С радост пое бележката и прочете написаното върху нея. Кимна одобрително и каза: -Благодаря, ще използвам тази информация мъдро. - Взе монетите и на излизане постави три пред стената, на която стоеше календара, правеща я импровизиран олтар. След това постави по една монета върху челата на заспалите медици и им прати още една въздушна целувка. След като се озова в болничните коридори и в последствие излезе от самата болница, бързо тръгна към вкъщи, за да не изглежда толкова окаяно, когато отиде на импровизираната си среща.
Офелия не помнеше как бе стигнала дотук, не помнеше пътя по който бе тичала и хората, които бе задминала. Усещаше, че дишането на животинчето ставаше все по-плитко, а нейното собствено сърце беше на път да експлодира в хиляди парчета. Не усети и как влезе в болницата, до момента в който краката ѝ не поддадоха и за малко не се строполи на пода в сградата. Полуоблегната на едната от стените и всячески опитвайки се да пази баланс, извика, колкото ѝ глас държеше: - Моля, помогнете... ! ЛИСИЧЕТО... е В ДРЕХАТА.... крачето му е ранено, моля ви... страх го е... - не можеше да си поеме дъх, а напрежението я разяждаше. Свлече се на пода с гръб към стената и с треперещи пръсти свали импровизираната чанта така, че животинчето да е в скута ѝ, без да му пречи или да го притиска. - МОЛЯ ВИ, ПОМОГНЕТЕ!
Един вампир, съдейки по достолепната му осанка, побърза да зареже бюрократичната бумащина, която попълваше от незнайно колко време, и се притече в помощ на паникьосаната русокоска. - Дишай, спокойно, дишай - инструктира я той и приклекна на пода до нея, за да провери състоянието на лисичето. За щастие, се оказа не просто помощник, а лекар, защото моментално се зае да преслушва за пулс. Съществото дишаше забързано и панически се оглеждаше, но не се опитваше да избяга. Страхът го беше вкочанил. - Стресирано е, но раната на крака не изглежда сериозна. Не разбирам от животни, но така ми се струва. Само запази спокойствие и ела, полека.
С тези думи, лекарят внимателно взе дрехата с лисичето и го понесе някъде из кабинетите на болницата. Оказа се, че имаха ветеринар - симпатична светлокоса фея, която беше свободна да посрещне новодошлите в кабинета си. Още от вратата заговори на непознат език с благо гласче, и дори само това сякаш поразтопи тежките буци леден стрес от плещите на лисичето. То проскимтя веднъж, но по всичко си личеше, че се опитваше да проведе разговор с тази непозната на вид лисица пепелянка, която говореше езика му. - Ще го приспя и ще прегледам крачето му. Няма за какво да се тревожите. Постъпихте добре, че го донесохте директно при мен. Девойката се усмихна успокоително и тактично направи знак на лекаря и Офелия да излязат. По всичко изглеждаше сякаш вече всичко щеше да бъде под контрол.
Пред кабинета имаше пейка, на която Офелия и мъжът в бялата престилка приседнаха да чакат. Видимо стресирана, по някое време тя регистрира аромата на горещ билков чай под носа си. Изглежда, докторът го беше донесъл току-що от близкия магиавтомат. - Е... сега можеш да разкажеш всичко отначало - приседна на пейката до нея той, също с чаша в ръка. - Не разбирам от животни, но по изслушването нямам равен.
Офелия Оселис, Касиди Евърглоу and Дориан Халек like this post
Краката ѝ механично се бяха понесли към ветеринарния кабинет, а глътката свеж въздух изпълни дробовете ѝ в момента, в който осъзна, че феята и Мор всъщност разговаряха. Около нея отново затанцуваха цветовете на външния свят, а тялото ѝ подаде нуждите импулси за да сигнализира, че вече беше не предала си и трябваше почивка.
Отпусна се в пейката и мигновенно усети всичките следи на злощастното си приключение. Боляха я мускулите и ставите, а драскотините от храсите в Звероукротителницата и натъртванията от подземната пещара леко припарваха, напомняйки, че също са тук. И все пак нищо от тези неща нямаше значение, щом малкото лисиче пепелянка щеше да се оправи. Имаше време за Офелия да изпадне и в екзистенциална криза, разбира се (затова какъв егоист беше, че изобщо би откъснала бебе от семейството му (макар и да го бяха спасили, нали)), но в момента мозъкът ѝ просто не би издържал, а и това бяха крайно алтруистични мисли.
Ароматът на горещия билков чай, който някак магично се бе озовал пред нея, я изкара от размислите и ступора ѝ. Разсеяно прие напитката, сякаш все още ѝ трябваха няколко кратки момента да регистрира какво се случваше. Сетне вдигна поглед към събеседника си. Не бе успяла да регистрира как изглеждаше когато беше влетяла в болницата, ала по всичко си личеше, че беше много красив. А тя беше кална, мръсна, че и почти беше плувала в екскременти. Чудесно. Въздъхна примирено и махна с ръка пред себе си: - Мириша ужасно, цял подвиг от Ваша страна да седите на такава къса дистанция от мен. - макар и горещ, първата глътка от чая моментално ѝ подейства успокояващо. От една страна нямаше намерение да занимава мъжа, който и без това сигурно си имаше достатъчно докторски неща за вършене, с дневните ѝ проблеми. От друга страна, пък, денят така се беше разтегнал, че сякаш бяха минали седмици, а това беше първият индивид (от известно време насам), който реално изглеждаше сякаш иска да поговорят. Кафявите ѝ очи се върнаха върху неговите за няколко секунди, след което което се усмихна полунеловко и започна историята си. Започна с това как бе решила да идат в Звероукротителницата за да намерят вещерски любимец, затова, как бяха видели петдесетметровия Ромео, как се бе заклещило лисичето, как бяха бягали от Хамлет, за неуспешната им телепортация в лайняната пещера и трусовете в тунелите. Не разказваше разпалено, нито пък замечтано или бързо - темпото ѝ бе премерено, а историята, макар и самоиронична, имаше елементи на лека сатира. След като приключи километричния си монолог се отпусна назад в пейката, облягайки глава в стената. Истински неловко би било, ако той просто я беше питал какво се бе случило с Мор... е, получи пълната версия. - И така се появих пред Вас, преди да овладеете положението и да направите деня ми по-малко мизерен!
Непознатият изслуша историята на Офелия търпеливо, като току отпиваше от чая си. Не задаваше въпроси, не правеше физиономии. Просто я слушаше. Изглежда, не беше излъгал - наистина си го биваше в тея работи. Когато блондинката приключи, той само се усмихна със споделено разбиранe: - А аз си мислех, че цял ден попълване на документи е трагедия. Но! Официално обявявам, че спасяването от мизерията е взаимно. Наистина имах нужда да си поговоря с някого, който не е снимка върху формуляр... и макар и да ми е неприятно, че денят Ви е преминал така, се радвам, че се засякохме. Егоистична работа.
Тъмнокосият отпи от чая си отново и понечи да потупа Офелия по гърба, ала видимо се поколеба: - Бих предложил и повече утеха, но, честно казано, смърдите - призна без капка желание да я обижда. Просто беше откровен.
В същия момент, вратата на кабинета се отвори и симпатичната фея подаде носле от вътре. Разказите бяха накарали Офелия да загуби представа за времето, и май точно такава беше целта на доктора. - Всичко премина добре. Ще го оставим тук за наблюдение в идните дни, за всеки случай, но опасността премина. Докато обясняваше това, от другата врата надолу по коридора, няколко сестри изкараха лисичето. Посещенията не бяха препоръчителни засега - или поне така изглеждаше. С още една успокоителна усмивка, феята затвори вратата и се върна към останалите си, не толкова спешни, задължения.
Видимо облекчен, почти също толкова, колкото и Офелия, тъмнокосият доктор отправи поглед към един от пясъчните часовници на стената. Смяната му официално беше завършила и в умората си осъзна, че неговият ден беше нищо, в сравнение с премеждията на тази вещица. Може би и двамата имаха нужда от малко неангажираща компания? Да се поразходят, да си помрънкат още малко. Нищо не губеше, ако я попита. В най-лошият вариант щеше да се прибере у дома и да се отдаде на блажено мотаене. - Е... какви са плановете Ви за тази вечер, освен, надявам се, баня? - засмя се отново без излишна злъч. Подкачаше я съвсем приятелски - Дочух, че в покрайнините на града има някакво ново място и мислех да му дам шанс.
Офелия Оселис, Касиди Евърглоу and Дориан Халек like this post
Крайчетата на устните ѝ се свиха в прикрита усмивка. Явно и двамата бяха егоисти... кой в какъв контекст обаче беше друг въпрос. От устните ѝ се откъсна звънлив смях, когато докторът подтвърди констатацията ѝ по повод неотложната необходимост на банята.
Преди да се накани да му отговори, вещицата проследи с поглед посоката, в която сестрите се бяха отправили с Мор и примирено се усмихна. Е, важното беше, че тя е добре, а скоро щеше да мине да си я прибере! Може би следваше и да прибере блузата на Дориан, в случай, че си поискаше - никога не ги знаеш демоните... ?
Поканата на доктора рязко я изкара от внезапните размисли, карайки очите ѝ леко да се разширят, но без да издават изненадата ѝ. - Нима мислите, че ми е необходима баня???, - престорено постави ръка на сърцето си, след което се засмя и продължи, - Ново място?, - главата ѝ заинтересовано се килна настрани. Не беше чувала нищо за нещо такова, но все пак беше заета да бяга за живота си, та новите социалните събития ѝ бяха убягнали. Е, компанията на мъжа ѝ беше приятна и ѝ действаше доста разтоварващо, та защо не? - Всъщност, знаете ли… Звучи добре, бих искала да се присъединя... след като се освежа, разбира се! Погледът ѝ беше мек и се върна върху доктора: - Е, ако ще се орбитираме, бих искала да разбра името Ви.
Непознатият се позамисли с мъничка усмивка на лице. Да ѝ каже ли? Да замълчи ли? Реакцията ѝ на леките му задяванки допреди малко бе позитивно доказателство, че симпатичната вещица бе отворена откъм подобни занимавки. - Ако ще се орбитираме - поде засмяно вампирът, който искрено се забавляваше на остроумната им игра, - ще разбереш името ми, когато се видим там. Мястото е "Тайната градина".
Изправи се и услужливо взе вече празната чашка чай от ръката ѝ, за да я изхвърли по-късно със своята, сетне се обърна да си ходи - частично развълнуван от надеждата за внесена мистика, и частично притеснен, че характерът му може и да я отблъсне. - А, да - обърна се малко преди да завие в коридора. - Аз вече мисля да ти говоря като на приятел, защото поне един от нас знае името на другия. И съдейки по историческите факти... май не си ти?
Каквото и да значеше това, добрият слушател г-н Доктор зави зад коридора и се изгуби от погледа ѝ. Очертаваше се хубава вечер, но не и преди Офелия да попълни малко формуляри за болницата.
Последната промяна е направена от Зара Мавззак на Пет Фев 12, 2021 2:11 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Офелия Оселис, Касиди Евърглоу and Дориан Халек like this post
Поне явно събеседникът ѝ се забавляваше, а тази малка усмивка, която играеше по лицето му подсказваше на Офелия, че може би изпуска нещо. "Тайната градина... Е, г-н Доктор, ще видим каква играе играете." Сетне русокосата се изправи от пейката по пример на красивия вампир, а лукавата усмивка се изви в крайчето на устните ѝ. - Е, г-н Доктор, нямам търпение да дискутираме екзистенциалните проблеми на целия свят тази вечер... Че и да разнищим тайнствения случай на моето име. - приятно изчурулика и се запъти към изхода, вдигай ръка в знак на (временна) раздяла.
Без други идеи Дориан реши да мине през болницата. Надяваше се да има късмет и да получи поне малко информация, за това къде може да открие Офелия. Влезе със спокойна крачка в лобито. Държеше ръцете си в джобовете и с бавна крачка се запъти към бюрото на рецепцията и зачака някой да му обърне внимание, като леко се прокашля.
Мила на вид рецепционистка поогледа новодошлия. Не изглеждаше болен. Не изглеждаше и притеснен за някой познат или роднина. - Господине? С какво мога да ви помогна? А може би просто беше дошъл на разходка, с оглед на лежерното му поведение и пъхнатите в джоба ръце. Как болницата би могла да бъде място за отдих, обаче, рецепционистката не можеше да си обясни.
- Здравей - пусна една чаровна усмивка на жената зад рецепцията. - много се надявам да можете да ми помогнете. Но как се обясняваше на непознат, че искаш адреса на приятел, без да звучи налудничаво и то в болница. - Една приятелка остави едно животинче наскоро, което заедно спасихме - знаеше че Мор е тук но дали дамата щеше да му позволи да я види - чудех се дали ще мога да я посетя? Дариан направи малко тъжна физиономия, молейки се на боговете жената пред него да не се окаже недоволна лелка, която да го отреже.
Чарът беше най-голямото предимство на Дориан. Но не можеше да разчита винаги на него, особено на места, на които имаше определен ред. Девойката зад рецепцията се понамръщи малко на фамилиарниченето му и се постара да натърти на учтивостта си: - Съжалявам, господине, но не мога да съобщавам информация за пациентите, и освен, ако не сте вписан като контакт за животното, не можете да го посещавате. Единствено вашата приятелка има право на това. Не беше кисела лелка, просто си вършеше работата. Правилата си бяха правила, и дори и да искаше да помогне на Дориан, не би рискувала работата си, за да го стори. Независимо колко беше симпатичен.
- Вижте, не съм дошъл да ви създавам неприятности - извади ръце от джобовете си и ги сложи във въздуха в знак на мир, говорейки спокойно - но наистина имам нужда от вашата помощ. - потърси с поглед по униформата й бадж, за да разбере името й, после се върна към лицето, за да не я смути. Напоследък хората възприемаха действията му не така както искаше. Беше си научил урока от миналата вечер - без игрички, те нямаше да го доведат до никъде. Личеше си че жената зад бюрото не й беше до забавлениея, просто искаше да си върши работата. Демонът го разбираше, но не се сещаше за друг начин. Пое си дълбоко дъх и отново заговори. - Знам, че времето ви е ценно, но ако ми дадете само няколко минути..- той постави ръцете си върху бюрото.
Момичето сви неодобрително устни. Е, как да му помогне, ако не ѝ беше позволено да го стори? Не можеше да му даде информация за състоянието на пациент (бил той и животинче), не можеше да го пусне на свиждане, не можеше да изпише пациента без присъствието на записания в бланката му контакт. Та тя дори не знаеше за кой пациент става дума. В болницата ежедневно приемаха и изписваха стотици пациенти. Как би могла да му съдейства? - Много съжалявам, господине. Наистина. Но най-добрият ви вариант е да се свържете с въпросната приятелка и да поискате информация от нея, или да дойдете тук двамата заедно. Виждам, че сте загрижен, но не мога да ви помогна. Горкият Дориан наистина беше изпаднал в безизходица, щом беше склонен да се моли така. Тежко ѝ беше на рецепционистката, но наистина нямаше какво да направи за него.
- Там е въпросът, разбирате ли? Аз - погледна настрани, не искаше да изпада в подробности, та да се излага пред жената, но имаше намерението да си тръгне с информация, която да го отведе до вещицата. - проблемът е че не мога да открия момичето - каза той без да се замисли колко налудничаво звучеше това. После й разказа накратко за това как са се запознали с Офелия на бала, срещата им в кръчмата, приключението в Звероукротителницата. Спомена и случката предната нощ в градината, без да изпада в особени детайли. Но не знаеше къде живее, а трябваше да я намери. Малко като историята на пепеляшка. - Знам, че не ви е позволено да давате информация, но ако можете само да ми кажете записания адрес от формуляра. Ще съм ви много благодарен. Наистина държа на нея и трябва да я открия! Жената го гледаше така сякаш беше изгубена кауза. Надяваше се да се смили над него, и може би да постави формуляра й на бюрото, защото се е разсеяла от историята му.
Вто Яну 16, 2024 7:19 pm by 
Заглавие: Re: Трета междуградска болница 
