливо було, и след около десетина минути в тишина и размишления, заспа блажено с надеждата Луна наистина да го гледа втренчено насън. Менталната картина на това му носеше както искрено забавление, така и странен комфорт.

Наблюдателната смяна на горски Примроуз премина в тишина. Отвреме-навреме някоя кукувица пронизваше нощния хлад с обвинения към двамата обитатели на дупката (не, не бяха "ку-ку", но може би така ѝ изглеждаха отстрани), и току от голямото дърво се ръсеха иглички по главите им. Чак след около два часа в дежурство, Луна дочу притеснително шумолене. Фърфорене. Сухо, пясъчно, някак злокобно. Дървото високо над главите им изпука - уморено стенание на стара душа. Фър-фър. Фър. Вехти плясъци като от десетки смачкани пергаменти, стривани от костелива ръка в каменно хазанче. Фър-фър. Клонът отгоре изпъшка и с кряскав хрясък на кухото си тяло закаца към спящия Арън. В същия този момент, взрив от пепелявошумолящи пухени молци се спусна право към двама им, фър-фър, и към огъня, към малкото кълбенце светлина, фър, което ангелът бе създал по-рано - в момента над главата му заедно с клона. След секунди време.

Арън беше доста уверен в способността на Луна да ги опази живи. Дори тя не си вярваше толкова, беше го казала, само за да си почине и да заспи, иначе кой знае кога щеше да вземе глътка отмора. Кукувицата си кукаше, Луна щеше да започне да й приглася всеки момент, докато не забеляза нещо странно.
Вече имаше много по-големи проблеми на главата си или по-точно - съвсем скоро щеше да има такива, ако бе останала на мястото си още няколко секунди. Вместо това, когато разбра, че пребиваването им в дупката имаше шанс да се превърне в нещо много грозно - дръпна Арън върху себе си с дясната си ръка, а с другата избута сферата в срещуположната на тях страна. Надяваше се адреналинът да е навлязъл достатъчно в нея, за да е бърза и силна, трябваше да се озоват странично от падащият клон. Без да мисли, докато протягаше ръка, за да го хване и придърпа - крилете й се разгърнаха, за да обвият нея и Арън и да омекотят падането й и евентуалното му удряне, ако не бе успяла да го избегне. А и бе по-добре ангелът да лекува счупени криле, вместо счупен гръбнак. В седнало положение бе много по-лесно да дръпнеш някого, вместо да го избуташ.
Не можеше да мисли по какъв начин трябва да се извини сега, задето глупавите й решения ги бяха докарали до тази ситуация. Не обичаше да се чувства виновна, особено за застрашаването на нечий друг живот. Но едно бе сигурно - Арън едва ли някога бе събуждан по такъв начин.

Admin

Бурният облак от вдъхновени молци моментално се юрна след грубо избутаната настрани светлина. В същия този момент Арън, който тепърва се разбуждаше от дръпването на Луна, отправи дезориентиран поглед в околието. Не бе успял да заспи чак толкова дълбоко, от страх да не би нещо да се случи на девойката, и всъщност беше напълно готов да скочи на крака във всеки даден момент. За щастие.
Защото опитът на Луна да го издърпа, още повече с една ръка, беше напълно неуспешен. Колкото и уплашена да беше, ситуацията изискваше моментално действие, секундно, много по-бързо от времето, нужно за прилив на адреналин, с чиято помощ да издърпа мъж в легнало положение. Рефлекс - абсолютно, но адреналин - не особено. Арън беше тежък. Изненадващо тежък за стройния си вид. И единственото, което Луна направи беше рязко да го дръпне, с което да разбуди така или иначе неспокойно заспалия ангел, и без да е много наясно със ситуацията, той първосигнално видя препускащия рояк с молци и се претъркули в противоположната на тях посока.
В същия този момент въпросните молци, тръгнали сляпо след светлинното кълбо, първи посрещнаха падащия клон - доста по-лек от очакваното. Не смекчиха особено падането и по-голямата част от тях останаха съсредоточени в гонитбата на светлината, но клонът тупна на земята и смачка солидно количество от настървените буби. В нормални обстоятелства той щеше да е по-тежък и по-бърз от тях, но роякът беше толкова голям, гъст и тлъст, че приличаше на пухен облак със стотици, може би хиляди малки крачета, а самият клон беше сух в по-голямата си част и респективно - кух. Страшен беше повече защото падаше от голяма височина.
Вик изши нощната тъма, когато Арън, въпреки маневрата си, усети част от клона да смачква глезена му. Независимо от бързата си реакция, ангелът все пак беше сънен, и все пак не подозираше за грозящата го над главата му опасност. Ако Луна беше извикала за предупреждение, може би щеше да е в помощ, ала за кратките секунди от сепването си, той беше видял единствено рояка от молци и беше помислил, че именно от него трябва да се пази. При всички случаи, ранен глезен беше по-добре от нещото, което щеше да го сполети, ако девойката на пост не беше реагирала своевременно. С разперени отстрани криле, тя стоеше непокътната.

// Със следващия си пост хвърли зар, който ще определи каква е щетата върху Арън.

Няколко възможности стояха пред изплашената Луна.
Номер 1 - да се обгърне с крилете си като космато яйце и да стои така, докато Арън не я помисли за умряла. Или докато не умре наистина.
Номер 2 - да се хвърли в огъня и да изгори тук и сега, слагайки край на всичките си мъчения и срам, които всеки момент щеше да изпита.
Номер 3 - да хване падналия клон и да се удари с него по главата с надеждата, че ще изпадне във вечна кома.
Всеки един вариант бе пред предпочитане на това нищо да й няма, стояща с празен поглед, като последната куха лейка. Дори обмисляше дали да не извърши и трита едновременно.
Преди да се втурне към него, за да направи нещото, което умееше най-добре - да пречи, се замисли дали трябва да го прави. Досега май му носеше повече лош късмет за ден и половина, отколкото бе имал през целия си живот, а тя вече беше сигурна,че той никак не бе кратък. Прибра крилете си и скокна към него, все още във видима паника. Дори не бе успяла да продума, кой знае ако нещо по-сериозно се бе случило - и двамата щяха да се срещнат при Свети Петър.
-Аз...клонът и молците..Ти спеше, а аз..- млъкна, опитвайки се да се съвземе, за да не я сметне за тотална идиотка. Да й се довери не бе най-добрият му избор. Дали се съмнява в способностите й да ги опази? Та тя дори себе си не бе опазила за 24 години, камо ли двама човека. Напълно щеше да го разбере ако й се ядоса, ако й се развика или дори вече й нямаше доверие.
Сега обаче трябваше да направи нещо за глезена му, за да облекчи дори за момент болката, преди той да успее да се излекува.
Съвсем нежно и внимателно подви крачола му и прилепи леденостудените си пръсти към глезена му. От уплах цялата й кръв сякаш бе изчезнала от крайниците й, събрала се в лицето и сърцето й, което в този случай се надяваше, че бе от полза.
-Много съжалявам, не трябваше аз да оставам будна първа. Не трябваше да ми се доверяваш и не трябваше да се надценявам. Не трябваше.. - "изобщо да идвам и да се съживявам, когато умрях" бе продължението на изречението в мислите й. Млъкна, защото усещаше, че с всяка изречена дума, сърцето й се свива, а очите започваха да плуват в солена течност. Макар привидно смела и умела, Луна не обичаше, когато заради нея страдаха други същества. Все пак бе посветила живота си на това да помага. Прехапа устна в опит да се овладее, избърса оченца в рамото си - като истинска дама и попита:
-Много ли те боли? Ако ми кажеш с какво мога да помогна - веднага ще го направя.

Admin

The member 'Луна Примроуз' has done the following action : Зар

'Зар' :

[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз) - Page 2 6

Admin

Арън беше застинал от ужас, напълно неподготвен за сгромолясването на някакъв произволен клон върху глезена му. Затаил дъх, беше впил празния си виолетов поглед някъде напред към рояка от впечатлени молци, които продължаваха да се бутат и да се катерят върху светлинното кълбо - без притеснението, че няколко от събратята им бяха смачкани под клона. Смачкан беше и глезенът на Арън, и когато Луна дойде да го измъкне и да сключи студените си ръце около него, блондинът отново изохка. Поне този път не нададе вик.
Несъзнателно дръпна крака си и усети мокрите капчици, които се гушеха в крайщата на очите му. Едва сега цялата ситуация започваше да се нарежда в съзнанието му. Едва сега започваше да осъзнава какво точно се беше случило. И по странна причина, първото му притеснение беше, че току-що бе показал слабост пред Луна. Може би трябваше да нареди приоритетите си.
- Не... - поде сухо, гърлото му беше стегнато и гласът му потреперваше. Засрами се от начина, по който звучи. - Не боли много.
Сви крака си, за да погледне щетата. Беше извадил късмет защото откри само леко охлузване, макар и да знаеше, че вървенето щеше да бъде неприятно. Можеше да е много, много по-зле. Съдейки по позицията на този клон, ако не беше мръднал навреме, щеше да се намира под него. И нямаше да бъде жив, за да разкаже за случката.
Погледна към Луна, която изглеждаше също толкова стресирана, колкото и самия него. В очите ѝ плуваше уплах и Арън понечи да погали лицето ѝ със собствената си трепереща ръка.
- Благодаря ти. Ти ме спаси и ти дължа живота си. Никога - отново преглътна сухо, - никога не бих могъл да ти се отплатя. Пийни вода, дишай, всичко е наред.
Дори в тази ситуация приоритетът му беше Луна. Лекарски инстинкт или не, понечи да се изправи, за да се добере до раницата си, в която имаше питейна вода и принадлежности, с които да се превърже. Но първо Луна. Тя беше по-важната за него. Междувременно скоро щеше да започне да се съмва. Кога ли беше минала нощта? Горски Примроуз изобщо не си беше почивала, а я чакаше път.

» Създаване на персонаж
» На Луна къщата.
» Карнавал (Луна, Изидур)
» Да спасим зоопарка (Луна; Разиел)
» [Д][Ивент] Животът е сцена… (Касиди Евърглоу)