Универсалното жилище на Офелия

Лумналата като факла кула все още танцуваше пред очите ѝ. "Ама, че кошмар!", - изропта наум вещицата, докато прекрачваше прага на дома си. Дори целият път, който така злощастно бе извървяла, не бе достатъчен да я изтръгне от случилото се за секунда. Роклята ѝ бе в окаян вид и се бе превърнала в неизползваема, макар и авангардна дрипа. От няколко места стърчаха овдовели конци, а на други места платът си беше направо скъсан. Лицето и голите ѝ рамене бяха изрисувани със сажди, сякаш не просто бе седяла в дима и пушека, а се бе въргаляла сред въглища. Последва тежка въздишка. Бе толкова изморена, че опитите ѝ експедитивно да изкачи тесните стълбички към втория етаж на съборетина ѝ бяха неуспешни. След нещо, което се усещаше като цяла вечност на плещите ѝ, тя най-накрая бе успяла да се набута в малката си баня. Където имаше ключалки ги беше щракнала, макар и да не очакваше някой да я навести точно в такъв момент. Изнемощено остави роклята ѝ да се свлече надолу, превръщайки се в невзрачна камара на пода. Сетне влезе във ваната и някак механично пусна крановете, регулирайки температурата. Разбира се, водата ѝ се струваше студена, но не достатъчно, че да я изкара от усещането, че всичко това е било просто някакъв странен сън.

Не знаеше колко време бе седяла така, но постепенно отпусна схванатото си тяло и разгърна коленете, които бе прегърнала. Облегна се назад във вече пълната вана, с поглед впит право напред. В стената. В нищото. Знаеше, че тези "мирни" мероприятия бяха фарс колкото и всеки друг в Пъкъла, но това нещо беше нечувано. Бе приела поканата за бала с отворени обятия като някакъв жалък опит да си набави клиентела, а то взе, че не просто избухна някакъв див пожар, който насмалко да ги задуши като кокошки под налягане, ами и някаква съмнителна терористична група се беше мернала. Разбира се, двете неща очевидно бяха свързани, или поне така спекулираше русокосата. Ръцете ѝ постепенно се отпуснаха и опънаха върху хладните стави на ваната. Сто и петдесет години мир, за да може някакви маскирани типове да създадат такъв хаос за толкова кратко време?! Е, сигурно го бяха планирали с месеци, все пак такова светско събитие се оглася ярко и привлича внимание... Лицето ѝ се изкриви в недоволна гримаса. Защо охраната беше изчезнала точно когато имаха най-голяма нужда от нея? Обикновено, толкова важни мероприятия бяха строго охранявани, а тяхната стража взе, че се изпари. Може би са били съучастници, разбира се, но това не бе нещо, което мислеше, че ще разбере ей така. Погледът ѝ моментно се смекчи и се извърна към прозореца. Касиди бе изчезнала, гладният ангел бе подпалила след върколака, който пък тъкмо бе започнал да си разменя любовни закачки с Ана... Дориан, с когато бе танцувала, също беше изчезнал, а единият от чернокосите демони бе наръган с нож, макар и оцелял. Вечерта не бе минала леко за никой от новите ѝ познати. Пред лицето ѝ се появи тъжната гримаса на Арахна, когато трябваше да скъса парче от роклята си за да приготвят маски на нуждаещите се. Всяко едно от новите ѝ запознанства носеше нещо скрито в себе си - имаха истории, които тя може би някога щеше да разбере. Искрено се надяваше всички да са добре и да са успели да намерят подслон, или да стигнат домовете си.

Главата ѝ сърдито се свлече под нивото на водата, изпускайки мехурчата през носа си. Толкова години мир ги бяха направили мекушави - ловки и хитри същества, снижени до нищото. При по-силна и добре-организирана атака щяха да минат през тях като през масло... Рязко изплува из-под водата и се изправи, ползвайки ставите на ваната за опора. Беше време сериозно да се заеме със занаята си, да си осигури сътрудници и да стане по-умела с нещо, което ще ѝ помогне да се защитава. Никой не харесваше самоуверени всезнайковци, а чарът нямаше вечно да я изкарва от такива ситуации - това вече бе станало ясно.

Балансирането на пет стъкленици, котелче, билки, кремъци, свещи и всичките му шукарийки, които бе придобила Офелия, определено беше подвиг. Жалък подвиг, но подвиг. Все така прикрепяйки покупките си, вещицата тромаво извади ключа за входната врата, щракна го (при това без той да заяде, уау) и отвори вратата с лакът. Постави нещицата на нейния си тезгях с видима досада и започна да ги групира... осъзнавайки, че бе забравила да си купи кесийки за билките, разбира се. Е, каквото такова - щеше да ги метне в някоя от стъклениците за сега. Ритуалният комплект щеше да го качи към банята и не само заради естетиката - пълнолунието и ваната бяха стари приятели, а тя ожесточено се нуждаеше от истински ритуал за пречистване. Преди да направи каквото и да било друго, се приближи до единия от шкафовете и затърси някоя подходяща книга за отварата, която целеше да приготви. Ако ще ходи на лов за любимец ѝ трябва нещо подходящо. Нещо, което да ползва за примамка.

Извади една дрипава книга и пръстът ѝ трескаво зашари из различните свойства и характеристики, които бяха описани. Късметът ѝ се усмихна, когато попадна на нещо закачливо и... леко комично. Е, беше се крила под масата по време на произшествието, та това си беше направо в десетката. Разбира се, да ползва себе си за жива стръв и едновременно с това да се опитва да хване нещо нямаше да е лесно, но хей. Току-виж късметът продължава да ѝ се усмихва и се окажа, че не е единственият авантюрист тръгнал на такъв поход. Преди да започне с отварата обаче, нямаше да е зле да... направи един бърз ритуал. Нали, за всеки случай (не защото нямаше увереност в уменията си, никак даже). Придърпа синята свещ от комплекта за ритуали - все още нямаше атаме, та нямаше да дълбае ключовата дума на инкантацията. Запали свещта, фокусирайки се на пламъка ѝ и затвори очи. Синьото и сребърното се ползваха за физически способности... понякога. Разбира се, тя нямаше да се превръща в змей Горянин или да стане Зейдист, но подобна медитация ѝ действаше успокоително и ѝ помагаше да се приземи и отвори себе си към различните възможности. Отварата с кокоше перо покриваше консуматора с пера, което бе... физическо свойство? Е, окей, знаеше си целта, супер. Постоя така за няколко минути без да изрича инкантацията на глас, след което изгаси пламъка на свещта с пръсти - не искаше да разгневи огнения дух - имаше си обноски, не беше некултурен практикант.

Беше време да започне с приготвянето на отварата, но преди това прибрата останалите съставки в останалите стъкленици на съхранение до следващия път и ги постави на една от полиците. Сетне, оставила тежката книга все така разтворена върху тезгяха, се запъти към малката си кухня. Първо трябваше да прочисти котелчето, което наистина не бе толкова грандиозно, колкото звучеше. Остави чугуненото чудо под студентата течаща вода в мивката, чакайки насъбралата се енергия да го напусне. Кой знае колко гадости беше абсорбирал от Петуния... След като го подсуши и върна обратно в централното помещение, беше ред на истинската процедура. Първо запали малко от ритуалния тамян и го остави да кади. Не бързаше за никъде. Базата на отварата ѝ щеше да бъде оцет - за промяна и трансформации, звучеше ѝ логично. Корен от женско биле против напрежение нямаше, та щеше да мине и без. Докато котелчето ѝ биваше оскърбявано с този експеримент, кокошето перо бе положено в хаванчето. Докато го стриваше, Офелия се замисли как нямаше високи очаквания за консумацията на това, защото едва ли щеше да е приятна. Сви устните си в тънка линия и щом приключи със счукването на горката съставка, изсипа останалите влакънца прахът, останал от тъничката кост, към оцета в котела си. Гледката беше... да. Нямаше да се смее зловещо и да му бае, атмосферата беше достатъчно ексцентрична вече.

Е, това беше големият ѝ план. Изсипа течността в останалата си колбичка и здраво я запечата с една от тапите - беше подготвена за лова на домашна любов (доколкото можеше с... това). Изтича до горния етаж, набързо си метна един удобен екип (този път с панталон, защото да му се не видят и пустите рокли), отварата грижовно бе положена в чантичката ѝ на кръста. Време за приключение!

Познатата триетажна съборетина приветливо ги посрещна в далечината - след такова шумно събитие може би малко спокойствие щеше да им дойде добре. Плавно се отскубна от лакътя му, отключвайки вратата. Свали обувките си и някак неглижирано ги захвърли в ъгъла. Стаята за сеанси още не бе готова, а вторият етаж приличаше по-скоро на антре вместо на сносно място за посрещане на гости. Посочи му люлеещият се стол от вътрешната страна на тезгяха.
- Може да се настаниш там, аз ще пусна чая. - сетне се усмихна, сякаш обмисляше нещо и се запъти към кухнята. Можеше да го пита дали има претенции относно сорта, но предпочете да приготви обикновен билков чай - все пак той ѝ бе поднесъл именно такъв, когато бе на път да колабира в болницата. Не се бави дълго - процедурата бе кратка. Домашният чай даваше определен... флейвър, значително по-различен от този от машина. Остави топлата чаша пред него, а за себе си придърпа едно от ниските дъбчета, които ползваше по-скоро за да хвърля пазарските си чанти (на този етап нямаше пари за още мебели). Обви пръстите си около чашата.
- Би следвало да ти дам време да подишаш, но си добър слушател и мисля нахално да се възползвам за втори път. - пое си дъх и същата тъжна усмивка от по-рано се появи на лицето ѝ, - Виждаш ли, откакто се преместих в Пъкъла, Дориан някак си фигурира във всяко едно нещо с което съм се сблъсквала. От бала в чест на мира, през Звероукротителницата за Мор, драконовият сеир... Истината е, че след цялата ескапада с последното ни... приключение, той ме остави доста объркана. - ръцете ѝ отново се върнаха на слепоочията, а лактите ѝ се подпряха на тезгяха, - Правеше се на идиот цялата вечер и накрая реших, че може би ще ми каже нещо съществено, но към края си, разговорът ни отново потръгна в типичната посока за целувки, намеци и прочее. - погледът ѝ се спря върху този на Ян, - Реших, че явно това е била цялата работа и го целунах. Просто така - казвам си, че е било за да си докажа, че там няма нищо, ала се опасявам, че би ти прозвучало като оправдание... въпреки че не е така.
От устните ѝ се отрони дълбока въздишка.
- Виж, знам, че ме познаваш само от няколко часа, но мога да ти обещая, че животът ми далеч не е толкова драматичен, колкото бе тази вечер. Обикновено е доста скучен. Не исках да те въвличам в нещо такова и то веднага след като... е, срещата. Знам, че нямам правото да очаквам каквото и да било, а и съм напълно способна да рационализирам ситуацията - реално, аз не дължа нищо на теб, а ти не дължиш нищо на мен... Но въпреки това се чувствам гузно, защото... е, аз наистина те харесвам, иначе нямаше да се съглася да излезем. - за пореден път преглътна тежко, но продължи:
- В случай, че не съм те отчаяла до безбожиите граници и не се класифицирам като достатъчно тежък случай, че да ме вземеш по-скоро за пациент, искам да те поканя на... истинска среща. - чувстваше се като пълен идиот и колкото и "Дами черпят/Дами канят" промоционални плакати да имаше по механите, това беше малко по-различно. - Не звучи като много, но за първи път проявявам искреност... И обещавам, че нямам повече товари.
Обикновено щеше да се криви, да размахва ръце и да бръщолеви глупости, защото точно това правеше, когато ѝ беше неловко. Но искаше този път да е различно и да се държи подобаващо с някого, когото наистина харесваше. Фел не бе много по първите впечатления, или по вторите. Честно казано, за да може някой истински да я хареса щеше да му трябва мааалко повече време с нея.

По път към дома на Офелия, двамата с Ян хич не мълчаха. Разговаряха си свободно на всякакви напълно произволни и лекички теми. Крачеха бавно, все така подхванати. Споделяха мъничкото топлина между телата си. Пред вратата докторът беше понечил да се сбогува с тази топлина и да си тръгне, но Офелия го изпревари с поканата си за чай. Някак не му се искаше да се натрапва в дома ѝ още на първия ден от запознанството им, ала му беше любопитно да разгледа. Пък и обичаше чай.

Остави пуловера си върху облегалката на люлеещия стол и приседна там. Чаят на Офелия в действителност беше по-добър от този в болницата и за миг Ян се зачуди има ли как да наминава понякога за питие тук по време на обедните си почивки. Но не, не си бяха достатъчно близки, та да го пусне като шегичка. Рискуваше да бъде взет насериозно.

Душеизлиянията ѝ изслуша със спокойно изражение, може би дори прекалено професионално. Отпиваше от чая си и кимаше. И макар и тренираното му с години изражение да не издаваше нищичко наяве, все пак беше далеч от работното си място... и имаше право на определени чувства и мнения по въпроса.
- Значи, искаш да ми кажеш - поде той, след като изслуша Офелия докрай, - че си целунала друг мъж на срещата, на която аз те поканих? И сега искаш да рискувам да ме изведеш ти на среща, за да целуна и аз друга жена и да сме квит?
Засмя се малко сухо и отмести поглед, за да не я подлага на разочарованието си. Наистина нямаше очаквания за вечерта, но това далеч не означаваше, че широкоскроеността му нямаше граници. Харесваше вещицата, но не достатъчно, че да опрости липсата ѝ на тактичност. Оценяваше, обаче, искреността ѝ. Изключително ценно качество.

Ян не издаваше мислите или чувствата си по време на разговора ѝ, коeто накара сърцето ѝ инстинктивно да се свие. Емоциите, макар и глупави, бяха добър фактор за изясняване на ситуациите, а него не можеше да го прочете. Думите му отекнаха в главата ѝ като камшик, но какво бе очаквала?
- Признавам, това далеч не ме поставя в добра светлина. - започна на свой ред, - Но, макар и да не се познаваме достатъчно, мисля, че не може да градиш-нещо-на-лъжи. - последното по-скоро го смотолеви под носа си, - Колкото до проспекта да целуваш друга жена за да сме квит - свободен си да правиш каквото пожелаеш, разбира се, но- ,- тук се спря за да не вземе да изръси и някоя друга глупост. Последва опит за полу-разпадаща се усмивка.
- Виж, Ян, не мога да те виня в случай, че... е, че съм те разочаровала. Ако трябва да сме съвсем честни, искрено се изненадах, че изобщо се съгласи на... това. - размаха длан индикирайки как седяха в бъдещия ѝ магазин, - Ако срещата ти дойде прекалено дръзка, може... да започнем от начало. На приятелски основи, колкото да се опознаем по-добре? Знаеш ли, може би с времето все ще успея да те спечеля! - това го имаше предвид колкото и като шега за да приповдигне обстановката, толкова и съвсем буквално.
Онова блато в Зверокуротителницата? Не, истинският плаващ пясък в момента бе под нея и тя прогресивно потъваше.

Ян въздъхна. Допадаше му колко прямо поставя нещата вещицата, ала от друга страна, това не значи, че бяха по-малко неприятни за слушане. Остави допитата си чаша билков чай настрани и отпусна лакти на бедрата си. Как да се отнесе деликатно към въпроса?
- Виж, Офелия... - поде той, а кехлибарените му очи я наблюдаваха изпитателно. Разочарованието от преди малко бе изчезнало и на лицето му стоеше вече познатото нечетимо изражение. - Радвам се, че се запознахме, ти си хубава душа. Нямах очаквания към теб поначало, които да прецакаш, но и щом ще го караме откровено. Тъпичко ми стана.

Янус не изпитваше нужда да маскира истинските си чувства и намерения - просто така се получаваше. Офелия можеше да бъде сигурна, че каквото ѝ споделяше в момента, беше самата истина. Може би наистина трябваше да излезе и да целуне някого, за да се почувства по-добре. Дали Киел беше още наоколо? Защото докато не изяснеше собствените си чувства, както и въпроса с Дориан, докторът не смяташе да предприема каквото и да е с Офелия. Защо да я обърква повече? Беше жестоко.
- От теб би станал добър приятел - добави, може би с надежда да не я разочарова на свой ред. Сетне се изправи и взе пуловера си от облегалката на стола, който недоволно изскърца и се залюшка. - А за останалото, времето ще покаже. Както казах, нямам претенции към нещо повече, просто ми се стори готина и в нужда от разсейване. Взаимна. И като твой вече приятел, моят съвет е да потърсиш Дориан и да поговориш с него. Стори ми се че не е получил бележката за това "нищо" помежду ви.

Базираше предположенията си на държанието и намигването на Дориан по-рано. Наближаваха малките часове на нощта и Ян не искаше да се задържа прекалено много в дома ѝ, затова се приготви да тръгва. Стигаше му, че беше поставила в опасност красивата си рокля, за да му направи чаша топъл чай. Изобщо, Офелия беше добро момиче. Дано само вкусът ѝ за лоши момчета да се променеше с времето.

Е, беше я френдзоуннал, но и все пак ѝ беше казал, че времето ще покаже. Кимна му изморено с глава и го изпрати с поглед. Изправи се и ловко хвана двете чаши, като ги занесе към кухнята. Беше си спечелила приятел... поне? Можеше да му праща чай чат-пат, пък да видим. В това нямаше нищо странно, а просто приятелска загриженост. Сви рамене - може би беше глупаво да орбитира около някого, докато тя самата бе орбитирана. Нещата не се градят на този принцип и макар и тежко, тя го знаеше и приемаше.
Вземаше по няколко стълби наведнъж, а щом се озова в спалнята се изхлузи от роклята си и я просна на леглото. Хубава рокля беше, само че защо ѝ ставаше толкова... кисело, когато я гледаше? Издуха един кичур от лицето си, след което напъха роклята в някаква кутия и я изрита под леглото. Бележката на Дориан най-вероятно все още се спотайваше някъде там, но на този етап предпочиташе да не я разкодира. Наметната си домашната роба и се пъхна под завивките. Ян беше прав, не можеше вечно да бяга от Дориан и нямаше да е зле да поговорят. В случай, че той благоволеше да имат истински разговор, разбира се. Е, беше време за сън.

За жалост, Офелия не бе от вещиците, които спят като пън, та щом усети, че някой тропа по вратата ѝ, рязко се стресна и седна в леглото. Ако изобщо прозорците ѝ имаха изолация, то по-скоро беше нищожна. Никаква. Не бе успяла да си отспи, още се чувстваше сприхаво, а и нямаше никаква идея, кой ще я търси в такива ранни зори. Пък и не си беше давала адреса на никого в Пъкъла, а поръчка от Злоконт не очакваше. Прозя се лениво, сетне скочи от леглото и си наметна домашния пеньоар. Косата ѝ стърчеше на всички посоки, но нямаше значение. Беше разбрала, че не бе корифей на любовта, че и дали бе корифей на нещо изобщо? Вместо да се самосъжалява обаче, слезе надолу по стълбите, открехна вратата и приветлив-:
- Какво, дошъл си да злорадстваш ли?, - изсъска с повече отрова от необходимото. Дори нямаше да пита как Дориан бе намерил адреса ѝ. Вместо това се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

Вещицата беше на път да сключи вежди в недоволна гримаса, но да види Дориан с вдигнати във въздуха ръце беше... смешно. Отново издуха непокорния кичур от лицето си, след което театрално се оттласна от вратата. Беше имала наситена с емоции вечер заради проявата на честност, а да се пазари с Дориан в изправено положение звучеше като чист тормоз.
- Има останал чай в кухнята, ако искаш да се освежиш. - подметна, като много добре знаеше, че Дориан не знаеше къде беше кухнята. Скочи върху тезгяха и кръстоса крака - подпираше се на лактите си. Вдигна глава за да срещне погледа му, приканвайки го да влезе.
- Може да опиташ без игрички, Доркас, но нека видим... Кажи сега, какво ще изясняваме?
Макар и изморена, все пак беше мааааалко любопитна какво бе довело ангела на кошмарите ѝ до тук.