Селото на Скрития Пламък

Дори не й се наложи да изчака отговор. Част от пъзела сам им падна на главите. Е, поне на неговата.
-Брей, че своенравно дърво...- продума Луна и прочете надписа върху кутията. Тая кутия как не е изгнила досега от дъжда - идея си нямаше, но се надяваше природните сили да са я отслабили дотолкова, че с лекота да можеха да я отворят.
-Чуй сега, аз предлагам да изкопаем гробовете. Аз ще взема женския, ти поеми мъжкия. Само трябва да си намеря...пръчко-лопата. - такова безчинство от нейна страна. Едва ли беше най-добрата идея на света да оскверняват който и да е гроб. Може би имаше нещо по-добро, което да направят.
-Не, не сме чак такива кретени, надявам се. Що не намериш един камък и да удариш катинара в него, току виж се счупи. Или направо да счупим кутията, за да видим дали има нещо в нея? - Луна размишляваше на глас за пореден път. Преди да си тръгнат от това място, поне можеха да видят какво има вътре. Кой знае колко бе стояла тази кутия там.
Заобикалящата ги обстановка никак не й пречеше. Бяха сами, можеха да безчинстват колкото им душа иска. Преди да се запътят към къщата и останалите пламъчета, тя искаше да чуе идеите на Колтън.

Възраст : 34

"Майка му да е..." тръгна да възроптава Звяра, но Кол го прекъсна мигновено. "ШШШШШШТ, без такива" реакцията бе породено от кутийката, която ненадейно го фрасна по главата.
- Помнете всичко от пътя си? Всичко по пътя си няма ли да звучи по-добре? - Кол започна да се чеше по-главата и погледна Луна - Ти какво мислиш, Лунчо? Дали тази любов не води обратно в къщата? - той подхвърли кутията и я хвана отново. Огледа я. Странна резбовка и катинарче.
- Щом има катинарче, значи ни трябва ключ. Щом ни трябва ключ, значи трябва да приключваме по-бързо и да отиваме за сандвичи, сега и аз умирам от глад. - шеговито и се "накара" той. Явно все пак щяха да поемат към къщата. А какво ли ги чакаше там?

Admin

Пътят към дома на Демонео не беше много по-приятен. Не, че беше мрачен, напротив, но беше нагоре по един хълм, а за никого не бе приятно да се катери. Имаше много повече растителност, поне по пътечката, около самата къща си личеше опожаряването и едва ли някога нещо щеше да порасне там отново. Не беше останало кой знае колко от самата постройка, само скелет и натрошени не дървени вещи. На входа имаше нова табелка, която изглеждаше доста по-модерна от всички останали, която гласеше - "Моля, ограничете ровенето до приемливо и не взимайте нищо! Ако ви се струва важно, запомнете го! " Трябваше да внимават къде стъпват, ако бяха решени да се ровят из на първо четене приличащите на разпиляна торба боклуци вещи. Кой знае, можеха да дочупят нещо важно.

Застоят не се нравеше на Луна. Бе започнала да тропа нервно и да се оглежда параноично.
-Абе я ми дай тоя боклук! - каза леко раздразнено тя и направо сграбчи кутията от ръцете на Колтън. Започна да търси камък или нещо здраво, в което да разбие катинара. Не искаше да стъпва по останките на къщата, достатъчно хора го бяха направили. Докато търсеше, каза на спътника си:
-Аз докато се опитам да я счупя, ти поогледай да видиш дали има нещо интересно, което да ни помогне.
Във времето, докато търсеше къде да обезчести кутията, Луна я тръскаше, галеше, оглеждаше. Току виж се отворила сама, духче излезе или усетеше, че наистина има нещо в нея, освен надпис. В момента, в който забележеше удобно място да строши катинара - щеше да го направи, през това време се надяваше Колтън да намери нещо полезно.

Възраст : 34

- Не мисля... - *ФРАС* - ... че трябва... - *ФРАС* - ... да я удр... добре, както и да е. Пръсни я! - Кол вдигна окуражаващ палец към Луна и се засмя. Боже, не се беше забавлявал отдавна. Малката наистина го забавляваше.
- Добре, аз просто ще се разходя. - каза той подритвайки пърче изгоряло дърво. Глупави туристи, сигурно бяха крали каквото им падне, само и само да си запазят "нещичко". "Ти па си мноо 'убав" изкикоти се пепелявия глас в главата му. Не пропускаше възможност когато станеше дума за унижаване.
- Млъквай.. - измрънка Колтън под нос, и започна да се оглежда и да обхожда изгорялата къща. Все нещичко трябваше да има, тази кутия не беше случайна..

Admin

Колкото и да блъскаше кутията, Луна нямаше да има успех. Дали заради някакво предпазно заклинание, или пък защото беше от много здрав материал, а девойката нямаше достатъчно сили в ръцете, не беше ясно, но едно се знаеше - кутията можеше да бъде отворена само и единствено с ключ, който те някак трябваше да намерят.
В краката на Колтън пък имаше всякакви интересни работи, и под интересни разбирайте всичко друго, но не и това. Видя следното: счупен чайник; дръжка от чашка, видимо от същия комплект; обгорели парчета хартия, от които вече нищо не се разбираше, но приличаха на любовни писма; корица на книга, заглавието на която бе останало на половина - "иеш присмехулник"; някоя друга изкривена лъжица; парчета плат; един почернял от саждите и времето пръстен, няколко копчета и парчета обгоряло дърво, някак си оцеляло на магия.
Та както си се оглеждаха изведнъж, от което се предполагаше да бъде задната част на къщата, се появи един старец, който изглеждаше крайно недоволен.
-Абе момче - поде да подвиква - вие табелки не четете ли? Я се махайте и стига сте ровили тука. Ако търсите пустия му пламък, вървете в къщата на оная. Заради нея целият ни род ще страда до когато го има! - без да млъква, макар и вече Кол да не го чуваше, старецът продължи да върви и да роптае, размахвайки ръце. Явно тая семейна драма бе продължила с поколенията.

Възраст : 34

- Какво по... - Колтън умело игнорира кряскането на стареца, и се наведе за да вземе един почернял пръстен, няколко копчета, и няколко парчета дърво. - Ей, Бам Бам, ела да видиш. - каза той и поднесе находките си към Луна. - Това дали е случайност? Изглеждат като сувенири, които туристите биха отнесли отдавна. Но ги намираме ние. - започна да размишлява на глас той. "Къщата на оная" ли каза стареца? Чакай малко.
- Любезни господине, простете нахалството ни. Разбираме огорчението Ви, и съвсем скоро ще се разкараме. - "Да го заровим в отломките" - Преследваме легендата, което вероятно ще Ви се стори детинско. - "Няма да го намерят... скоро" настояваше пепелявия глас в главата му - Но не сме ли всички деца дълбоко в себе си. - той погледна Луна и й намигна. - Само ни упътете към въпросната къща, и веднага щом приключим тук ще се насочим на там. Обещаваме. Нали, Луна? - той се обърна към сладката си парнтьорка в това конкретно престъпление.

Тая кутия не се чупеше, колкото и да я лопаше в земята. Де да можеше и нервите й да са толкова здрави. Дядото мина и почти замина, докато Колтън й показваше находките си. Преди да се отдалечи от нея, тя грабна пръстена и се изплю върху него, после старателно го избърса в блузата си - все пак трябваше да бъде изчистен по един или друг начин. Искаше да види дали случайно нещо не бе гравирано върху него.
Остави Колтън да се прави на добрия самарянин, докато разглеждаше малкото богатство, но в един момент реши да се присъедини.
-Моля Ви - каза тя с насълзени очи - братовчедка ми е тежко болна. Докторите казват, че не й остава много време...Само пламъкът може да я спаси. - с последните си думи се хвърли в ръцете на спътника си и тежко започна да плаче. Тежко като магаре. Като прасе, което го водеха на заколение. Като кит в размножителен сезон. Щеше да е по-добре за всички да получат насоки, иначе Луна щеше да плаче още много, много, много дълго време. А колкото повече плачеше, толкова по-силно се чуваха риданията й. Дядото трябваше да спаси не само въображаемата й братовчедка, ами и останалия си слух.

Admin

Пръстенът, който Луна бе почистила, беше наистина красив. Някак царствен с големия си изумруд и видимо създаден за груба мъжка ръка. Беше права, нещо бе гравирано от вътрешната му страна - "За Демонео" - доста романтично, нали? Сигурно е бил подарък от възлюбената му. От друга страна едва ли бе много полезна информация.
Та дядото, който доволно и бавно, щото годините му тежаха вече, се опитваше да се отдалечи от живата сирено, осъзна, че това нещо ще се чува из цялото село, ако не замлъкне.
-Добре, добре, стига вика. Ще ви помогна - рече и въздъхна. Приближи се отново към тях и се подпря на бастуна си - Значи слушайте сега деца. Домът на Анджелиета е баш на другия край на селото, нали разбирате - родовете ни били като двата полюса. Така де, още са, ама вече такива работи няма. Сега се мразят още повече... Та, къщата. Значи, връщате се от дето сте дошли и после само направо, ама в другата посока. Ще я видите, тя е една такава помпозна и грозна. А и по пътя някъде имаше пак табелка - старецът се обърна да си ходи, но се сети нещо и продума на девойчето - а ти, млада госпожице, вместо да зееш по селата, ходи стани певица. По-вероятно е да изкараш пари да я спасиш таз твойта братовчедка, от колкото да намерите пламъка - скумроса се още повече и потегли по пътя си, оставяйки двамата герои насред порутената къща.

Луна благодари сополиво за предоставената информация и обърса лицето си във връхната дреха на Колтън.
- Я глей какво открих аз! - вдигна пръстена пред лицето му и показа надписа. - Как не са го взели досега - не знам. Предлагам да отворим кутията с предполагаемия ключ и да го оставим вътре, при другите неща, ако има такива.
Чернокоската реши, че няма какво повече да правят тук. Трябваше да се върнат в началото, откъдето бяха тръгнали и да намерят другата къща.
-Аре, взимай каквото ще взимаш и да тръгваме, че работа ни чака. - с бодра крачка се запъти към къщата на ангела. Чу нещо за табела, така че се оглеждаше внимателно и за такива. Особено за такива с пламъчета по тях.

Възраст : 34

- Не се бърши в... ЛУНА! - Кол се засмя, когато тя му подари няколко сополчета. Наистина нещата се подреждаха странно, и нямаше спор, че са на прав път. Сякаш тези неща се появяваха, за да точно те двамата ги намерят.
- Подарък за Демонео? Да не би той да е ключа? Или може би са чифт, и трябва да намерим другия? - "Полека, Хорейшио" Звярът се изкиска в главата му. Кол се огледа, не видя нищо друго, което да представлява интерес. Докато се обърне Луна вече бе щъкнала.
- Ч-Чакай бе... - той подтича след нея. Окей, явно трябваше да се насочат към следващата къща, и да се оглеждат внимателно по пътя. Ставаше все по-интересно.

Admin

Пътят към дома на Анджелиета беше дълъг и скучен. В крайна сметка двамата протагонисти в тази кратка (може би, от тях си зависеше) сага трябваше да се върнат до мястото, на което се бяха срещнали, и да изминат още толкова път. Ако питате баба Гинка, колко му е, та нали бяха млади. Тя ги видя как бодро крачат пак от там - "Глупави деца, ще минат от тук поне още пет пъти. Друго си е да не ти пукат ставите като сядаш..." За техен късмет, тая къща не беше на хълм, а по някакво нанадолнище, та щяха да стигнат една идея по-бързо. Табелка пак имаше, с едно пламъче и пишеше, логично - "Домът на Анджелиета" - този път надпис с малък шрифт нямаше, а самият имотбеше доста по-зашеметяващ от останките от предишната къща. Изглеждаше като извадено от някоя стара човешка книга, обвито в бръшлян (да си представим, че има на снимката) и някак романтично. Вратата беше отключена - мястото видимо бе пригодено за посетители, обаче те видимо не бяха единствените там.
-Та, сега ще помоля първа група да разгледа първи етаж - измъчено обясняваше една малка фея на високоговорител, който от този ъгъл можеше да мине и за по-голям от нея - втора група може да се качи на втория с мен. Ясно ли е за всички?
Чу се хорово съгласие и двете групи почнаха да се сформират, а двамата герои тъкмо бяха стигнали вратата ....

При вида на заформящите се групи, Луна бързо каза:
-Отивай на втория, аз съм на първия! - избута Колтън към нужната група и бавно се присъедини към тази, която се качваше на втория етаж. Явно тия хора си печелеха от жалната история на семейството им без никакъв срам. Пръстенът бе останал надълбоко в джоба й. Ако имаше ключ - той трябваше да е някъде тук. Ако не е тук- щеше да преобърне цялото село, докато го намери.

Възраст : 34

За размерите си се справяше изключително добре с командоренето на мъж като него. Преди изобщо да е успял да възрази тя вече бе щъкнала с групата за първия етаж. "Каквато е дребничка, като нищо ще и бъде по-лесно да се промъква и да бута каквото си иска" помисли си той, и се насочи към втория етаж. Вече имаха прилично количество следи, следващата сигурно беше в кутията обаче, а за там трябваше ключ. А той на свой ред може би беше тук. Или поне след към него. Нещичко...

Admin

Луна добре се сливаше с групата на първия етаж. Там всички бяха като мухи без глави и реално дори не й обръщаха внимание. Имаше няколко стаи - всекидневна, кухня и една мини библиотека. Повечето същества се насочиха към всекидневната. Дали, за да поседнат, дали пък там имаше нещо интересно? Цялостно вътрешността на къщата не изглеждаше по-различна от на другите домове.
~
На втория етаж се намираше и стаята на покойната възлюбена на Демонео. Респективно феята гид насочи всички натам и взе да обяснява сигурно за милионен път как са срещнали, колко се обичали. Когато влязоха в самото помещения показа само няколко вещи, които прилежно бяха подредени на тоалетката й - явно за туристите. Вещите бяха следните - кутийка за бижута, любимата й книга - "Да се сбиеш с присмехулник" (да не се бърка с друга известна класика), дневникът на девойката, кокетно изглеждащо шише парфюм с помпичка и малко ръчно огледало.
-Дами и господа, ако искате да си направите снимки, имате по 2 минути на създание, и после бързо след мен към другите стаи. Не се бавете, защото който изостане от колектива, колектива ще ... го зареже после и няма да има обяд за него.