Универсалното жилище на Офелия

По всичко личеше, че Дориан водеше някаква вътрешна борба със себе си. Дали беше ръцете, с които не знаеше какво прави, или косата му, нещо не беше наред. Офелия си направи умствена бележка, че явно пауър трипа ѝ нямаше да работи винаги, но въпреки това поведението на Дориан я развесели. Когато не искаше да седи на по-ниско, явно нямаше. Главата ѝ любопитно се килна настрани.
- Радваше ли се?, - започна да навива единия от кичурите коса около показалеца си, а погледът ѝ бе замислен, - Не ти личеше особено, ако трябва да съм честна. Държеше се сякаш бях ходеща бутилка светена вода. - потръпна при мисълта и продължи, - Колкото до срещата ми... е, френдзоните май се водят десетия кръг на Ада, - махна снизходително с ръка, спестявайки му коментара на Ян, че според него трябваше да поговори с Дориан и да види кое какво е.
Демонът се върна на семейната история, която ѝ бе споделил под звездите. Очите ѝ учудено се ококориха, а веждите ѝ се извиха изненадано.
- Ти... не можеш да лъжеш?! - звучеше, сякаш по-скоро питаше себе си, но подобно нещо силно я бе изненадало. - Това не бих го предположила и в най-смелите си мечти, - тук вече скочи от тезгяха и се приближи до Дориан. Както бе станало ясно, не обичаше да я гледат от високо, но веднъж щеше да направи изключение. Застана до мъжа, а главата ѝ се килна наляво и го загледа изпитателно. Постоя така няколко секунди, сетне изду бузи и въздъхна.
- Не мога да си представя нещо подобно и сигурно не ти е лесно... Нищо чудно, че се ядоса при зверовете. - започна да се разхожда безцелно из стаята, сякаш все още обмисляше дадената ѝ информация. Значи, Дориан не можеше да лъже, а тя се падаше лъжец по душа (до известна степен, разбира се). Също така ѝ каза, че ѝ има доверие, а и това не беше малко шок. Общо взето - много информация и, ако той наистина бе искрен, то го имаше предвид съвсем честно. Вещицата сбърчи нос, сетне въздъхна и се предаде. Подпря се на тезгяха и вдигна поглед към демона.
- Е, не си единствения, който е объркан. Виж, Дориан... След снощ- след... това снощи, - Как се започваше такъв разговор? Ето затова Офелия лъжеше - това беше твърде неловко. - Това, което стана снощи, в гората... Аз мислех, че ще ми кажеш нещо... важно? И тъкмо когато реших, че стигаме до някъде ти пусна типичните си Доркас-коментари и прецених, че явно ти е било само за това. - устните ѝ се свиха в права линия, - Направих това, което направих, за да се уверя, че междунасняманищо - това последното бързо го сдъвка заедно, - но истината е, че нямам представа какво се случва и даливсъщностетака.

Вещицата се усмихна мълчаливо, изпращайки Дориан с поглед. Имаше време до изписването на Мор, та явно щеше да почака. Остана вперена във входната врата, подпирайки лицето си с длан. Интересен беше този Дориан, пък да видим какво щеше да става в бъдеще. Дали наистина не можеше да лъже или това просто беше някакъв опит за отмазване нямаше как да знае, но нека пробва да му се довери. Поседя върху тезгяха още малко, а сетне скочи на земята и се запъти към спалнята. Наметна си комфортни дрехи, среса косите си и обу късите си приключенски кубинки. Щеше да прати малко чай на Ян, когато отиваха за Мориган - засега нямаше да е зле просто да си почине малко. Доста бурни емоции ѝ бяха дошли миналия ден. Какво по-добро място от кварталната кръчма?

След изтормозения ѝ престой в кръчмата, уж краткото отбиване в музея и шеметното ѝ пребиваване в билкарницата, Офелия най-накрая прекрачи прага на дома си. Може би трябваше да спре да се измаря толкова всеки път щом се прибираше - вече просто беше форма на злобно веселие от височайшите. Занесе книгата в спалнята си и грижливо я постави на тоалетката до леглото - щеше да се върне на нея след като прибереше Мориган. Първоначално обмисляше да ѝ отдели някоя кутия с одеяло за легло, но сметна, че един вещерски любимец заслужаваше да спи на истинското легло и тази идея бързо потъна.
Изпука дясното си рамо, усещайки прииждащия плексит и въздъхна. Денят ѝ бе толкова наситен с различни дейности, че беше забравила какво се случваше, когато останеше насаме с мислите си. Разтри слепоочия и приседна на леглото за момент, а сетне се отпусна върху него. Нямаше намерение да спи, но и да гледа тавана не бе кой знае колко интересно, а Офелия беше жена на действието. След известно време, което всъщност бе доста кратко, макар и да ѝ се стори като цяла вечност, русокосата се изправи и слезе към псевно-магазина си. Преди да се отправи към болницата искаше да направи малко вързопче за... Янус. В крайна сметка, вампирът се беше оказал прав. Макар и да не ѝ го бе казал директно - в главата на вещицата беше каша, а и тя го бе въвлякла в ескападата си крайно безотговорно. Знаеше, че докторът обича чай, заради което отсипа малко от нейния насипен билков в една от кесийките. Сетне се зае с направата на кексче в бутилка - дано не беше алергичен към някоя от съставките, че май посланието бързо щеше да се изтълкува погрешно. След като двете ѝ шукарийки бяха готови, извади едно малко правоъгълно парче хартия и чинно изписа "Съжалявам. - О.". Макар и вечерта да бе приключила сравнително спокойно, Офелия все още се чувстваше гузно и предположи, че единственият начин, по който ще спре да го мисли, бе просто да направи нещо по въпроса.
Върза косата си на конска опашка, наметна си една от по-удобните връхни дрехи и внимателно прибра нещата в малка платнена чанта. Дориан още никакъв го нямаше, та просто щеше да разчита на това, че когато беше в... наличност, щеше да се отбие за да види лисичето и... отново тръсна глава. Преди да излезе трескаво извади две панички за Мориган - привидно и искрено щастлива, че най-накрая можеше да я приветства у дома.

- 1 кесийка;
- 2 колби;
+ 2x Отвара "Течно кексче".

Метлата грациозно се приземи пред триетажната къщурка. Нозете на вещицата опряха в земята, а малкото лисиче, което внимателно придържаше и крепеше в скута си, бе свалено. Първата разходка с метла беше плашеща и за двете и макар Офелия да не бе искала да стресира Мориган, все от някъде трябваше да започнат да свикнат.

Сетне отключи тежката входна врата и прикани лисичето да влезе.
- Добре дошла у дома, Мор! - в друга ситуация в очите ѝ сигурно щяха да танцуват безброй звездички и сърчица, но наистина бе обещала да го раздава по-полека. Остави лисичето-пепелянка да се запознае с интериора на първия етаж, а през това време напълни едната ѝ паничка с храна, а другата с вода. Каква бе храната само тя си знаеше, но ако не бе годна за повода, очевидно не би я сервирала. Следейки движенията на лисичето с поглед, вещицата се зае с изхвърлянето на останалия чай, с който бе почерпила Ян и измиването на каната.

След като кухнята ѝ най-сетне бе в изправност, а Мориган имаше място където да се освежи и подкрепи, русокосата внимателно привлече вниманието ѝ, напътствайки я към втория етаж. Нагоре по стълбите, докато лисичето внимателно подскачаше, вещицата бе обяснила, че третият етаж все още не бе готов за ползване, а вторият бе мястото с баня и... легло. Място за отдих. Семпло обяснение, но поне засега това щеше да е. Предвидливо бе оставила всичките вътрешни врати в къщата отворени, за да може Мор спокойно да обикаля и да се запознава с различните аромати, гледки и предмети наоколо.

Открехна вратата на спалнята и подкани лисичето да влезе. Може би имаше нужда от сън след това време прекарано или в стрес или в самота във ветеринарното крило. На свой ред вещицата свали връхната дреха и обувките си, като бързо ги изчетка. След това наметна домашния си пеньоар и ловко се покатери върху леглото, в ръцете ѝ книгата за проклятия и уроки. Когато на Мор ѝ се доспеше можеше да се разположи където намереше за комфортно - дори и в гардероба. През това време, Офелия бе решена да разбере повече зад проклятието на Уди. С досада издуха палавия кичур от лицето си, а пръстите ѝ леко избърсаха тънкия слой прах от книгата - все пак не беше като да е стояла неизползваема в далечния ъгъл на антиквариата, та все пак имаше какво да... избърше. Беше време приключението ѝ да започне. С или без Дориан, кесийката нямаше да се напълни сама.

Корицата на книгата се отвори с леко стенание, сякаш усилието я караше да се къса по шевовете. Още на първата страница имаше петно мухъл, разцъфнало точно върху името на автора, правейки го невъзможно за четене. Щом Офелия разгърнеше книгата, щеше да срещне още нахвърляни петънца от мухъл, както и от разнообразни напитки и храни. Книгата беше опасна за здравето, но не по начин, очакван в магическите земи на вещици, вампири и древни проклятия.

Първата подсказка, че прочитането на книгата щеше да бъде цяло приключение, дойде във вида на заглавието написано на ръка. С доста грозен почерк. Следващите страници не бяха по-добре и съвсем скоро книгата в ръцете на вещицата се прояви по-скоро като нечий личен дневник. Липсваха страници, цели пасажи бяха задраскани, пренаписани, и отново задраскани. Кой ли си беше правил труда да групира тези листа, че даже и да им сложи корица? Но явно някъде из между тези бележки се криеше важна информация. Въпросът беше Офелия да я намери.

Пред очите на вещицата преминаха всякакви наблюдения от неизвестния автор. Макар книгата да носеше будещото подозрения и съспенс име 'Проклятия и Уроки', трийсетина страници по-късно Офелия вече знаеше как да закваси сметана и колко време втасва едно тесто, ако искаш да направиш мекички, достойни да нокаутират дори великия Дон (който и да беше това). В ъгъла на страница 69 обаче имаше рисунка, която се различаваше от всичко останало. Мастилото беше доста по-прясно и стилът се различаваше от рисунките на вампирчета и феички, оставени от непознатия автор. Рисунката на страница 69 беше на котка, а ако Офелия се окажеше експерт, щеше да я разпознае като рис. Някой беше използвал доста хитър начин да си отбележи страницата.

Зачитайки се, русокосата вещица скоро щеше да научи, че като цяло имаше доста проклятия, които можеха да афектират почти всеки. Някои бяха специално за определени раси. Като например за вампирите. Самото проклятие не се описваше детайлно - явно авторът не беше експерт и спецификите му убягваха, но на кратко се казваше, че някои места могат да бъдат направени недостъпни за един вампир. Направо физически невъзможни да бъдат открити и достигнати. Това наблюдение беше придружено с химични знаци, които не говореха абсолютно нищо на вещицата, както и бележки на напълно непознат език. А на последния ред, авторът беше надраскал, подчертал и оцветил една единствена думичка - вещица?. Не се даваше повече обяснение, но дали това беше свързано с думите на Арнауд в кръчмата, че му трябва вещица, за да намери каквото търси?

Офелия сбърчи нос в погнуса щом петната от мухъл, напитки и явно мазна храна се разкриха пред нея. Тъмноземците можеха да бъдат крайно противни; явно болшинството не обичаха да пазят литературните богатства... Разбира се, тази книга едва ли можеше да се нарече "литературно богатство" с нечетливите си заглавия, липсващи страници и увода от първо лице. Съдържаше някакви глупави рецепти, рисунки на феички, а на шестдесет и девета страница явно някой скоро бе нарисувал рис! Досадата все още бе изписана по челото на вещицата, ала вниманието ѝ бе привлечено именно от сравнително прясното мастило, с което бе изобразена дивата котка.

Погледът ѝ се върна върху грозно представеното съдържание, а вместо досада по лицето ѝ вече се четеше недоумение. Най-накрая бе открила това, заради което беше преминала през цялата бъркотия в антиквариата, ала съпровода от химични знаци и непознати езици не ѝ беше от полза. Ех, защо не беше внимавала повече в Пъклената Академия? Въпреки това, бе станало явно, че всяка раса би могла да бъде прокълната, а някои проклятия, насочени към вампирите, бяха способни да ограничат физическия им достъп до определени зони. Устните ѝ се свиха в тънка линия - тази информация не ѝ бе толкова полезна, колкото се бе надявала, ала поне можеше да си подтвърди историята на шизофреничния вампир. Освен това, особено внимание бе положено в опит думата "вещица" да изпъкне на последния ред. Уди също бе крайно настоятелен в дупката, когато ѝ бе поискал вещица за своя проблем, та явно все пак имаше някакъв резон в цялата работа.

Затвори книгата с леко тупване, а сетне се обърна по гръб на леглото и се загледа в тавана. Можеше да каже, че измисленият ѝ приятел вещер бе успял да ѝ измагьоса амулет, който да я пази? Все пак Арни бе подметнал нещо като "Демон може умре" и щеше да е добре да измисли заобиколен начин по който историята ѝ да е правдоподобна. От друга страна, демоните имаха криле, а Офелия нямаше такива. Имаше метла, но все можеше да скалъпи някаква сълзлива история за това как крилата ѝ бяха взети защото помогнала на вещер в беда и била принудена да живее във вещерското му семейство обвързана от договора си... или нещо такова. Имаше някаква бегла концепция какви глупости да избълва, та да има поне някаква логика.

Издиша тежко и се изправи от леглото. Щом видя Мориган погледът ѝ се смекчи - надяваше се да не отсъства повече от необходимото, особено сега, след като тепърва бе довела лисичето у дома... след всичко през което то бе преминало. Също така се надяваше Уди да не вземе рязко да я спомине, ала нямаше никаква следа от евентуално подкрепление, та трябваше да види как да се справи сама с този казус. Отварите с перата още ѝ седяха, а и, ако мястото бе недостъпно за вампири, все щеше да се измъкне от него някак? Или просто щеше да застане в предполагаемия проклет кръг и да седи така докато някой не се сети да я потърси. Което би било страшно глупаво, но поне щеше да е сигурно!

Обу си кубинките, чантата с отварите бе провесена на кръста ѝ, а "измагьосаният амулет" щеше да бъде новата ѝ метла. Какво толкова би могло да се обърка? Вещер ѝ дава невероятната си метла, измагьосана така, че да пази демон без криле? Като сюжета на кофти любовен роман. Погледна Мор още веднъж, кратичко ѝ обясни каква работа щеше да върши и... колко съмнителен бе този чичак. Не искаше да притеснява лисичето още повече, но все пак ѝ беше фамилиар и трябваше да знае. Надяваше се всичко да мине гладко докато тя се прибереше... Мориган можеше да се скрие на последния етаж в случай, че се налагаше. Тръсна глава при прииждащите мисли, решавайки да не им дава повод, кимна на лисичето за чао и слезе към първия етаж. Бързичко заключи къщата и се отправи към описаното местонахождение на бележката, която Арнауд ѝ бе дал преди да напусне кръчмата.

Най-сетне можеше да си отдъхне. Един ден без животозастрашаващи ситуации, гоненици, натрапчиви индивиди или душевни терзания! Неделя.

Вещицата мигновено се свлече в люлеещия се стол, наметна се с одеялото и предадено подпря глава на тезгяха. Кратко бе оповестила Мориган, че вече е у дома и гостите им официално бяха в миналото. Искаше да си почине... поне малко, преди да продължи с планирането на новата си седмица.

***
Дрямката ѝ бе кратка, но енергизираща. Прозя се и разтри ръцете, доколкото можеше, сетне се изправи от стола, нарами една от платнените пазарски чанти и замина към любимия си магазин.

Усмихната до уши, вещицата прекрачи прага на дома си и се запъти към работната маса. Извади новите си принадлежности и грижливо ги прибра по отредените им места. Този самостоятелен живот вървеше доста добре, макар и перипетиите, през които бе преминала последната седмица. Или от началото на тази ескапада с местенето в Пъкъла? Мориган бе слязла да проучи новите непознати предмети, които Офелия така безцеременоо бе донесла в дома им, докато вещицата ентусиазирано тършуваше из един от сандъците си. Тази неделя, макар и обикновена на пръв поглед, бе много важна.

Търсенето ѝ бе кратко и увенчано с успех благодарение на структурираната ѝ система за подреждане. Не след дълго, няколко пастелени гирлянда висяха по стените на магазина ѝ, а една много специална отвара бе оставена да се охлажда.

Сърцето ѝ лудо запрепуска щом белокосият прекрачи прага на дома ѝ. Примижа с видима наслада - макар и в тайна от целия свят, бе очаквала този момент месеци наред. Въздухът около тях сякаш натежаваше с всяка стъпка, която Камаел правеше към нея. Рубиненият му поглед изпиваше тялото ѝ с всеки дъх, който си поемаше.
- Ако бях на твое място, щях да сваля и горната си дреха... - сластно прехапа устни и се зае да връзва косите си във висока конска опашка. - Все пак преживяването ще е... доста разтърсващо.
На свой ред Офелия бавно смъкна одеялото от раменете си, оставяйки го да падне в нозете ѝ. Все пак нещо такова значително би затруднило предстоящата им забава.