[Д][Ивент] Мистерии в Черногледово (Дориан Халек и Киел Конлид)

В главата на Дориан отекна ехиден смях, а ласката, която все повече приличаше на сянка, продължи да се увива около ръцете му. Не успя да вдигне ръката си, както му се искаше. Жената в бяло беше все така далечна и мистична, докато демонът не мигна и изведнъж не се озова с нос почти допрян в нейния. Дълбоките басейни на гарвановочерните ѝ очи сякаш се взираха директно в душата му, ала дори и да усетеше първичния инстинкт да извика, от устните му нямаше да излезе нещо повече от стон. Целият беше вцепенен и не само заради стегналите го сенки. Усети как жената прокарва ръка по лицето му, а заостреният ѝ нокът игриво дращи кожата, преди да се забие по-силно, разкървавяйки го. Продължи да вдига пръста си нагоре, с нокът все така забит в кожата на демона, оставяйки кървава диря по пътя на отварящата се рана. Болката беше рязка и пареща, и остана осезаема дори след като жената отдалечи ръката си, облизвайки кръвта от пръстите си. Измърка доволно, сетне наклони глава към Халек и допря устни до ухото му.
- Питам отново. Готов ли си да отдадеш живота си? - за пореден път чу гласа ѝ директно в главата си. Усети как тялото му се отпуска и някак знаеше, че щеше да успее да намери гласа си, ако поискаше.
А над тях нощта постепенно отстъпваше път на деня. Децата започнаха да правят плахи крачки навътре в гората, ала жената в бяло бе твърде погълната от плячката си, за да усети наближаващия ден. Дали Дориан можеше да си спечели времето, необходимо на слънцето да изгрее на небосвода?



Кухничката беше малка и търсенето на Киел се увенча с успех доста бързо. В едно чекмедже намери разхвърляни прибори, сред които успя да улови два ножа. Запознат с теорията около разбиване на ключалки, демонът най-вероятно знаеше, че трябваше да вземе по-тъпия нож. Въоражен със саморъчния си ключ, Киел се захвана да прилага теорията в практика. На думи беше лесно, ала на действия се оказа по-трудно от очакваното. Това, че вратата беше по-нова от останалите в къщата, както и по-здрава, никак не улесни задачата на младия демон. Ала отделил достатъчно време и търпение, след стабилна двадесетминутна борба, която учудващо не беше събудила кмета, Конлид чу вратата да изщраква. Усилията му бяха възнаградени не само с ужасна мускулна треска на ръцете, и протрита кожа на дланите, но и с гледка, която може би не беше очаквал. Като всяка друга стая в малката къщурка, и тази беше тясна, ала не това щеше да привлече вниманието на демона и най-вероятно да го остави без дъх. В стаята имаше единствено едно бюро и голяма коркова дъска, заемаща почти цялата отсрещна стена. А на нея бяха закачени твърде много снимки на деца в различни възрасти. Някои бяха направени с полароидна камера и бяха цветни, а други датираха от по-отдавна и бяха черно-бели. Някои даже бяха изрески от черногледовския вестник. До почти всяка снимка имаше име и години, а в средата бе забоден лист с няколко големи въпросителни знака. Нямаше никакви други записки или документи, които да помогнат на демона в разгадаването на тази мистерия.

Жената загледа Дориан замислено, преди да разкриви устните си в плашеща усмивка. Постави ръце на раменете му и отново доближи лице, задържайки устните си на милиметри от неговите.
- Ще го отдадеш на мен, разбира се - прошепна, затопляйки устните му с дъха си. Гласът ѝ беше дрезгав, сякаш проговаряше за пръв път от много време. Демонът нямаше време да отреагира, преди непознатата да впие устни в неговите, ала не за романтична целувка. Усети леко изтръпване, започващо от пръстите на краката му и разливащо се по цялото му тяло. Колко ли време имаше, преди Жената в Бяло буквално да изсмуче живота му? Нямаше живо същество наоколо, което да му се притече на помощ, а самият той беше неспособен да се спаси. Ала късметът беше на негова страна тази вечер. Или ден. Слънцето най-накрая се бе изкачило на хоризонта, а топлата му ласка помилва лицето на демона, затопляйки го в ярък контраст на студенината, която бе започнала да изпълва тялото му. Усетила топлината по гърба си, жената се откъсна от Дориан, оставяйки го да падне на земята като парцалена кукла, и изчезна измежду гъстите дървета. Дориан се чувстваше като премазан, и едвам държеше очите си отворени. Преди да загуби съзнание, успя да види как докоснатата от светлината кожа на жената, бе почерняла.
Когато отново отвори очи, лежеше по гръб на поляната пред къщата на кмета, чувствайки се все така нечовешки изморен*.


Огледът на Киел не му разкри много. Не успя да открие снимки на децата от гората, ала това не значеше, че не ги беше сполетяла същата съдба. Демонът можеше да си спомни как бяха споменали някаква жена, преди да се изпарят под лъчите на утринното слънце. На връщане към стаята за гости, видя, че Мика още спеше. Явно каквото и да беше правил, преди да го навестят, го беше изтощило. Следа от Дориан още нямаше, ала ако Киел се доближеше до прозореца, щеше да види приятеля си проснат на тревата. Дали беше заспал навън? Макар че беше легнал по малко странен начин, сякаш по-скоро беше паднал. Така близо до приканващото легло, Киел рязко усети умората от будуването, ала имаше още останали сили да помогне на другия демон.

Двамата герои заспаха в момента, в който главите им докоснаха меките възглавници. Не сънуваха нищо, а когато се събудиха слънцето седеше високо на небосвода. Чувстваха се отпочинали, макар Дориан още да се чувстваше странно. Все пак буквално му бяха изсмукали живота. Щом слязоха в кухнята откриха покрита чиния с пухкави бухтички и чайник, оставен на котлона. Имаше и бележка от Мика, написана с познатия на Киел шрифт: "Отивам по работа в селото. Закусете и се разполагайте както искате". Бухтичките наистина изглеждаха вкусни, а чаят ухаеше приятно, само трябваше да го затоплят. Мика не беше казал, кога ще се върне, но явно не му пречеше да остави двамата демони сами в дома си.

Спалнята на кмета беше изрядно подредена, с прилежно сгънати завивки и наместени възглавници. Нямаше и прашинка нито върху нощното шкафче, нито върху рафта с книги. На влизане Киел беше забелязал, че и следите, които бе заварил предишната вечер, бяха почистени. Явно кметът наистина беше бързал да им отвори вратата и не бе успял да разчисти. Говорейки за него, не беше ясно кога бе излязъл по задачки, ала и двамата демони си бяха поспали добре. Киел не чу входната врата да се затваря, нито пък чу Дориан да го предупреждава - но нямаше и как, защото другият демон не знаеше за плановете му. Прокашлянето дошло откъм вратата го стресна, а ако се обърнеше щеше да види Мика, изглеждащ все така изморен, с малки бръчици около очите.
- Ако ми кажеш какво търсиш, ще ти помогна - каза накрая примирено, разтърквайки слепоочията си. Дали беше очаквал такова развитие на събитията, като беше оставил демоните в дома си, и стаята си - отключена? Подкани Киел с жест да отидат в кухнята, и най-накрая да изядат бухтичките, които Дориан душкаше с блаженство.

//заради изминалото време, ивентът ви се превръща в дълъг. разликата ще е само във финалната награда

Мика замислено задъвка една бухта. Изслуша спокойно гостите си, даже не скри изненадата си, щом откри колко разговорлив можеше да бъде Киел всъщност. Не му убягна изучаващият поглед на Дориан, ала не му ѝ пречеше. Ех, този Дориан - известен под много имена, но винаги бдителен. Такива герои винаги бяха от полза.

Последваха няколко минути, изпълнени само със звуците на предъвкващи гладници, докато тежка въздишка не се откъсна от гърдите на Мика. Отпусна се на стола си, сплитайки пръсти и поставяйки длани върху масата.
- Има толкова по-страшни неща от това да пуснеш двама непознати в дома си - поде, а гласът му беше тих, но плавен. - Нещо ми подсказа, че сте тук да помогнете, и реших да рискувам. Явно съм усетил правилно - подсмихна се леко, ала усмивката не достигна до очите му. - В гората има нещо. Нещо, което има нужда от нашата живителна енергия, за да съществува. И си я набавя, като...като убива децата в селото.
Демоните сякаш можеха да усетят трудността, с която кметът движеше устните си и оформяше всяка следваща дума. Разговорът беше тежък, ала Мика успя да събере достатъчно кураж, за да им разкаже всичко, което знаеше. Оказа се, че беше виждал 'нещото' в гората неведнъж. Твърдеше, че е някаква вещица, практикуваща забранена черна магия. Фигурата, която бяха зърнали предишната нощ, всъщност бил самият той. А билките, намерени от Киел - начин да възвръща енергията си, ала не напълно. Достатъчно, за да не пробужда съмнения, а и да има какво да дари следващия път.
- ...дори не помня как се започна. Група от нас бяхме в гората, търсехме поредното изчезнало дете. Изведнъж сякаш се ударих в нещо, а после бях на друго място. Там я срещнах за пръв път. Не ме уби, защото се съгласих да ѝ давам живот. В замяна на това да не докосва децата. Но не знам докога ще мога да продължа. Трябва ми вашата помощ да я спрем.
Въпреки умората, в очите му искреше пламък на решителност. В този миг демоните осъзнаха, че човекът пред тях бе готов да даде живота си, за да спаси децата. Ала налице беше проблемът, че въпреки опитите и проучванията си, Мика не бе успял да открие слабото място на вещицата, винаги криеща се в илюзорния си дом. Добрата новина беше, че имаха време да измислят план, преди Мика отново да трябваше да поеме през гъстите дървета, с надеждата, че и този път щеше да се измъкне жив.