Селото на Скрития Пламък

Admin

Легендата гласи, че някогашният кмет на това село е бил изключителен фен на нещо древно и необяснимо, на което е именувал мястото. А, иначе, друга легенда смята, че някъде в селото наистина е скрит пламък, който има силата да сбъдва желания...

С възможно най-тъжната походка, сведена глава и чувство като сопол, Луна се появи, за да търси прословутия пламък. Тя не се надяваше, че ще го намери, защото всичко за нея бе напълно безсмислено. Нямаше значение кое време на деня е, валеше или не, какво бе яла... Дори нямаше значение, че не видя една стена и се удари в нея. Стана, потупа се по рамото разочаровано и продължи.
За миг вдигна поглед. Все някъде тук можеше да намери някой, който да я опъти към желаната дестинация. Тя огледа обстановката на 360 градуса и се надяваше, че нещо ще й подскаже правилния път.

Admin

До стената, в която Луна се блъсна, една баба седеше с мъничкото си тезгяхпе и продаваше цветя. Не, че имаха някаква функция, просто някои същества в този свят се радваха на красиви безполезнпсти. Жената едва не си изкара ъкъла щом чу трясъка.
-Бе, Боже. Внимавай, дете. Тука да не ти е мол, та да се блъскаш в стени като в стъклени витрини - изцъка госпожата и огледа девойката. Различаваше своите и макар че чернокоската пред нея бе ангел, определвно не бе от тук. Че то в тия села всички се познаваха. Малко място - малко хора- Я, кажи сега на баба си Гинка, и ти ли си от ония лудите дето търсят пустия му пламък?

Луна се зарадва, че все пак някой знаеше защо би могла да е тук, но съдейки по думите й - не бе първата. Тя погледна бабата, усмихна се лъчезарно и отговори:
-Всъщност, да. Исках да ви питам, има ли някаква легенда, гатанка или стих, който упоменава местоположението на пламъка?
Тя издуха един досаден кичур коса от лицето си и разгледа прекрасните цветя пред нея. Не можеше да разбере защо бабката я сравни с човек в мола, дори като такава, тя винаги посещаваше само кварталните магазинчета.

Възраст : 34

"Скрит пламък, който изпълнява желания? Просто заплаши някого, и той ще ти ги изпълни така или иначе, идиот такъв!" Звярът изобщо не бе доволен, че Колтън потенциално си губеше времето с "митове и легенди". "Не е като да имаме много приятели, или какво да правим в момента, така че млъквай" отвърна Кол докато безцелно вървеше из селото. "...който упоменава местоположението на пламъка?" той дочу тези думи докато случайно минаваше покрай една баба, която продава цветя, и симпатично дребно момиче. Заби пети толкова жестоко в земята, че кожените му обувки изсвириха.
- Хей, и аз го търся. - той се върна при тях - Бих искал да чуя, можем да си помогнем. Аз съм Колтън, човек. Приятно ми е. - той протегна ръка към непознатата и се усмихна ведро. "После може да я убием" изхихика се Звяра. "Нищо такова няма да правим" уморено въздъхна на ум той.

Admin

Баба Гинка заклати глава и почне да си мрънка нещо под носа, дето Луна и да искаше не чуваше. Занарежда цветята наново, като че ли досега не бях подредени и след като се повайка малко седна на едно ниско столче пред тезгяха и дръпна едно и за младото момиче.
-Ела, ела - потупа го и известно количество прах се разнесе из въздуха - седни при мен и ще ти разкажа...
Едно време - поде,сякаш ще да разказва приказка - по тия земи имало къде къде повече магични същества. И преди гигантски камък от небето да ги удари, не помня за тях ли беше или за динозаврите, ама няма значение сега, те си щъкали и пръскали магия навсякъде... - бабата спря и се почеса по главата - Чакай бря, чадо. Ти за пламъка питаше. Пуста му работа, друга беше тая легенда. Чакай, чакай, ей това е правилната:

Преди незнайно колко години един ангел се влюбил в демон. По земите на пъкъла не винаги е имало мир, но и не винаги е било война. Та някъде между несигурните променливи на времето, забранена или не, обичта ги поразила. И макар и сега да се случва под път и над път, тогава било не особено нормално. Та Демонео и Анджелиета били наказани от съдбата с тъжен край на тази толкова не банална история - девойката била убита от собственото си семейство. Щом намерил трупът и нейният любим взел сърцето й и го превърнал в жив пламък, занасяйки го на тяхното специално тайно място и изгаряйки и собственото си сърце, превръщайки пламъка в магичен и вечен...

-Някои тукашни - продължи баба Гинка с по-ненапевен тон и без да обръща внимание на новодошлия - казват, че оставил координати на точното място в дома си, защото искал хората да знаят какво прави любовта. Обаче семейството на Демонео изгорило къщата... Никой не смее да я разчисти, на края на селото е, ама след толкова ровене на туристи, не знам какво полезно може да намериш там. Ама ти си знаеш...

-Изчакай малко Колтън Човек. - каза Луна и прилежно седна до бабата, за да чуе историята. След като спря да говори, тя благодари учтиво и каза, че ако има някакви проблеми, винаги може да я потърси. Бе много добра в това да бие бандити. Чернокосата прегърна силно възрастната жена и се изправи, казвайки довиждане.
-Хайде, да тръгваме. - Тя потупа Колтън по гърба и се запъти към края на селото. - Аз съм Луна. Често ли идваш тук? За какво мислиш да ползваш пламъка? Да не си нов, бабата каза, че познава всички? На колко години си? Според теб дали ще открием нещо? - пое си дъх, готова да изстреля поредната доза въпроси, напълно забравила, че днес трябваше да е тъжна, но не каза нищо повече. Може би бе преценила, че тези въпроси са напълно достатъчни. Или просто бе заета да го оглежда от глава до пети неприкрито.
-Как е времето там горе? - не се сдържа накрая и го шляпна по гъза(бе по-лесно от гърба, все пак не бе много висока), за да му покаже, че последният въпрос бе шега.

Възраст : 34

Колтън изслуша историята на бабата с интерес, въпреки, че бе малко засегнат от факта, че за него нямаше столче. "Ритни я в носа" пепелявия глас главата му също не беше доволен. "Стига глупости" помисли си той, след което благодари на бабето, и тръгна след Луна.
- Приятно ми е, Луна. - усмихна се той и се зае да отговаря - За пръв път идвам. Трябва ми оръжие. Нов съм, да. Тридесет години. Надявам се, ако не, поне ще се раздвижим. - *шляп* веригата на черния му панталон леко издрънча - Малко е хладно, няма да лъжа. - засмя се искрено. Беше забавна, и говореше много. "Твърде много".
- Ами ти, за какво смяташ да го ползваш? Ако изобщо има такова нещо, нали. - наистина му беше интересно. Явно се бе сдобил с ново приятелче, и идеята му харесваше. На Зи също щеше да му хареса. За секунда гневът му го разтресе. За сега го подтискаше добре, но в края на краищата се бе завърнал именно за да отмъсти. Леко тръсна глава, и възвърна самообладание. Сега беше тук за да се разсее. И посмее, явно.

Луна слушаше с неприкрит интерес, а когато бе неин ред да отговори, го направи за броени секунди.
-Ами аз всъщност, не знам. Предполагам, че е за подарък. На мен не ми трябва нищо, поне не все още. - Изумрудените й очи не го изпускаха от поглед. Когато не гледаше него - внимаваше къде стъпва и откъде минава. Не би искала да се изгуби в селото, макар че нямаше кой знае какви опасности, които да дебнат.
-Да ти кажа честно, цялата тая история...Малко си стар за тия приказки. И твоята е малко странна. От огъня ли ще искаш оръжие? Аз пък съм на 24 години. Само не - тук млъкна и заби пети на място. Погледна го подозрително, скочи пред него и вдигна показалец към лицето му. Изглеждаше сякаш се колебае дали да изрече следващите си думи.
-Ти...Ти случайно не си доктор, нали? 'Щото не ги харесвам и ако си - ходи си търси огъня сам! - Наклони глава на една страна, разрошвайки останалото от прилежната й коса, което всъщност не бе никак много. Държанието й граничеше с това на човек, изпил поне 5 кафета и 3 редбула за час. Може би беше от недоспиването, а може би по принцип си беше хиперактивна, когато нещо я терзаеше.

Възраст : 34

"На тая и хлопа дъската" Звяра констатира в главата му . "КРЪВОЖАДНИЯТ ЗАДНИК В ГЛАВАТА МИ ЛИ ГО КАЗВА?!" Колтън почти се изсмя на глас. Боже, какъв ден.
- Не, не съм доктор. - засмя се той. Луна подскачаше напред назад като топче в пинбол машина и искрено го забавляваше. - Да, имам нужда от оръжие. Или материал за такова. Искам да мога да защитя себе си, и хората, които обичам. - "Те пък защото са много" - В свободното си време ловя... лошите. - започна да обяснява той - Тези, които нарушават мира, и заплашват невинни животи. Като твоя. - той я бутна по нослето и се усмихна. - За това искам да стана по-силен. За да предпазя всички. - думите идваха от дъното на душата му. Дори кръвожадния му другар мълчеше, защото знаеше, че над това няма контрол, и винаги ще бъде така. - Хм, нямаш ли някой близък приятел, на когото искаш да подариш нещо? - попита Кол, прегръщайки я леко през рамо, като по-голям брат, и насочи двама им обратно по пътя към "къщата на Демонео".

След като й обясни защо търси пламъка, Луна само кимна. Хвана ръката му и я махна от рамото си.
-Ш'ма прощаваш, ама ми е твърде рано за прегръдки. Все пак се познаваме от ей преди малко - почеса нослето си, където я бутна и продължи - Не знаеш дали съм невинна. Може да съм кръвожаден убиец, външният вид често лъже. Както и първото впечатление.
Черните й коси се разпиляваха навсякъде, затова си върза една бърза плитка и каза:
-Не мисля, че ни остава още много, тук някъде трябва да е...- Тя започна да се оглежда, нямаше как да пропуснат изпепелена до основите къща. А и това би трябвало да се води нещо като забележителност, все някъде трябва да има табели или нещо такова.
-Не мога да кажа, че ми е близък приятел. По-скоро познат, но мисля, че го обидих при последната ни среща. Тя всъщност си беше и съвсем първа такава. - Взе да пресмята нещо на ум. Беше се поуспокоила, може би се измори или огладня, не беше сигурна. - Абе, за него е, сигурно. Мисля, че ще му хареса.

Admin

Приятната им разходка за момента бе стигнала до своя край. Пред очите на Колтън и Луна сякаш от нищото се появи един кол, на който бяха описани двете възможности, които стояха пред тях. В дясно, по една криволичеща пътечка нагоре, ясно можеха да видят очертанията на къщата, която търсеха. Или по-скоро на скелета й, видимо толкова бе останало от нея. Табелката бе красиво изписана и под гръмкия надпис "Къщата на Демонео" в скобички се поясняваше, че е главна туристическа атракция.
В ляво пък с грозно и набързо издълбани букви на парче дърво пишеше "гробище". Тази част на града от там изглеждаше някак неприветлива макар и да не се виждаше колко далеч точно бе въпростното мъртвило.
Изключае огромната разлика и върху двете можеше да се види нещо сходно - пламъче. Всъщност върху лявата табелка пламъчетата бяха две. Ако бяха обърнали внимание на други насочващи парчета дърво или метал в селото, щяха да забележат, че не бяха нещо случайно. Тук таме ги имаше, тук таме не. Но всички тези места бяха свързани с легендата, която все повече изглеждаше като реална.

Възраст : 34

- Хм, някак къщата е твърде... очевидна. - Колтън започна да размишлява на глас. Спря на място и започна да търка брадичката си. - И това... пламъчета ли са? - той присви очи и се приведе леко напред. На красивата табела сочеща останките от къщата на Демонео имаше едно пламъче, докато на грозната табела сочеща към гробищата имаше две. Сега, пламъчетата можеше да не са от такова значение. Или можеха да обозначават ред на местата, които трябва да посетиш? Ако беше така трябваше да се започне с гробищата. Но пък можеха да бъдат и ред по който местата трябва да се посещават, което щеше да значи, че къщата трябва да се посети първо. Трябваше да се сети, че ще има пъзели. Проклети древни загадки с може би яки награди накрая.
- Аз залагам на двете пламъчета, ти какво мислиш, Луна? - той се обърна към малката си хиперактивна спътничка.

Луна наистина се замисли. Дали да вечеря поредния сандвич или най-накрая да си поръча нормална храна. Изминаха няколко секунди, преди да отговори.
-Сандвич...Така де, гробището. Ако там няма нищо, ще отидем до къщата, ако там също няма нищо, може да посетим и другите пламъчета. - тя тръгна с бодра крачка в посоката, в която сочи табелата за гробището и леко се обърна, за да е сигурна, че спътникът й идва с нея.
- Кажи ми, Колтън Човек, винаги ли си толкова сериозен или просто ти се спи? Защото ако ти се спи, имам един страхотен метод за разсънване, направо цепи мрака... - с това, Луна започна своята тирада за страшни чудовища, които ти ядат незавитите крака, как не трябва да си режеш ноктите вечер и други безумни истории, които със сигурност биха събудили и най-заспалия човек на света. Главно за да си тегли ножа. Или да го тегли на нея, за да млъкне.
Въпреки че не спираше да говори, тя също така обръщаше внимание на местата, които подминават. Всяко едно прамъче или таен знак - искаше да ги види.

Admin

Пътят към гробището беше мрачен и дълъг. Като пътят към всяко гробище. На първо четене и самото то не беше по-различно. Плоча до плоча, почти всички надписани, някой дървени и набързо сложени, други масивни и скъпи, със стихове, или пък без дати. Растителност много много нямаше. До тук нищо, което можеше да им е от полза. Но малко по-навътре в мъглата, която сякаш се бе появила то нищото, или просто бе специфична за това тягостно място, се рееше силуета на едно дърво. А под него имаше две сякаш не на място плочи. Върху всяка от тях имаше по едно пламъче и сходен надпис - както следва:
"Тук предполагаемо се намират останките на Демонео, обичан от Анджелиета " и "Тук предполагаемо се намират останките на Анджелиета , обичана от Демонео". Дати нямаше.
Героите бяха ударили на камък. Буквално.
И преди отчаянието да ги налегне, изведнъж задуха студен и силен вятър. Клоните на дървото се разбунтуваха и нещо думна човека по главата. Когато го взе в ръце, видя, е странна резбована кутия с малко катинарче. На капака й с дребни букви пишеше - "За да намерите пламъка, помнете всичко от пътя си. Любовта ми ще ви води."
Нищо повече не ги задържаше на това тъжно място. Може би бяха взели правилното решение, а може би изпускаха нещо...