[Д][Ивент] Поход към Прашната Република (Луна Примроуз)

Кралството на Светлината беше известно със своите великолепни градини, ручеи и природни чудеса. Китните градини беше само един от множеството резервати в тези територии, и беше дом на райски създания и благоуханни редки растения. Луна, разбира се, трябваше само да попита няколко минувачи тук-таме из Светлината, за да се ориентира за местоположението на въпросните градини, а стигането до тях не беше трудно.

Мястото беше обширно и по добре поддържаните пътеки се разхождаха засмени градински феи и ангелици с широкополи шапки. Тук-таме художници забавляваха туристите в опит да изкарат по някоя монета с бърз портрет на фона на великолепната флора; ала мястото беше предпочитано и от творци без подобни цели, все насядали по пейките и камъните наоколо, в търсене на вдъхновение. Ориентировъчни табели спомагаха за придвижването сред широкото пространство под небесата, и по каквото Луна можеше да разбере от тях тях, Китните градини разполагаха с езерца, паметници, магазини, оранжерии и специализирани полета с цветя - несъмнено любими на туристите.

Някъде тук, Арън очакваше своята мистериозна адресатка. Ала къде по-точно?

Посетителите на Китната градина не успяха да ориентират Луна за "висок, снажен момък с багаж, който да се оглежда за нея", главно защото тук беше пълно с високи, снажни момъци с разни раници и багажи (в които носеха платна, картини, бои, тетрадки и пергаменти за поезия, разни провизии за пикник, китари и какви ли не други неща), а на всичкото отгоре голям брой от тях оглеждаха точно нея. Че как! Освен първа хубавица, Луна се подвизаваше в мирен парк посред бял ден с щръкнал на рамото арбалет. Листа ли планираше да ловува с него? Жаби? Непослушни дечица? Въпросителните погледи бяха навсякъде.

От друга страна, алтернативното ѝ "аз" не беше излъгало за хризантемите. Те наистина растяха в оранжерии, ала тукашната не беше съвсем спрямо очакванията на едно нормално вълшебно създание. В Китната градина растенията не се отглеждаха в грамадна сграда - а точно обратното. Тук всичко беше систематично разделено на видове флора, предназначение, топлолюбивост, влаголюбивост и пр., и всяко отделение си имаше своя собствена остъклена къщурка. Така че оранжерията по-скоро приличаше на приказен озеленен парк с многогодишни дървета и храсти, сгушени пътечки и стъклени къщурки с пищна зеленина. В някои от тях дори имаше и масички, столове и места за отдих. И на една от тези масички в къщурка отстрани кротко бе приседнал Арън Ким, зает да прелиства една ужасно дебела книга. Усърдните записки, които водеше, беше оставил на стола отстрани до своя, а долу до масата беше подпряна и неговата собствена раница за път. Той беше тук. И... я очакваше? Може би? Дано, защото съсредоточението му във въпросния том си беше повод за притеснение. Изобщо не забеляза Луна.

Съкровеното цвете благодарно полегна в дланта на Арън и стана свидетел на проникновената му изненада. Блондинът вдигна невярващ поглед към своята непозната, сетне го стрелна обратно към животворното вълшебство в ръката си. Искреното му объркване бе заменено от чисто, безкрайно, възторжено оживление и неописуема, БЕЗГРАНИЧНА благодарност. Луна може и да не знаеше горе-долу какво прави това цвете, ала Арън изглеждаше напълно наясно с предзназначението му. Много внимателно, сякаш държеше нечие чупливо сърце, блондинът извади една кесийка и положи цветето вътре с цялата грижовност, на която би могъл да бъде способен някой някога. Наведе се да я прибере на сигурно място в раницата под масата, а когато вдигна отново поглед към Луна - думите бяха излишни. В тъмнолилавите му очи танцуваха чародейните въздишки на стотици влюбени светулки, а смехът им пърхаво потрепваше по струните на зареденото му като супернова сърце. И беше очевидно колко е щастлив. И беше очевидно колко е благодарен. И беше очевидно... че започваше да се влюбва.

Арън си пое дълбоко дъх и откъсна поглед от отсрещния, преди наистина да избухне и да наговори прекалено много глупости, за които и на двама им още им беше рано. Вместо това остави устните си някак да изрекат едно "благодаря ти" през усмивка, и се зае да скупчва и подрежда хартиите на масата.
- Тук съм съвсем отскоро, затова ме заварваш неподготвен да те посрещна - призна той, благодарен за въпроса ѝ. - Бях планирал-... както и да е - засмя се блондина отново, вече доста по-спокоен. Напрежението от първата среща започваше да избледнява, потенциално заменено от вълнението на съкровения подарък. - Та. Дали има някакъв шанс да ми кажеш името си, преди да се метна в дълбокото и да те поканя да странстваме заедно в далечни земи? За един приятел питам. Много силно се интересува дали ще вземе 5 монети от баса ни за името ти.

Само няколко минути от срещата им и Луна вече бе наясно с две неща. Първо - характерът на Арън беше изненадващо земен за един аристократичен чистокръвен ангел. И второ. Имаше сладурска бенка встрани под долната си устна, която чародейно ѝ намигаше с всяка негова усмивка.

- Е, наистина ли? Аз пък тайно се надявах на това - отвърна слънчево Арън на коментара ѝ с чашите. Луна беше... уникална. Момиче като нея не се срещаше често, дори след милиони години в търсене. Още от първия път, в който я беше видял с черния шлифер и отровнозеления поглед, с прибраната назад коса (той все още не подозираше, че тогава Луна всъщност беше мокра и недоспала), не можеше да я изтръгне от съзнанието си. А и за посетителите на арт галерията важеше същото. Само ден след появата ѝ там, по улиците на Светлината бяха започнали да се разхождат ангелици с черни шлифери и феички с прибрани назад коси и тъмен грим. Наред с всичките си невероятности, Луна беше и модна икона. А той беше поласкан да споделя присъствието ѝ. Даже мъничко се чудеше с какво го е заслужил.

Допиха просекото в неангажиращи разговори. Току някой от двамата пускаше по някоя закачка, другият се засмиваше - и напрежението помежду им се стапяше наедно с леда в кофата на масата. След около час и половина, през който на Арън му се стори сякаш бяха на истинска среща, а не се готвеха за задачи, станаха да си съберат нещата. Китните градини беше чудесно място за снабдявне с полезни билки - нещо, което вече беше свършил, докато я чакаше. Мястото разполагаше и с достатъчно високи места и поляни, от които да отлетят спокойно и дискретно. На тръгване към едно от хълмчетата, блондинът помаха за довиждане на сервитьорката от галерията, която се беше съгласила да помогне с пресъздаването на първата им среща с Луна. Много мило момиче. Сетне деликатно подпита спътничката си дали случайно не би искала да вземе раницата ѝ, наред със своята собствена. Хич не му се щеше да ѝ тежи, ала Луна даваше вид на независима жена отвсякъде, и сигурно щеше да откаже.

Щом се изкачиха на хълма, Арън разкопча страничните ципове на раницата си, за да направи нужното място. Разтвори криле, внимателно, леко, и сантиметър по сантиметър, ги остави да засияят на слънчевата светлина в златистобялото си великолепие. Всеки сантиметър от тях беше като изваян от мрамор и целунат с благословията на някоя вълшебна златошепница. Широки, здрави и силни, това бяха крилете на бъдещ архангел, и Луна го знаеше.

Арън се обърна да протегне ръка към своята муза, и в теменужения му поглед засия копнеж.

Всичко бе тъй прекрасно, че по едно време Луна забрави за какво реално е дошла. Щом дойде време за тръгване и Арън бе пред нея, тя се обърна към русата ангелица и се оплези нагло. Знаеше ги тя нейните номера.
Докато той разкопчаваше страничните ципове на раницата - тя направи една бърза плитка, в която прибра косата си. Не искаше в небесата да вижда само черни кичури пред нея. Щом ангелът разгърна криле, цялата застина. Не можеше да мръдне и милиметър, а дишането й бе близо до спряло. Никога през живота си не бе виждала чужди крила и то толкова магнетични. Няма начин Арън да не знаеше какво й причинява точно в този момент. Ако ли не - то лесно щеше да разбере щом види захласнатото й изражение и протегнатата ръка, която искаше да ги докосне. Бързо я прибра, едва ли бе прието да се пипат чужди криле.
-Сега ли е моментът да кажа, че не съм летяла преди? - попита тихо, съвсем хипнотизирана от златистите оттенъци. Чувстваше се като човек излъгал в автобиографията си - прост чистач, намерил работа като пилот в НАСА, който трябваше да излети за пръв път. Когато се окопити, а това отне поне няколко минути зяпане, нагласи принадлежностите си така, че да не й пречат и разпери криле. Нейните бяха далеч по-обикновени от тези на Арън. Чувстваше се като изтърсак до него, макар да не го показваше. Понечи да хване ръката му, ала в момента на разгръщане на крилете й - тя падна по дупе. Сега ли е моментът да му каже, че дори не ги е виждала преди? Беше я страх сама, сякаш нещо можеше да се обърка.
-Извинявай, може би ще трябва да ми покажеш как става цялата работа с летенето...
Разликата в центъра на гравитацията я обърка, залитна и падна. Чувството бе тъй ново и странно? Приятно? Не, беше повече странно, отколкото приятно. Изправи се. Тоест - изпълзя някак до полу-седнало положение, после клатушкайки се наляво-надясно като пиян руснак, успя да се изправи.  Да стои права не бе най-лесното действие, полюшваше се като парцалена кукла в порой. Кукла, която залитна право към Арън с надеждата да не събори и двама им.