[Д][Ивент] Мистерии в Черногледово (Дориан Халек и Киел Конлид)

Мика се усмихна изтощено и подкани двамата непознати да се настанят на удобния диван в дневната, докато самият той се изгуби някъде в кухнята. До носовете на демоните долетя миризмата на билков чай, и не след дълго кметът се присъедини към тях. Постави три димящи чаши на масата и една малка чинийка сладки.
- Съжалявам, че нямам с какво друго да ви почерпя - каза извинително и отпи глътка от чашата си. Задържа я в ръцете си, дори когато вдигна поглед към момчетата и започна да говори с мек и спокоен глас. Сякаш разказваше приказка. - Радвам се, че някой се е отзовал на зова ни за помощ. Но ще ви помоля да го пазите в тайна - погледът му стана сериозен, губейки всякаква следа от умора. - Става въпрос за...,за... - Мика се запъна, сякаш опитваше да каже нещо, но думите не излизаха от устата му. Свъси вежди и отпи още една глътка от чая си, преди да продължи. - Случва се нещо странно. Изчезват неща, децата сънуват кошмари. Вечер е опасно. Не само за тях, за всички ни. Може да останете да спите тук тази вечер, имам две легла в свободната стая.

След като им беше разказал как всякакви предмети просто изчезвали, а много деца били чували глас насън, привикващ ги в гората, Мика остави чашата на масата и взе една бисквитка от чинията. Задъвка я, докато със свободната ръка разтриваше врата си. Може би се беше схванал?
- Относно изчезналото дете. Беше отдавна. Самият аз още бях малък тогава. Спомням си как един ден си играехме навън, а следващия цялото село беше с краката нагоре. Търсиха го навсякъде, баща ми твърдеше, че са обърнали цялата гора и не са намерили следа от него. Една вечер не можах да спя и излязох навън. Тогава го видях. Молеше да му помогна, но не можеше да ми каже как. На сутринта се събудих и не помнех какво е станало, кога съм се прибрал. Баща ми ми каза, че съм сънувал.
Тежка атмосфера налегна триото. Мика допи чая си, без да обръща внимание на Дориан и Киел, които явно нямаха намерение да пият от своя. Отново изглеждаше изморен. Часовникът на стената показваше почти дванайсет часа - бяха се улисали в приказки. Кметът се прозя и се изправи с пукане. Обясни на двамата демони как да намерят свободната стая, извини се, че не ги бе посрещнал по-добре и се запъти към спалнята си. Явно не се притесняваше да приюти двама напълно непознати в дома си.

Стаята, в която влязоха двамата демони, беше малка, но изрядно подредена. Две единични легла запълваха почти цялото пространство. Освен тях имаше малка масичка с няколко грижливо сложени книги и малка вазичка с букет горски цветя. Единственият прозорец гледаше към гората, потънала в прегръдката на нощта. Дориан не се затрудни в отварянето на прозореца, нито пък му беше трудно да достигне покрива - дали щеше да избере да полети, или да се покатери, все щеше да се озове там рано или късно. Беше му трудно да прецени колко време бе седял на покрива, дебнещ. Гората беше тиха, ала не по начин, който би пробудил съмнение у демона. Тих ветрец развяваше косата му, а няколко борови иглички паднаха в краката му, захвърлени от нежния бриз. Небето беше облачно, и сивите масиви лажерно се носеха, понесени от вятъра. За един кратък миг, обаче, два облака оставиха достатъчно разстояние помежду си, да пропуснат сребрист лунен лъч. Той освети гората, както и тъмната, висока фигура, застанала току до едно от близките дървета. Беше обърната по посока на Дориан и демонът можеше да усети погледът ѝ върху себе си.


Излизайки от стаята, Киел нямаше голям избор на къде да поеме. Ако тръгнеше надясно, щеше да се върне обратно в дневната. Завивайки наляво, демонът щеше да види три врати - едната имаше прозорче, и ако надникнеше през него щеше да види спящата фигура на кмета. Вратата срещу спалнята на Мика водеше към банята. Третата врата изглеждаше по-здрава от другите, и ако Киел опиташе да влезе, щеше да открие, че е заключена. Никъде не се виждаше ключ.
Банята беше малка, и освен обичайните тоалетна, мивка и душ, имаше само един двукрил шкаф, закачен над мивката. Различни шишенца бяха наредени върху шкафа, ала изглеждаха някак нахвърляни. Със сигурност не бяха така прилежно подредени, както книгите в гостната. Сякаш някой беше бързал да им придаде подреден вид.

Пешо остана вгледан в полета на Дориан, без да помръдва. Дали се любуваше на крилете на демона? Или пък не се притесняваше, че можеше да го разкрият? Изчака Дориан да направи няколко крачки към него, преди да се обърне и бавно да навлезе навътре в гората. Дърветата го обгърнаха и съвсем скоро щеше да се изгуби от погледа на демона. Ала дали Дориан наистина искаше да влезе сам в тъмната гора, гонейки нещо, чиѝто произход не знаеше?


Набързо подредените шишенца имаха разнообразни имена. Някои познати, като хапчета Парацетамол, ала и доста други имаха чудати имена, измислени от някой диаболичен доктор. За какво изобщо помагаше Фикописателин? Имената на самите шишенца като цяло не бяха странни. Две от шишенцата обаче изглеждаха леко мръсни, все едно някой ги беше държал с кални пръсти. Навън още беше тъмно, а къщата беше тиха. Киел имаше време спокойно да разгледа банята, ако смяташе, че може да има някакви следи.

Дориан беше истински смелчага, да последва сам неизвестната фигура в също толкова неизвестната гора. Дали не беше по-добре да се върне и да сподели видяното с брат си по расова принадлежност? И да беше, вече нямаше значение, защото с първата си крачка в гората, Дориан се почувства сякаш минава през плащ. За момент му стана трудно да диша, зрението му се замъгли, и се почувства някък твърде тежък. Сякаш имаше метални крайници, които го теглеха надолу. В следващия момент всички тези чувства се изпариха и демонът отново се чувстваше като себе си. Ако се обърнеше обаче, нямаше да види очакваната къща на кмета, подаваща се измежду дърветата. Накъдето и да обърнеше поглед, щеше да види гъста, непроходима гора. Дърветата много напомняха на онези, които бе маркирал на предишния си поход из горите около Черногледово. Но беше ли възможно изведнъж да се озове по средата на гората? Различното този път беше, че гората не беше тиха и спокойна. Ако се взреше по-добре, Дориан щеше да види десетки сенки, малки и големи, гледащи го измежду дърветата. А точно срещу него, осветявана бегло от лунната светлина, го наблюдаваше една жена.


Междувременно Киелшио Кейн се вихреше на местопрестъплението. Прибрал хартията в джоба си, детективът бе готов да я носи на оглед. Тършуването му започна някак бавно и без особен успех. Намери различни препарати за чистене, неизползвани парцали, а забутани в един ъгъл намери хапчета, чиято кутийка твърдеше, че биха разклатили света и на най-трудната за задоволяване госпожица. Явно и кметът изпитваше злободневни неволи.
Съвсем скоро нещо успя да привлече вниманието на демона. Между душа и малката предграда, сложена, за да не се отича водата по пода на цялата баня, имаше прясна кал. Взирайки се в нея, Киел щеше да открие, че имаше едва забележими следи и по пода, които водеха извън банята. Някой беше опитал да ги забърше, но по-скоро ги беше замазал. Следите водеха до спалнята на кмета, където въпросният спеше все така спокойно.

Кметът спеше сладко-сладко като малко бебе. Явно наистина беше изтощен. Киел имаше доста въпроси, ала засега нямаше отговор на нито един. Навън още беше тъмно и демонът може би беше поизморен от днешните преживявания. Леглата в стаята за гости изглеждаха удобни и примамваха демона с обещания за сънища, също толкова сладки, колкото тези на кмета. От Дориан пък все така нямаше следа. Старият часовник на стената показваше, че другарят му беше поел на изследователската си мисия преди повече от час.


Дориан явно имаше железни...нерви, щом бе успял да остане съсредоточен и хладнокръвен в неочаквано създалата се ситуация. Множеството сенки го бяха наобиколили, потънали в тишина. За един кратък миг демонът можеше да чуе всяко туптене на сърцето си и всеки дъх, който си поемаше. Внезапен звук върна вниманието му към настоящия момент. Непознатата жена пляскаше бавно и отчетливо, и Дориан усещаше звука дълбоко в костите си. Звучеше сякаш идваше някъде отдалеч, от друго измерение, директно в съзнанието на демона. Успя да види как сенките по-близо до него трепнаха в отговор, ала останаха тихи и неподвижни.
- Трябва аз да ти задавам тези въпроси - проговори жената в бяло, и този път Халек беше убеден, че говореше директно в съзнанието му, защото устните ѝ останаха в една равна линия. - Ти дойде неканен в нашия дом - допълни и разтвори ръце, приканваща. Сенките се размърдаха и започнаха да излизат от скривалището си, пристъпвайки към осветявания от лунна светлина център. Бяха деца, всичките. Малки и големи, някои бяха насочили празните си погледи напред, а други потрепваха при всяка дума и жест на жената в бяло. - Кажи ми, готов ли си да отдадеш живота си? - устните ѝ се разделиха в злокобна усмивка, а Дориан усети как невидима, смразяваща кръвта ласка, се плъзва нагоре по тялото му, увива се около краката и ръцете му, гърдите и гърба му, затруднявайки евентуален опит да замахне с оръжието си, или да отлети.