Селото на Скрития Пламък

Вече нищо не можеше да я притесни. Кой знаеше какво се случваше в кръга на тайната - не и тя.
-Аз всъщност исках да те питам дали си свободен тази вечер. - повиши тон на гърба му, едвам сдържаща се да не го изрита в гъза. Луна се обърна, за да види откъде идваха тия прословути карти. Приближи се до малкото павилионче и поздрави присъстващите.
- Аз само да видя..- каза тихо тя и посегна към една от картите. - ако има нещо, оня ей там ще плати. - посочи Колтън и му помаха, за да се приближи. След това му сподели идеята си, че може би няма да е лошо да се разделят, за да покрият повече места и да се чакат след определено време тук.

Възраст : 34

Колтън се засмя, на провалилата се "секретна операция", хората около тях все пак не бяха слепи.
- Изиняваме се. - метна с усмивка на групичката. "Кво се извиняваш, да ги убием. Умирам от скука." Звярът роптаеше в главата му. Кол избра да го игнорира.
- Добре, поемам Страноприемницата. Няма нито един пламък, за разлика от другите места. - констатира той и потърка брадичката си - Ти хващай на където искаш, след час се срещаме отново тук. - "чукна" пет с Луна и се насочи към следващата си дестинация.

Admin

Възрастният мъж дори не отрази момичето, достатъчно хора минаваха и си взимаха карти ей така, че да им обръща внимание вече. И без това ги подаряваше общината - пукаше му на него кой ги чете или по колко гепят. Хората около нея от друга страна не й се радваха много. Девойката беше доста напориста и даже малко нагла та чудно как не отнесе някой лакът в ребрата. Все пак не малко се редяха там я с въпроси, я за карти...
Щом Луна отвореше онази, която бе гепнала, щеше да види, че селото определено не е голямо и че вече бяха посетили не малко от отбелязаните със по-големи картинки в кръгчета места. Те бяха както следва: "Къщата на Демоено" и "Домът на Анджелиета" - с по едно пламъче всяко; "Централният площад" - с две пламъчета и "Информационен пункт" - от където бе взела картата, без пламъчета. Бяха показани и "Страноприемница" - без пламъчета, накъдето се беше насоичл Колтън; "Лятната мини-опера" - с две пламъчета и "Неделният клуб по шиене" - с едно пламъче - които се намираха на другия край на града по права линия от сегашното им местоположение; "Библиотеката" и "Началното училище" - също с по две пламъчета - на две пресечки от операта, и последното отбелязано място - "Кръчмата" - с едно пламъче, която беше на една от централните улички. Също така имаше следният въпрос, изписан в едно нарисувано пламъче - "Разбрахте ли къде и кой е бил?"
~
От друга страна Колтън го очакваше един навъсен чичко в странноприемницата. Над вратата й имаше една дървена табелка, на която със също толкова навъсен почерк пишеше - "Странноприемницата на Огинянови". Ако се съдеше по нея, някъде трябваше да има и навъсено госпожа, ама такава не се виждаше. Всъщност в самото помещение почти нищо не се виждаше и ако и стаите бяха такива, то това място щеше да е пълен минус. Имаше няколко дървени маси с дървени столове - като цяло изглеждаше като всяка странноприемница. Двама възрастни си говореха спокойно на една от масите и хапваха сладко от купички, съдържанието на които приличаше на нещо средно между супа и яхния от вратата миришеше на чесън. Кол не остана незабелязан от навъсения господин, който старателно търкаше една чаша.
-Ей ти, ходещата депресия, от ония туристи с пламъка ли си, щото ако да, за вас стаи тука нямам. Нехранимайковци - последното измрънка под носа си и все така старателно пордължи да търка чашата в ръката си, надявайки се човекът да се разкара.

Възраст : 34

Колтън се усмихна ведро на господина. Тепърва щеше да влоши настроението му значително. Не защото искаше, просто беше от онези с "пламъка".
- Дааааа, извинявам се. Не търся стая, трябва ми информация. - потърка се зад главата и се приближи. - За пламъка. "Огинянови" предполагам е фамилията на собствениците, може би вашата? - Кол се подпря на една маса и потърка брадичка замислено - Но пък на табелката сочеща насам нямаше нито едно пламъче. Което е странно, имайки предвид, че имате ОГЪН в името на заведението. - вдигна пръст, сякаш се беше сетил за нещо - Можете ли да ми кажете, какво значат тези пламъци? И каквото друго се сетите, разбира се. А аз ще ви се отплатя в бъдеще, обещавам. - беше сериозен. Щеше да намери начин да се върне услугата на "усмихнатия" господин, просто му трябваше малко помощ.

Ако поне малко я интересуваха останалите - може би по-рано щеше да забележи лошите им погледи, а не чак, когато се обърна с гръб към господина, точно след като му прати въздушна целувка.
-Я по-полека с погледите, че като хвана една сопа! - съсна тя срещу тях, навивайки картата като вестник, готов да повали всяка досадна муха.
Реши да забърза темпото си - право към библиотеката, която бе означена с две пламъчета. Кой знае Колтън колко щеше да се бави, та той дори не обърна внимание на картата, която тя носеше.
Може би имаше нещо в това, че в дома и на двама им имаше една и съща книга. Може би в градската библиотека имаше трето копие, върху което тя му бе оставила инструкции. Нищо чудно дори това да бе специалното им място - все пак не много хора се събираха там, бе тихо и уютно. От топлината, капки пот избиха по врата й, а няколко черни косъма залепнаха за него. Вече имаше мултифункционален уред - картата, с която бързо започна да си вее вятър по пътя. От време на време небрежно се обръщаше назад, за да види дали някой навлек не бе решил да й ходи по петите и с това да я ядоса толкова, че да й се наложи да го постави на мястото му както тя си знаеше.

Admin

Навъсеният чичко продължаваше също толкова старателно да бърше същата тая чаша. Може би накрая щеше да я претърка, ама явно бе перфекционист. Или пък искаше да изглежда зает пред новодошлия та евентуално това да го разкара. Едно от нещата, което господин Огинянов мразеше най-много, бе да взимат името му за част от глупава история на ония двама тийнейджъри от едно време. Та неговия род не се знаеше дали е съществувал тогава, в крайна сметка беше човек, мястото му на времето не е било по тия земи. Възрастният мъж остави чашата внимателно и без да пуска парцалчето разтри слепоочието си.
-Виж сега, млади момко, нямам огън или пламък в името. Казвам се Огинянов, огин - янов. Това няма нищо общо с пламъци, романси или квото там. Моят род е човешки. Ако искаш да разбереш нещо повече има места специално за това. Освен... случайно да знаеш някакви тайни магически думички? - настроението сякаш частично се промени. Въпросът го прошушна, а очите му леко проблеснаха. Дали пък нямаше нещо друго тук?
~
Няколко по-възрастни същества недоволно изсумтяха от липсата на всякакво възпитание у девойчето и почнаха да се обясняват какви били те на нейните години, но Луна вече бе достатъчно далеч та да не ги чува. По пътя към библиотеката никой не й обърна никакво внимание. Хората в селото толкова бяха свикнали със щъкащи туристи, че не ги интересуваше, а другите "състезатели" гледаха само себе си.
Селската библиотека беше много чаровна малка сграда, която изглеждаше също толкова стара, колкото домовете на двете фамилии довели до тази продължаваща векове история. А вътре, я очакваше една млада ентусиазирана библиотекарка, която едвам се показваше над бюрото информация, освен ако не летеше на прелестните си крилца. Тя веднага забеляза новодошлата и прелетя срещу нея, държейки няколко книги в мъничките си ръчички. Явно беше една здрава и наистина упорита мака фея.
-Здравейте, мадам, с какво мога да съм ви полезна?

Възраст : 34

- Mагическа думичка? - възкликна Колтън самодоволно. - Семейство Блекроу е ВСЕИЗВЕСТНО с познанията си по магически думички! - блъфираше, разбира се. Нямаше идея за какво говореше господина, и едва ли говореше за думичката "моля". - Разбира се, не очаквате от мен да ви я кажа без да имам гаранция за наградата, която ще получа, нали така? - той потърка брадичка и се усмихна. - Да започнем с това, какво можете да ми предложите, и какво ви интересува - трябваше да завърже разговор с цупльото. Кол беше адски заинтригуван от случващото се, и нямаше да си тръгне просто така.

Луна имаше афинитет към библиотеките. Все пак вкъщи имаше една импровизирана такава. При зърването на феята, постави картата в задния си джоб и се затича да помага.
-Ако искате, аз мога да ви помогна с тези книги, а после - вие на мен. Търся “Да се сбиеш с присмехулник”. За сегашно четене, не за вкъщи - тя се усмихна мило и направи жест на феята да й подаде няколко от тези, които носеше. После помоли да я опъти към най-закътаното място за четене тук. Все пак, не искаше никой да я притеснява, още повече ако намери нещо интересно - да й се вре в ръцете.

Admin

Господин Огинянов се отдръпна рязко и поклати разочаровано глава. Явно Колтън не знаеше изобщо какво го питат и нямаше как да изблафира отговора си на този конкретен въпрос. Та нали така работят загадките, не като ти ги загатваш. Без да се вайка и да губи повече време, възрастният мъж отново подхвана прословутата чаша и започна да я търка, все едно не го беше правил преди. Та нашият протагонист май бе ударил на камък, но тепърва щеше да се разбере...
~
Библиотекарката, за разлика от навъсеното НПЦ, беше много любезна усмихната и остана очарована от любезността на девойката. По принцип не бе свикнала да й предлагат помощ, достатъчно се бе бъхтила за тая позиция и бе свикнала да върши всичко самичка. Каква отговорност само тегнеше върху крехките й криле...
-Ще съм Ви много благодарна! - подаде й половината книги дето държеше и почна да върви с нея напред назад, обяснявайки и кое къде стои. След има няма десетина минути, в които сякаш Луна я въртяха в кръг безцелно между масивни рафтове, но пък феята явно ги знаеше наизуст, работата бе приключена и времето за отплата дойде. - Та коя книга търсихте? "Да се сбиеш с присмехулник"....хммм, беше някъде забутана към сектор 15-Г, "Фантастика или Реализъм, никога не се знае". Там ще можете и да почетете на спокойствие, има малка масичка от край време за странните хора, дето ги четат тия работи. С нещо друга да Ви помогна? Свършихте за мен чудесна работа, благодаря!-запърха с криле радостно и зачака отговор. Явно малката фея обичаше да е полезна.

Луна с удоволствие вършеше всичко, което й се кажеше. Обичаше книгите, обичаше библиотеките, обичаше и тази сладка фея, която бе тъй мила.
-Благодаря, бяхте достатъчно любезна с предоставената информация! Може би ...- поде тя, правейки място на феята да се присъедини към нея, докато отиваше към дадения раздел - бихте ми казали дали има някаква приказка между служителите на библиотеката, свързана с Пламъка, която да обсъждате - било то просто мит или легенда? Нещо, което се предава като информация или просто закачка между колеги?
Не можеше да подцени нито една допълнителна информация, която имаше шанс да разбере. Искаше да намери книгата, с най-голям късмет да види нещо важно в нея и да намери пламъка. Пък после вече щеше да мисли дали да споделя информацията с Колтън или не.

Възраст : 34

Явно не му се получи. Кол въздъхна тихо, и се усмихна... криво.

- Окей, вижте - започна той, - може и да ви изглеждам като поредния глупав турист. Може и да съм - той се засмя и вдигна ръце, - но не съм тук просто така. Не съм тук просто защото ми е скучно. И не търся този пламък, защото искам богатства, или да уредя собствения си живот - Колтън пусна ръце и ги прибра в джобовете си. - Скоро изгубих... брат си. Изгубих много близки през годините, в размириците между расите. И сега нещо се случва - тонът му беше сериозен, - нещо, което потенциално ще заплаши мира. Искам да предпазя този мир. И тези, за които ме е грижа - Ана изникна моментално в главата му. Липсваше му. Осезаемо. "Слабохарактерен дебил... И на мен ми липсва." прошепна пепелявия глас на Звяра в главата му. - Та, ако искате да ми помогнете, ще ви бъда вечно благодарен. Наистина. - той се обърна с гръб, - но ако не искате, няма да ви преча. Хубав ден. - освен ако нацупения господин не решеше да му помогне, отиваше направо да чака Луна. Надяваше се поне тя да е надушила нещо.

Admin

Библиотекарката помисли малко, но преди да се сети за каквото и да било, бе прекъсната от поредния любопитен четящ като Луна, който имаше нужда от съдействие в издирването на някоя книга. Та девойката се извини, каза, че ако се сети за нещо, ще я потърси в секция 15Г и изчезна. А Луна бе на прав път. Бе попаднала на правилното място и спокойно можеше да седне да разглежда книгата, но къде в нея щеше да търси послание? Книгите имаха много страници и с колкото и време да разполагаше Луна, нямаше как да я прочете цялата, особено, ако искаше да изпревари Колтън.
~
Господин Огинянов остави чашата и въздъхна. Явно бе оцелил от ония емоционалните, дето взимаха присърце цялата тая работа с пламъка. Колкото и да беше намръщен и той имаше душа, някъде там дълбоко. Взе една халба, сигурно и нея бе претъркал старателно, сипа една бира и звучно я тресна в бара. Недостатъчно силно, че да я счупи нали, че щеше да стане голяма мизерия.
-Я, поседни, момче. Съжалявам, за загубата ти- не му се водеха такива разговори, ама така или иначе човекът пред него бе бил пътя до тук. Поне можеше да му даде някой друг съвет по мъжки. - Кажи си сега, коя е въпросната, дето искаш да опазиш? - щото тия работи не веднъж ги бе чувал и виждал от всякакви хлътнали странници. - И няма какво да се лъжем, кажи ми като мъж на мъж (уинк, уинк), каква жена ти е завъртяла главата така, че чак легендарен пламък да й търсиш?
Явно Колтън бе успял някак да смекчи възрастния мъж. Ако останеше кой знае, можеше и помощ да получи. Но само той си знаеше дали си струва да споделя с един напълно непознат, за да му се открие такава възможност...Евентуално.

Взе внимателно книгата в ръцете си и се запъти към масичката, която бе спомената. Първо я огледа хубаво - кой знае кой вандал можеше да е оставил важно съобщение, издълбано в дървото, различно от “Еди-кой-си-чете-тук” и “х7й”, придружено с цветущи думи за някоя дама.
Противно на очакваното, Луна започна да чете отзад напред. Отгърна последната страница, търсейки нещо различно от оригинала на книгата. Може би послание, може би бележка. И така с всяка следваща страница, което й спестяваше време от четене. Уви, ако не намереше нищо необичайно, щеше да й се наложи да чете, но отново щеше да започне от последната страница. Имаше нещо в стихотворението, което Колтън й бе показал. Нещо, което тя бе почти сигурна, че е разбрала.
Зелените й очи шареха по страниците, а миризмата на стари книги попиваше по цялото й тяло, което караше съзнанието й да се отпусне повече, отколкото искаше за си признае.

Възраст : 34

Колтън се усмихна и седна срещу господин Огинянов. Въздъхна леко, позамисли се, после обаче се усмихна още по-широко.
- Всъщност, е представител на вида, който ми е донесъл най-много болка и нещастие в този свят. - той потърка брадичка - Има розова коса. Близко до перфектните черти на... ами, на всичко. И невероятното умение да ми лази по нервите с присъствие. - Кол се засмя - Но носи... душа. Не е някой, който живее само за да задоволява собствените си нужди, и това само по себе си я прави по-добра от повечето същества, които познавам. - той взе бирата и отпи глътка. Избърса устата си с ръкав и погледна Огинянов - И без да разбера ми взе акъла. Но не е само там работата, не само за това съм тук - Кол стана сериозен, - тук съм заради нея, но и заради тези като нея. Тези, които носят добро в себе си, без значение от минало и настояще. Искам да ги предпазя, това е. Казах ви, не съм тук за собствена изгода. А и вече ме удари една магическа кутия в главата, с една приятелка намерихме неща, които не би трябвало да намерим, и общо взето май сме на пътя на нещо сериозно. Та, ако може да ми дадете няяяяякаква информация, ще съм много благодарен. В замяна обещавам да се върна с още хора, спретвайки страшно празненство точно в тази странноприемница, не защото съм длъжен, а защото вие също носите душа в себе си. Виждам го в очите ви. - той намигна приятелски - Аз съм Колтън, между другото, приятно ми е да се запознаем. - Кол протегна ръка и се усмихна лъчезарно.

Admin

На масата нямаше издълбано нищо, ти да видиш, в библиотеката явно дори вандалите бяха запазили някакво благоприличие. Или пък изобщо не влизаха там, че и защо ли? Явно Луна бе послушала магическата кутия обаче и помнеше всичко, което им се беше случило. Ала така се бе съсредоточила в страниците и може би омаяна от миризмата на стари книги, без малко да изпусне бележката, която се плъзна от последната страница в скута й. Щом я надигнеше, щеше да прочете следното послание:

"Там дето, мили, никога не сме били
Ще те чакам
123 - Любовта щом е истинска, боли"

Бележката беше поизбледняла, а мастилото се беше поразтекло, но въпреки това се четеше лесно. Какво означаваше обаче? И дали бяха близо до края на тази мистерия и до награда? Може би, а можа би не.
~
Господин Огинянов слушаше внимателно душевните излияния на човека пред него. Младите хора бяха друга бира, имаха желания, мечти, влюбваха се. С времето нещата обаче се променят, любовта те напуска, мечтите не се сбъдват, а желанията стават все по-простички и ежедневни. Е, не всички остаряваха така, но възрастният мъж не би описал живота си друго яче. Сипа една бира и за себе си. Въздъхна и проговори.
-Виж сега, Колтън - прие ръкостискането и отпи голяма глътка на свой ред. - Жена ми почина, от болест. Ама така сме ние хората, разболяваме се, живеем кратко.., не може да се направи много. Понеже си ми симпатичен, ще ти дам един съвет. Изчакай приятелката си тук, рано или късно всички пътища се пресичат, а и знае ли се - може би интуицията ти те е довела на правилното място... - повдигна чашата си в очакване на същата реакция от другата страна - едно негласно наздраве.