[К][Ивент] Владението на хаоса (Колтън Блекроу; Андрада фон Кайран)

Идеята на Ана не бе толкова лоша - все пак наистина трябваше да поспят - голямо чистене ги чакаше утре. И наистина - до зори в къщата цареше тишина и спокойствие. Всеки заспал, където свари - сутринта бяха събудени от първите слънчеви лъчи.
Пред вратата бяха оставени чужди дрехи , а върху тях - грижовно написана бележка:

"Съжалявам, трябваше да ви предупредя, че през нощта е възможно принадлежностите ви да изчезнат. Не се притеснявайте, до няколко дни би трябвало да се появят все някъде в къщата. Засега може да облечете това.
Чакаме ви в трапезарията - по стълбите в дясно и само напред - синя врата."

Ана и Колтън със сигурност бяха виждали някъде тези дрехи, но къде ли? Може би никога нямаше да разберат. През ключалката до тях достигна аромат на топло кафе и вкусна закуска, а в далечината чуваха детски смях и мъжки глас, който ги озаптяваше. Освен това, сякаш стените бяха направени от картон, защото съвсем ясно дочуха следния диалог:
-Донеси ми още кафе и днес не ме занимавай - ще си почивам цяяял ден. - непознатият женски глас звучеше провлачено и мързеливо.
-Да, скъпа. Ей сега, любов моя. - този глас им бе познат. Гласът на мъжа, който ги посрещна.

Информацията към семейство Фрейлър пътуваше бавно, но все пак стигаше до тях. Те най-накрая узнаха нациите на двамата им нови гости и се бяха подготвили подобаващо - истинска човешка кръв в бокал за Ана и три кюфтета с лютеница по семейна рецепта за Колтън.
Щом двамата влязоха в трапезарията, завариха домакина им, поднасящ горещо кафе на млада, невероятно красива жена. Децата вече ги нямаше, та бяха в компанията само на двамата съпрузи.
-Добро утро, влезте - заповядайте! - каза дружелюбно мъжът и постави закрилнически ръка върху рамото на жена си. Тя, от своя страна ги огледа от глава до пети. И що за гледка бяха само!
-Съветвам ви да ядете по-бързо и да се захващате за работа. Кухнята е кочина! - промърмори с лека досада тя и махна пренебрежително с ръка.
Мъжът на свой ред се извини за държанието й и представи двамата като Катя Фрейлър и Роман Фрейлър - стопаните на имението.
-Вярвам, че снощи сте чули цялата суматоха. Това се случва всяка нощ, макар че преди да си легнем - подреждаме всичко. В къщата изчезват предмети без предупреждение и се появяват...ако имаме късмет. Не знаем какво се случва. Всеки път щом отида да проверя - всичко приключва и не виждам никого. Ваша работа е да ни помогнете с чистенето и да разберем кой стои зад цялата тази бъркотия - пое дъх и даде последни насоки. - Ако имате нужда от нещо - не се тревожете да попитате. Ще помолим само за конфиденциалност, ако сте забелязали - тук няма слуги, не можем да си позволим...слухове.

Роман се настани удобно до жена си и внимателно ги изслуша, без да прекъсва. Помисли малко, а сетне каза:
-Разбира се, семейният ни портрет го направихме съвсем скоро. Не присъстват всички, за съжал...- ала преди да успее да се доизкаже, бе прекъснат от пискливия глас на Катя.
-Хайде сега пак! От сутринта ли ще си разваляме настроението? Портретът е нов. На него присъстват всички от къщата! Какво повече искате? - тя удари повелително с длан по масата и свъси вежди ядосано. Роман я погали нежно по косата, сякаш за да я успокои и продължи:
-Не сме имали проблеми преди. Къщата не е прокълната, ако това питате - отметна един бял кичур коса и въздъхна тихо. Кой знае от колко време му се налагаше да търпи...всичко.
Катя се изправи рязко, обяви, че през деня ще си почива и не иска никой да я притеснява, с което бавно излезе от трапезарията.
-Предлагам да хапнете и да се залавяме за работа. Ако забележите нещо странно - може да ми кажете, каквото и да е то.

Роман взе останалата посуда и се насочи към кухнята заедно с тях. Изслуша и двама им, а когато Ана спомена теорията си за децата - леко се засмя.
-Всички, които живеят тук са на портрета, да - отговори на Колтън, а след това се обърна към Ана, леко развеселен - Децата са най-потърпевши. Всяка нощ някой дърпа косите им и лягат при нас. Не са те - и двамата с майка им се занимаваме с тях - играем, изслушваме ги. Те са много добри деца.
Кимна, повече на себе си, отколкото на тях и влезе внимателно в кухнята. Когато отвори вратата се чу пукот, който идваше от счупени чинии.
Разпилени тенджери, тигани. Счупени чаши и чинии. Разпръснати подправки, разхвърляни прибори. Всичко, което можеше да не е на мястото си - не беше. Все едно в кухнята бе вършала бясна Хала. Столовете бяха на земята, някой от тях преобърнати. Можеха да бъдат сигурни, че ако масата не тежеше поне 20 кила, тя също щеше да е обърната. Роман извади три метли и даде бързи инструкции кое-къде стоеше и как трябваше да изглежда.
-Защо сте толкова заинтригувани от портрета? - попита той на свой ред, докато вдигаше буркан със ягодово сладко от земята.

Роман застина на място и ги погледна с видно объркване в очите. Говореха му несвързани неща, които наистина не разбираше.
-На портрета сме...всички. Аз, жена ми, брат ми, баща ми и дядо ми. И трите деца. Сега обаче сме само аз, Катя и децата вкъщи. Другите са на гости, не можаха да издържат положението тук. За съжаление, майка ми почина още преди да се запозная с Катя, така и не успяха да се видят. А и не е ставало дума за родителите ми...- той вдигна рамене, а от устата му излезе тиха въздишка. Може би вече виждаше как отпраща Колтън и Ана. Как бяха поредната пропиляна надежда. Може би трябваше да се преместят - самата мисъл носеше тъга в сърцето му, все пак бе израснал тук. Едни от най-хубавите му спомени бяха в семейните градини, обграден от семейство и приятели. Уви, всичко си имаше край и май пребиваването им тук виждаше такъв.
-Викали сме вещици, следотърсачи - увериха ни, че няма проклятие. Невъзможно е някой да живее тук без нашето знание - поясни той, а в гласа му усещаха отчаянието.

От друга страна, кухнята изглеждаше почти перфектна. Времето минаваше неусетно и бяха останали тук-таме няколко детайла, които трябваше да се пооправят - подреждането на кухненските уреди и вдигане на картините по стените. Ако Колтън и Ана имаха въпроси - сега бе времето да ги зададат, защото им изглеждаше, че Роман скоро щеше да ги остави съвсем сами. Белокосият започна да приготвя чай и обясни, че трябва да го занесе на жена си. "Следобедна традиция", така го обясни той.