Момичето извъртя изнурено очи. Това беше поредният принц на бял кон, който търсеше адресът на момиче из архивите на болницата. Е, конят сигурно го беше завързал отвън, но подробностите не бяха важни. Рецепционистката попита за името на въпросната девойка, разрови се из документите и написа нещо дискретно на миниатюрно листче. Поогледа се и подаде ръка на Дориан да се здрависат.
Ако не беше толкова напорист и не ѝ беше надул главата с историите си, сигурно нямаше да склони. Май просто искаше да си подари малко тишина. Ала без значение от причината, това си беше изгодно за Дориан, който получи бележката по време на "здрависването" им. Дано само не беше рискувал нечия чужда работа в името на любовта си.
- Офелия Оселис даде позволение Дориан да получи адресът ѝ. Дориан получава бележка. Не заема инвентар, не се вписва никъде. РП бележка.
(Запишете си с червено в календара, най-после му провървя.) Сигурно беше изморил горката душица. Той й стисна ръката, а в лицето му се изписваше благодарността която изпитваше. Прикри доволната си усмивка и само каза: - Ако мога да се реванширам някак, Дориан Халек - след което пусна нежно ръката й и се запъти към изхода на болницата, където го чакаше въображаемия бял кон.
Този път нарамила малка платнена чанта с армагани вместо книга за проклятия, Офелия пристъпи в болницата с бодра крачка. Разбира се, все още ѝ беше малко напрегнато, но в крайна сметка не вършеше нищо лошо, а и имаше радостен повод. Запъти се към рецепцията - първо щеше да пита за Мориган, а после щеше да помоли да предадат на Янус това, което му бе донесла. В случай че изобщо се съгласяха - болничните служители обикновено бяха доста заети.
Усетила присъствието на Офелия, рецепционистката вдигна поглед от купчината документи, които изучаваше и въздъхна доволно. Ако пак беше оня принц без белия кон, щеше да го замери с обувката си. Вещицата, всъщност, ѝ напомняше на нещо. Нещо...нещо за даване...някаква поща... Девойката я загледа по-обстойно, почесвайки се по темето. Преди Офелия да се притесни и да почне да проверява лицето си за залепнали сополчета, рецепционистката ахна, сякаш беше открила топлата вода, и се шмугна под бюрото в търсене на нещо. - Офелия Оселис, нали така? - гласът ѝ долетя леко приглушен. - Това пристигна за вас. Добре, че катеричките се ориентират по миризма. Тропна на тезгяха една опакована в платнище метла. Явно Офелия най-накрая беше приета в отбора по Куидич. - За метлата ли сте тук, или имате нужда от още нещо?
//Впиши си метла, първата е безплатна с вдигането на второ ниво. Не заема слот в инвентара.
Вещицата тъкмо бе напът да попита дали нещо с лицето ѝ не бе наред, но рецепционистката прекъсна прогресивно напиращото притеснение след като започна да тършува под бюрото. Офелия, уж нехайно, вдигна глава в опит да разбере какви скрити действия се случваха далеч от погледа ѝ, ала тайната остана тайна само за кратко. "Леле, дано е Нимбус 100;200;300!" - възкликна наум, инстинктивно протягайки ръка да хване това, което ѝ се полагаше по админска преценка право. Съвсем беше забравила за пратката по Злоконт. Можеше да прибере Мориган със стил! След като се окопити прочисти гърло. - Благодаря! Не знаех, че вече е пристигнала - усмихна се половинчато на служителката, сетне продължи, - Всъщност, две неща - тук съм за едно лисиче-пепелянка, което доведох преди няколко дни? Чудех се дали вече е готово за изписване? Стисна чантата под рамо, сякаш за да се увери, че бележката и двата ѝ внимателно опаковани подаръка за... помиряване? бяха вътре, след което я положи пред рецепционистката, а погледът ѝ стана сериозен. - В случай, че имате време и възможност - бихте ли предали тези на доктор... Янус?
Рецепционистката сякаш леко се напрегна. Някой изобщо знаеше ли какви бяха трудовите ѝ задължения? Интересуваше ли ги? Преди ден раздаваше информация на загубени донжуановци, а днес приемаше и предаваше всевъзможни пратки. Трябваше да поиска бонус. Или терапия. А като стана дума... - Доктор Янус? - позамисли се, впила поглед в двата пакета. Не знаеше, че симпатичният доктор чака пратки, обикновено ѝ казваше. - Да ги изпратя до дома му, или да му ги дам, когато дойде на смяна днес?
Сериозно. Справяше се прекалено добре за някой, който дори не получаваше облаги от това нещо. Колко ли плащаха на пощальоните? Започваше да обмисля нова кариера, и то докато попълваше и подпечатваше документите на русокосата вещица. - Ветеринарното крило е надясно по коридора, след три леви завоя, два десни и едно кръгово.
Офелия не си спомняше да е изминавала толкова много път при миналото си посещение, но тогава беше паникьосана и травмирана - като нищо дори да не е разбрала.
Вещицата, доловила нещо в настроението на рецепционистката, стисна устни. Очевидно не искаше да я занимава с личните си драми и нямаше никаква идея, какво се беше случило на смяната ѝ преди, но нямаше да я напряга повече. - В случай, че ви е удобно когато е на смяна днес - поде, - всъщност, тя кога започва? От една страна щеше да е по-добре да му предаде извинителния вързоп лично, но от друга не бе сигурна дали щеше да е уместно. Въздъхна едва чуто - щеше да поеме към ветеринарното крило след отговора на жената.
Инструкциите до местоположението на Мориган привидно я изненадаха, а веждите ѝ се сключиха в недоумение. Знаеше, че предния път беше крайно дезориентирана, но чак толкова просто звучеше налудничаво. Все пак си направи умствена бележка да тръгне надясно по коридора, после три... ? завоя, два пъти надясно и нещо за някакво кръгово... Дано до пладне се беше ориентирала.
Рецепционистката размаха небрежно ръка, с цел да сигнализира на Офелия, че току-що ѝ беше задала въпрос, на който няма готов отговор. Наведе се, потършува малко из листовките и подаде обратно глава над тезгяха: - След около час и половина. И да не си забравите документите, госпожице - подбутна ѝ ги отново с перфектно чистия си маникюр.
Напоследък прекалено често взеха да идват хора и вълшебни твари и да питат за момчетата от болницата. Явно календарът се продаваше добре. Ех, че големи сърца имаха всички в трите кралства! Благотворителността направо им беше втора природа.
След като получи отговора си, Офелия остана изненадана от това колко лесно успя да се ориентира из коридорите на болницата. Имаше табели пред всеки кабинет, както и указания, карти на помещенията и какви ли не помощни ресурси. Може би персоналът също беше осъзнал, че болницата им е абсолютна архитектурна мистерия, и табелите бяха предвидени колкото за пациенти и посетители, толкова и за самите работещи тук.
Когато намери вратата (на запад след кръговото, според последната консултирана карта), разбра, че това не беше кабинетът, към който се беше затичала първия път. От вратата нататък се простираше дълга стъклена витрина, а в просторното помещение вътре си играеха всякакви бебета животинки. Покрай тях шетаха мънички сестри - занимаваха ги, наблюдаваха ги, разтърваваха ги (в случай, че от играчка станеше плачка), и разговаряха с тях. Офелия не чуваше какво точно си говорят защото стъклото беше дебело и най-вероятно защитено от магия, но нямаше значение. Там, по средата на стаята, съвсем самичко и без приятели, стоеше едно умърлушено лисиче-пепелянка. Нейното лисиче-пепелянка. Мориган.
Вещицата примирено сви рамене, схванала намека, и пое подадените ѝ документи. Платнената чанта все пак я остави на рецепционистката, а след това си продължи по пътя. Добре, че архитектите бяха предвидили всичко тук, та първичните ѝ притеснения по повод навигацията тутакси се изпариха. Указанията на кръговото особено ѝ помогнаха.
След като намери ветеринарното крило и пристъпи напред, пред очите ѝ попаднаха различни сладки животинчета, които трескаво бяха обгрижвани от също толкова симпатични сестри зад стъклената витрина. Все така ведро разглеждаща малките обитатели, радостта ѝ бе сравнително кратка, щом пред лицето ѝ попадна Мориган. Затича се към нея, сякаш обладана от някакъв майчински инстинкт. Все така изправена пред лисичето, погледът на Офелия зашари измежду сестрите, надявайки се да привлече вниманието им. Дали някоя от тях би могла да ѝ обясни какво се случваше и защо любимецът ѝ изглеждаше толкова тъжно и самотно? Документите бяха с нея, ала преди да си я прибере поне искаше да разбере какво се случваше. Реши да не тропа по стъклото към сестрите - все пак не искаше да смути животинките или да изнерви персонала.
И макар и сестрите да не бяха забелязали Офелия, това далеч не важеше за животинките зад стъклото. Сякаш усетили новото присъствие, повечето от тях се затичаха да се лепнат за стъклото (доколкото могат), за да инспектират какво е това ново лице, което е дошло да ги навести. Повечето. Но не и Мориган. Лисичето-пепелянка просто си седеше увесило муцунка, с гръб към така интересното за всички стъкло. - Здравейте? С какво можем да ви бъдем полезни? - до Офелия прозвуча гласът на една от сестрите, която явно беше използвала момента, за да се измъкне от десетките нетърпеливи за прегръдки лапички. - Да не би да сте тук за осиновяване или... за прибиране? Погледът на сестрата, една малко по-висока светлокоса фея, въпросително попадна върху документите, които Офелия все така разнасяше.
Любопитните муцунки насочени към нея в очакване биха били сладки, ако не беше липсата на интерес от страна на Мориган. Офелия се обърна по посока на гласа, който се чу някъде до нея. Беше проговорила една светлокоса и приветлива фея, което накара вещицата да скалъпи смачкана усмивка. - Здравейте, за прибиране съм - започна леко приглушено заради буцата в гърлото си. - Нещо с Мор- с лисичено, за което съм тук, обаче не изглежда наред... Имате ли някакви наблюдения? Разбира се, най-вероятно такива определено щеше да има, но на този етап Офелия не знаеше как да формулира въпроса си. От самото начало на това приключение нещо все вървеше куцо, а сърцето ѝ не можеше да понесе повече проблеми с лисичето-пепелянка.
При споменаването на животинчето, девойката отправи умислен поглед към стъклото. Вътре в стаята, лисичето-пепелянка продължаваше да си тъгува съвсем самичко. - Мориган, да. Заповядайте вътре.
Нищо чудно, че сестрата знаеше за избраното от Офелия име. Все пак беше попълнено в документите. Покани вещицата вътре в кабинета, който се оказа съвсем нормален приемен кабинет, отново отделен със стъкло от останалата част на голямата игрална зала. Приседна на едното от креслата и наля на Офелия чаша вода от гостоприемство - не защото вещицата я бе поискала. Макар че най-вероятно щеше да ѝ потрябва. - Мориган е здрава и няма усложнения - поде сестрата, междувременно извадила и една папка, която в момента прелистваше. - Крачето ѝ е добре, както и всички охлузвания. Обонянието ѝ също е нормализирано. Нашите зоопсихолози поработиха с нея върху стреса, и макар и да има голям напредък, все пак... сама виждате, гопожице Оселис. Тя не говори много, не се социализира с останалите животни и проявява териториално и понякога агресивно поведение към общата храна. Дали имате представа на какво може да се дължи това? И имате ли други животни, които да представляват проблем за нея в бъдещия ѝ дом?
Сестрата извади писалка, която приготви за писане. Хубавата новина беше, че Мориган е здрава. А лошата - че вероятно щеше да ѝ трябва малко повече време за адаптация към новия ѝ живот.
Офелия Оселис, Касиди Евърглоу and Дориан Халек like this post
Офелия последва сестрата в кабинета и се настани в едно от креслата. Пое чашата с вода, която ѝ бе подадена - по добра традиция, престоят ѝ в болницата бе съпроводен от напитка за успокояване на нервите. Не се бе замислила, че имаше логика да знаят името на Мор, но все пак наистина бе в документите, а явно тези феи бяха доста отдадени на работата си. Което си беше похвално, макар вниманието ѝ в момента да беше изцяло върху сестрата. Първата част от разговора действително минаваше добре - лисичето-пепелянка бе здраво, крачето ѝ беше наред, нямаше останали наранявания и сетивата ѝ бяха окей. Разбира се, за втората част от разговора вече, отпи една глътка от чашата си с вода. Докато светлокосата фея говореше, Офелия леко кимаше в знак на това, че разбира и асимилира информацията. Явно лисичето-пепелянка все още беше под стрес, макар и зоопсихолозите да бяха свършили чудесна работа. Липсата на социализация я притесняваше, но можеше да предположи защо беше териториална и подхождаше агресивно към храната. След като сестрата я попита за евентуална причина, вещицата изпусна насъбралия се въздух в дробовете ѝ, настанявайки се по-удобно в креслото. - Намерихме Мориган в Звероукротителницата - беше изостанала от своето стадо, след което преживя няколко доста стресови ситуации. Предполагам, че за такова място би било характерно животните да са по-агресивни и много териториални. Колкото до моята ситуация - нямам други животни, Мориган е първата. Не планирам и да взимам второ в скоро време - приоритетът ми беше Мор от самото начало. От друга страна, не съм гледала и преди и предполагам, че тя е точно толкова объркана, колкото и аз. Стисна ръкохватките на креслото, сетне продължи. - Ще направя каквото е необходимо за да се почувства у дома си - имам търпение и почти никога не пътувам.
Сестрата изслуша внимателно историята на Офелия и записа няколко неща из документите в папката, която държеше. Помълча известно време, заета с нанасянето на новата информация, сетне вдигна обратно поглед към вещицата, с въздишка: - Нещо подобно сподели и Мориган. Все още не осъзнава, че сте я спасили, но е в процес. Съветът ми е да ѝ дадете време да ви опознае, да не я притискате и да ѝ говорите много, за да свикне с гласа и звуците, които издавате. Никога не е била сред двукраки същества, но вярвам, че можете да ѝ предоставите вниманието и обичта, които заслужава. Сега заповядайте да се запознаете официално и да си я вземете.
Разписа се на няколко места, сетне внимателно взе и документите на Офелия, за да ги подпечата набързо. Затвори папката, остави я настрани и привика русокоската със себе си. Към остъклената стая водеше вътрешна врата и с влизането на двете новодошли вътре, всички животинки се юрнаха да ги разгледат, подушат и поздравят. Имаше сърнички, зайчета, любопитни козлета, драконче и какви ли не сладури, които весело скачаха и се радваха на Офелия и сестрата. Мориган не помръдна от мястото си, но определено забеляза бъдещата си стопанка. Току я поглеждаше с големите си бебешки очета, в които прозираше напълно обяснима тъга.
С усмивка, сестрата заговори на животинките на непознат за Офелия език, и те се поукротиха малко (макар и да си личеше, че това хич не им допада), сетне дружно се отправиха към една от останалите помощнички в стаята, която ги повика, най-вероятно за някоя групова игра. В крехкото затишие, сестрата приклекна пред Мориган и, изглежда, ѝ обясни няколко неща. На свой ред, лисичето-пепелянка отправи по-смел поглед към Офелия. Ако вещицата искаше да му каже нещо, сега беше моментът да се възползва от преводач.
Офелия отказваше да позволи на тъгата да се намести в сърцето ѝ - имаше място само за сурова решителност. Мориган не разбираше ситуацията, но това не означаваше, че никога нямаше да я разбере. Както бе казала сестрата - щеше да ѝ трябва време, но нещата не бяха невъзможни. Нямаше да обсипва Мор с информация и излишни коментари - щеше да пести думите си, да я остави да разгледа къщата, да се запознае с гледките, предметите, ароматите...
По всичко изглеждаше, че документацията вече бе оформена. След като светлокосата фея приключи с подписването и подпечатването, я поведе към мястото, където се помещаваха всичките малки обитатели. Въпреки спотайващото се в сърцето ѝ притеснение, Офелия обърна внимание, че влязоха през вътрешна вътра към остъклената стая. Появата им сред сладките същества бе доста топло посрещната, което накара леко-припряна усмивка се появи на лицето ѝ. Лисичето-пепелянка остана все така седнало на мястото си и контрастът на тъжните му очи бе достатъчен за да я накара да посърне. Знаеше, че няма да е лесно, но нямаше да се откаже.
Последва сестрата, а по пътя към Мориган послуша и чудноватия език, който феята използва за да каже нещо на останалите животинки. Феите имаха невероятни умения в тези среди - нищо чудно, че ветеринарното крило бе така добре поддържано. Вещицата последва примера на сестрата и също приклекна пред Мориган, стараейки се да е малко по-далеч от феята. Не искаше да стресира лисичето предварително. По-високата фея изглежда успокои Мориган след като ѝ каза нещо - когато лисичето вдигна очите си към нея изглеждаше по-смело. Само това бе достатъчно да накара сърцето на Офелия да се отпусне поне мъничко. На свой ред се усмихна решително, а сетне заговори - предположи, че феята ѝ даваше възможност за коментар. - Съжалявам, че те откъснахме от всичко, което познаваше. Мястото бе опасно, а звярът от който се спасихме не мислеше хубаво никому - направи кратка пауза. - Обещавам, че с мен ще си в безопасност! Връзката между една вещицата и нейния любимец беше невероятно важна и макар и да искаше да каже много повече неща, вещицата внимателно бе подбрала думите си. Сестра я бе предупредила да не бърза и да не товари Мориган излишно.
Вто Яну 16, 2024 7:19 pm by 
Заглавие: Re: Трета междуградска болница 
