Селото на Скрития Пламък

Вдигайки бележката и прочитайки написаните думи, Луна се чувстваше като воаьор в нечия чужда история. “Където не сме били”, повтори тя в главата си, изправи се бавно и постави книгата, откъдето я бе взела, но преди това напъха бележката в и без това празния й сутиен.
-Довиждане, лека работа! - поздрави тя за сбогом, докато излизаше от библиотеката. Едва ли бе минал час, за да се върне на площада. По път погледна картата и прочете всички места, върху които бяха изрисувани огънчета. Очевидно не трябваше да ходи там. Единствените две, които нямаха такива, бяха централния площад, който тя бе посетила и нямаше нищо, и страноприемницата, където Колтън бе отишъл.
Надяваше се все още да е там, защото точно натам я поведоха краката й. Ако не, щеше да се върне на площада, както се бяха разбрали.

Възраст : 34

Кол се усмихна на господин Огинянов. Не със съжаление, едва ли мъжа срещу него имаше нужда от такова. Усмивката на Колтън беше изпълнена с уважение, и той вдигна чаша на свой ред.
- Съболезнования, господине. Никой не заслужава да изгуби любим човек. Но вие все още сте тук, не сте се отказали от това да живеете. За това, наздраве. - той каза със спокоен глас. Нямаше нужда от официалности, или емоции. Просто факти. След като отпи една голяма глътка остави чашата пред себе си и зачака Луна да го намери.

Admin

Възрастният господин се бе върнал към работата си и бе оставил Колтън сам дя се забавлява докато Луна се появи. Макар и да беше съсредоточен върху чистенето на чаши или сипването на купички от странната гадост на новодошлите или на искащите още, Огинянов хвърляше по едно око на вратата от време на време. Точно поради тази причина и не изпусна новодошлата. Очакваше розовокосата девойка, за която човекът бе говорил досега, но явно нямаше предвид такава приятелка в дадената ситуация. Остави поредната чаша дето бе излъскал, ти да видиш, не беше все същата, явно се бе забързал, и се усмихна на чернокосото момиче. Колтън бе пооправил настроението му, а и честно казано бе щастлив, че тая цялата работа явно щеше да приключи скоро.
-Е, девойче, предполагам си свързано с този тук - посочи Кол. - Кажи сега, какво ми носиш? Че твоя приятел за мен имаше едно голямо нищо.

Влизайки в помещението, Луна благодари на всичко свято, че Колтън бе там. Приближи се бавно до него и непознатия и го огледа внимателно. Дали носеше нещо за него...Носеше себе си, но едва ли я питаше точно за това.
-Едно, две, три - любовта щом е истинска боли. - каза непринудено тя и бръкна смело в пазвата си. Рови дълго, все пак в сутиена не беше само бележката, а една поничка, три чорапа и две камъчета. Човек никога не знае кое кога ще му потрябва.
Извади внимателно бележката, която бе изпаднала от книгата и я подаде на мъжа пред нея. Сега им оставаше само да чакат.

Admin

Господин Огинянов беше много доволен. И следа нямаше вече от навъсения господин, който Колтън бе засякъл на влизане. Човекът пред него и Луна сега изглеждаше сякаш е готов да се усмихне. Докато луна ровеше в пазвата си, той се наведе зад бара и затършува на свой ред в едно чекмедже. Когато се изправи взе бележката, която бе насочена към него, и без дори да я прочете я прибра в джоба си. Явно бе напълно наясно какво трябваше да пише на нея. В другата си ръка пък вече държеше ключ с мъничка дървена табелка за ключодържател, на която все още не се виждаше много ясно какво пише. Тръгна да го подава на двамата пътешественици, но преди да имат възможността да го вземат рязко го дръпна. Незнайно по каква причина бе решил да продължи агонията им още мъничко.
-Преди да ви дам тоз ключ имам един въпрос - гледаше ту девойчето, ту момчето, на което бе давал акъл преди малко. - Как разбрахте къде се крие последната следа? - човекът търпеливо зачака отговор. Ако не му дадяха задоволителен такъв, дали щяха да се разминат с първото място няколко метра преди финала?

* Необходимо е да пишете и двамата и се очаква да сте достигнали консенсус с отговора си - тоест, трябва да е един и същ *

Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Така се чувстваше точно сега.
-Как разбрахме, че трябва да дойдем тук ли? - попита тя, сетне се приближи до ухото на човека и зашепна тихо - Това беше единственото място без пламъче на картата. Пламъкът се намира на специалното място на влюбените. Специалното място е тайна, та не би трябвало да е отбелязано по какъвто и да е начин - показа картата тя докато говореше, въпреки че бе сигурна, че човекът много добре знаеше какво пише на нея, дори без да я гледа. Предположи, че не питаше за книгата. Все пак последната им следа бе той, но въпреки това реши да го спомене.
- А бележката намерихме в любимата им книга, която се намираше във всяка от къщите. Самата бележка беше в библиотеката, както сигурно ви е известно.

Възраст : 34

- В общи линии, каквото тя каза. - продължи Колтън. - Сякаш беше твърде очевидно да се следват пламъците, в даден момент. - той потърка брадичка, и се усмихна криво. - Туристите вероятно са го правили през цялото време. Да не си кривим душата, не е като и ние да не извадихме малко късмет. - Кол вдигна рамене. - В края на краищата бяхме пробвали почти всичко, ОСВЕН да не следваме пламъците. Ииииии така се озовахме тук. - той вдигна ръка и посочи страноприемницата. - Което явно е било правилната посока. Надяваме се. - обърна се към Луна и й намигна. Малкото проклятие беше и малък гений, освен всичко друго. Радваше се, че я срещна.

Admin

-Истината деца е, че сте първите, които успяват да стигнат толкова далеч от много време насам - Огинянов изглеждаше някак облекчен. Без повече да ги бави им подаде ключа. На дървената табелка бяха издълбани малки, но ясно видни, цифрите едно, две и три. Явно това бе номер на стая - все пак бяха в странноприемница. Явно Демонео и Анджелиета са имали нужда от уединение, а имайки предвид ситуацията им, звучеше доста логично. Възрастният господин им направи знак да го последват, което щом направеха, щяха да се озоват пред една врата, която бе единствената на втория етаж хванала паяжини. В нея също бяха издълбани цифрите от ключа. За разлика от приземната част на странноприемницата, от другата страна на тази врата ги очакваше много приятно осветена и достатъчно просторна за малката сграда стая. Прозорецът над леглото я правеше някак романтична, видимо подхождаше на легендата. Имаше няколко свещи, само една от които никога не беше палена; канче с вода, която миришеше на престояло; кошница с изсъхнали цветя; кутия с нагънати папируси; един сандък и видимо още повече паяжини. Общо взето това щяха да видят щом отключат. Преди това да се случи обаче господин Огинянов се извини, пожела им късмет и ги остави сами.

Възраст : 34

- Ооооокей, май му се видя края. - Колтън погледна Луна и се подсмихна. Той използва ключа, и отвори вратата. Пристъпи леко мнително вътре, и се огледа. Изглеждаше... уютна, въпреки паяжините, и очевадния факт, че не бе ползвана отдавна. Огледа се. Паяжини, свещи, паяжини, кутия с папируси, паяжини... сандък?
- Ще отворя сандъка, ако има зъби, то поне нека изяде мен. - той се пошегува и пристъпи още по-навътре в стаята. - Ти провери... ами, каквото искаш. - с тези думи Кол пое дълбоко въздух, клекна, и посегна да отвори сандъка.

-Благодаря!- продум Луна и го изпрати с поглед. Докато Колтън разглеждаше какво има в сандъка, тя се зае да отваря папирусите и да проверява тяхното съдържание. Бяха ли близо до пламъка, не бяха ли? Черните й коси настръхваха при мисълта, че подаръкът й може да се забави още. Искаше огъня, искаше да го даде, искаше да оправи нещата.
-Бъркай надълбоко- пошегува се тя и насочи вниманието си към хартията.

Admin

Сандъкът беше празен. Е с изключение на още някоя друга паяжина и миризма на старо. При всички тия паяжини един господ знае от къде можеше да ги полази някоя малка гадинка. Папирусите също не бяха от полза за никого. Имаше скици на пейзажи и на лица. Може би някое от тях бе девойката от легендата, но нямаше как да разберат. Явно трябваше да търсят нещо друго в тази стая. Щом всичко ги бе довело до тук нямаше как да си тръгнат с празни ръце. Но какво и къде бяха скрили двамата влюбени... или единият от тях, не се знаеше кой кога е успял да стигне? Може би, трябваше да се вгледат повече, може би на трябваше да ровят в нещо, а около, зад, пред, над, под...

-Нищо - изпуфтя недоволно тя, докато тропна с крак и издуха един кичур коса от лицето си. Явно щеше да се наложи да си изцапат ръцете. Без да каже нищо повече, започна да тършува из стаята внимателно. Щеше да обърне всеки един кът от нея, всяко малко място, където можеше да се провре дори мишка.
Започна от прозореца, прокара пръсти през рамката му, отгоре, отстрани. Премести канчето, но преди това погледна в него - за всеки случай. Махна цветята от кошницата, погледна вътре, премести я. Ритна ядно кутията, в която до преди малко бяха всичките папируси и се замисли къде още не бе създала хаос. Бутна Колтън от пътя си и се опита да премести съндъка, току виж имаше таен вход под него.
-Ти виж под леглото и вземи тая проклета цяла свещ, че никак не ми се връзва тук.

Възраст : 34

Кол се засмя, харесваше му когато малкото пиле подскачаше нагоре и надолу. Че и командваше. Той самия също беше леко разочарован. Въображаема мушичка изсвистя във въздуха, когато сандъка беше отворен. Нямаше нищичко вътре.
- Ай ай, капитане. - престори се, че козирува и се изправи. Имаше нещо в свещта, за която Луна говореше. Още в началото я бе забелязал. Приближи се до нея и я взе, тъй като нямаше нищо, с което да може да я запали. Ако Зи беше тук, със сигурност щеше да има запалка. "Винаги трябва да носиш огънче, дори и да не пушиш" постоянно му повтаряше той. Прав беше смешника. А как му липсваше. Започна да оглежда свещта, може би беше някакъв ключ. Все още с нея в ръка се наведе, и погледна под леглото, току виж там има някаква врата. Или нещо изобщо. Освен още скапана ПАЯЖИНА.

Admin

Луна наистина бе предизвикала хаос в помещението. И за какво? Още паяжини и малко прах. От друга страна бе отхвърлила много възможности и за Колтън оставаше лесната работа - чисто и просто да вдигне една свещ. Макар и това да вдигнеш нечия свещ не винаги да е лесна работа. Изключвайки лирическите отклонения, задачата бе изпълнена и малко ключе дрънна на пода. Мъжът явно не го чу, защото се зае да търси нещо под леглото, но на Луна не й обягна. Свещта бе издълбана отзад, затова й никога не беше палена, бързо щеше да изгори и да разкрие малката изненада. Та щом чу така очаквания звън и видя металът да проблясва, девойката грабна ключето, зарови отново в пазвата си - май май криеше цяло пиратско съкровище там - и щом намери кутията, която бе думнала Кол по главата, побърза да я отключи. За може би голяма изненада, а може би и доста разочароващо за двамата герои, вътре имаше просто една бележка, на която пишеше следното:
"Поздравления пламенни ентусиасти - разгадахте мистерията на двамата влюбени, за да получите своята награда, трябва да разрешите една последна загадка и да се върнете при първото лице, което видяхте в това село."

-Баба ти Гинка! - възкликна обнадеждено тя. Беше първия човек, когото видяха, но при последното им посещение на централния площад - липсваше. Луна хвана Колтън за ръка, отвори скорострелно вратата, за малко да я откърти от пантите й и тръгна бързо да излиза. Точно извън стаята обаче спря, заключи и взе ключа.
Минавайки покрай бара, извика “Благодаря”, подхвърляйки ключа, а някой си там Соник Х можеше само да завижда за скоростта, с която се движеха.
-Гладна съм, изморена. Изнервена и нещастна. Ако не намерим пламъка, заклевам се - ще си изям сърцето - каза задъхано тя, докато тичаше към центъра с надеждата съвсем скоро да зърне познато лице.