[С][Ивент] В помощ на г-н Арнауд (Офелия Оселис)

Макар и видимо недоволни и объркани в първите няколко секунди на, очевидно, неравностайната размяна, Офелия тайно се бе надявала развоят да е именно такъв. Уди Две беше свободен, макар и най-вероятно силно натъртен, а Уди Едно решително си бе върнал доживотния запас кексчета и амулетът отново бе у тях. Противниците им за момента изглеждаха неспособни яростно да им се нахвърлят, ала въпреки това, воят, който нададе върколакът, хич не се понрави на Офелия. Доколкото знаеше, това бяха евентуални проблеми под формата на допълнителни куче, вълци, глутница вълци или, в-името-на-Мелодиас-само-не още върколаци по петите им.
- Вижте, деца, ако бяхте по-големи направо щях да ви оставя и да си плюя на петите с амулета, но семейството е важно... донякъде - сви рамене, след което бързо махна с ръка. - А сега ви съветвам да се разбързаме, защото колегата май иска помощ от приятел, а не мисля, че който и да е от нас е в състояние да оцелее още едно премеждие тази вечер.
С тези думи вещицата настоятелно подкани децата още веднъж, втурвайки се към предполагаемия изход на гробището. И огради щеше да прескача, стига това да ѝ помогнеше да стои далеч от готинягите, които бяха оставили проснати в гробището, но и да я гонят още кучета или подобни беше прекалено... и не беше за предпочитане.

Трябваше да заведе момчетата на безопасно място, но не желаеше това да е в дома ѝ. Беше скрито, но Мориган не ги познаваше и може би щеше да се стресне, а и в случай, че все пак някой ги проследеше щеше да си има проблеми. Дано момчетата успееха отново да се дегизират с шлифера, защото най-спокойното място на този етап ѝ се виждаше кръчмата. Не би следвало да им задават излишни въпроси относно окаяния им вид - все пак повечето там не изглеждаха по-добре. Една топла вечеря нямаше да се отрази зле никому, ала можеше и да плъзнат слухове... Свъси вежди, осъзнавайки, че локацията не бе подходяща. Е, явно все пак щеше да ги води на гости. Биропроизводителят в района май нямаше кучета, но нямаше да е зле да минат я през много кал, я през някаква друга гнус, та поне да убият следите от миризмата си. Кой знае какво още ще им да се случи? Поне, ако успееха да се приберат невредими в къщурката на кака Офелия, щяха спокойно да поседнат и най-накрая да ѝ обяснят защо специално на тях им беше толкова важен този амулет.

Уди и брат му - Арни, както научи Офелия по пътя, ѝ бяха наистина благодарни, че ги беше спасила. Е, Арни ѝ се поскара, че беше хвърлила амулета им току-така, рискувайки да се озове в ръцете на непознатия, но видимо лош върколак. И двете момчета видимо бяха изтощени. Нямаха време за приказки, докато с всичка сила препускаха през гората, прескачаха огради, спъваха се в кокошки и прасета, и окаляни до ушите преджапаха местната рекичка. Бяха в напълно окаяно състояние, когато стигнаха портата на скромния дом на вещицата. Покрити с къде засъхнала, къде още мокра, кал, със сигурност бяха успели да скрият следите си от потенциални преследвачи. Арни, макар и размятан като парцал, видимо беше по-издръжлив от Уди, и му беше помогнал в последните няколко метра. Сега двамата седяха пред входната врата, опрели ръце на свитите си колене, и изглеждаха сякаш щяха да се свлекат на земята всеки момент. Само бяха успели да ѝ обяснят, че ползваха прашец, и енергия, за атаките си, и двете от които бяха свършили в предишната битка. Затова ѝ бяха толкова благодарни - без нея със сигурност щяха да ги спукат от бой. Най-малкото.

Отказаха обаче да влязат в къщата на вещицата, преди да се приведат във вид. Арни я увери, че ще отговорят на въпросите ѝ доколкото можеха, ала наистина им беше неудобно да окалят къщата ѝ. Сякаш самата Офелия нямаше кокоши пера в косата и кал чак до лактите.

Достигнали финалната си дестинация, вещицата можеше да си отдъхне. След всичките повторни перипетии през гори, мочурища и селски къщи, не би трябвало да успеят да ги намерят тук. С крайчеца на окото си бе забелязала как Арни помага на Уди, и по устните ѝ бе заиграла едва доловима усмивка. Офелия не бе близка със собствените си сестри, или поне колкото те бяха помежду си, но въпреки това бе приятно да види такива топли взаимоотношения. Децата бяха изморени, а в нея се бе събудил някакъв сестрински инстинкт, който нямаше да ѝ даде да ги остави гладни.

Щом разбра, че освен енергия ползват и прашец, вещицата замислено кимна. Все още имаше кесийка с такъв от бала, но дали щеше да го даде на братята или да го продаде, все още не беше ясно... май щеше да е второто. Не мислеше, че трябва да благодарят на нея, защото изявите ѝ все пак бяха кокоша отвара и бой с камъни, но хей, коя беше тя та да ги разубеждава? Остави ги да погалят егото ѝ още малко. При отказа да влязат вътре заради калните си я обувки, я крайници, вещицата снизходително вдигна рамене.
- Побързайте с привеждането във вид - не съветвам да стоите навън още дълго - след тези думи най-безцеремонно събу собствените си кубинки и ги взе в ръка. Прекрачи прага на къщата си, а обувките занесе в кухненското помещение и постави в легена под мивката. Щеше да се заеме с четкането по-късно. Пътьом към спалнята привика Мор, като ѝ бързичко ѝ обясни, че освен тях двете в къщата ще има и две деца, поне за малко. Надяваше се лисичето да не се притесни още повече, индикирайки, че не беше задължено да присъства, освен, ако не се чувстваше готово... или любопитно. Щеше да ѝ разкаже за приключението после, но сега просто се преоблече набързо, върза си косата, че и без това не приличаше на нищо, и слезе обратно към приземния етаж. Все щеше да ѝ се намира нещо, с което да "нагости" децата. Замисли се дали да не им предложи и чай, но това върна мислите ѝ на друго място и прецени, че ще минат и без. Дано пиеха кафе, че вечерта се очертаваше малко по-дълга... искаше доста отговори.

Братята с кодово име Арнауд, се спогледаха леко объркано. Очакваха вещицата да им покаже къде да се приведат във вид. Може би наоколо имаше река, в която да отмият калта? Или пък можеше да им даде стари хавлии или чаршафи, с които да се почистят? Вместо това русокосата ги беше оставила най-безцеремонно да се оправят сами. За момент се замислиха, дали просто да не си тръгнат - и без това бяха взели амулета, ала бяха сами в Кралството на Тъмнината, без повече прашец или енергия, с които да сложат нова илюзия върху образа си, докато достигнат дома си.

Изтръскаха се като кучета и свалиха колкото успяха от засъхналата кал по дрехите и кожата си. Оставиха обувките си навън, прикрити от едно храстче. Не искаха да рискуват някой съсед на вещицата да разбере за присъствието им. Влязоха плахо в къщата ѝ, очакващи да видят огромни котели с бълбукащи отвари, които да ги превърнат в плъхове. Очакваха да чуят писъци на животни и човеци, върху които вещицата експериментираше. В Светлината все им разказваха колко са зли и жестоки тъмноземците. Затова се сепнаха, когато видяха напълно нормалния интериор на къщата. Останаха да стърчат като колчета, видимо чакайки русолявата жена да им каже къде да седнат и какво могат, и не могат, да пипат. Коремите им изкъркориха, но не изглеждаха сякаш щяха да си поискат храна.
- Благодарим за гостоприемството - поде несигурно Арни, а до него Уди само кимна, все още опитващ да попие и най-малкия детайл от къщата на Офелия. - Ще опитаме да отговорим на въпросите ти. Сигурни сме, че имаш поне няколко.

Междувременно, Мор беше подала малката си главица зад ъгъла, гледайки момчетата отвисоко, с леко любопитство. Те, обаче, още не я бяха забелязали.

Братята плахо пристъпиха навътре, а Офелия им махна, приканвайки ги да се приближат. Указа им люлеещия се стол от вътрешната страна на тезгяха, а сетне и малко пънче пред него. Нямаше холова гарнитура, освен, ако не се брояха старите мебели на втория етаж, но това беше територията на Мориган. Забеляза видимото им объркване относно интериора на дома ѝ - явно бяха солидно изненадани. Какви ли приказки за лека нощ им разказваха в Светлината?
- Може да се настаните тук, и ще се радвам да не разместване покъщнината ми любопитно - няма да се превърнете в жаби, когато докоснете нещо, но си имам система - кратко и ясно издекламира вещицата. След като Арни и Уди бяха инструктирани какво може и какво не може да правят, русокосата се върна в кухнята. Забавянето не бе особено дълго, но успя да донесе малък поднос с три чаши кафе и средно-голяма стара чиния, в която се мъдреха няколко сандвича. Постави таблата върху тезгяха, а самата тя приседна на второто пънче така, че да е между двете момчета. Беше разчистила платнените си пазарски чанти от него, та пак добре. Бе обгърнала своята чаша в ръце и най-накрая успя да отпусне насъбралия се в дробовете ѝ въздух.
- В случай, че се чудите - инвентарът ми е оскъден, та не ми се намират излишни хавлии или чаршафи - подсмихна се леко, сетне продължи, - Колкото до въпросите ми, имам няколко. В книгата, която изглежда и вие бяхте взимали от антиквариата, се описват проклятия над вампири - очевидно не сте такива, та за кого е този амулет, всъщност?
Погледът ѝ се спря любопитно върху лицето на Уди.
- Имате роднина в беда? Искате надмощие в някаква схватка? Опциите са много, така е - продължи вещицата, - Но освен това, се чудя защо този амулет бе описан като нещо, което разваля проклятия, а всъщност има лечебна сила... ? Направо ми разкажете историята от началото, мисля, че ще бъде по-полезно.

Все така кротко наблюдаваше момчетата, а погледът ѝ ги приканваше да се насилят да хапнат. Щяха да размишляват как да ги върнат после - може би все пак можеше да отдели малко прашец? Ако черпеха силите си от него, сигурно и илюзията им работеше така? Чакайки братята Арнауд да се задействат, Офелия видя любопитното изражение на Мор - може би все пак нещата се нареждаха за добре.

Вещицата развеселено наблюдаваше как двете момчета гладно нагъваха сандвичите. След като бяха видимо сити и пробваха кафето без да сбърчат носове, последваха няколко скрити сигнала, а след това започнаха и историята си. Слушаше ги внимателно и кимаше с разбиране тук-там. Беше впечатлена как бяха планирали действията си от това да изберат именно образа на вампир, да ползват илюзия за да го поддържат, и да наблягат на по-силните си страни в зависимост от това дали ситуацията изискваше спокойствие или решителност. Бяха направили всичко това за да помогнат на майка им, което, само по себе си, бе доста доблестно. Устните на вещицата се свиха в тънка линия - дали тя би направила същото? Семейството ѝ бе напълно обикновено, но нещата, които вършеха родителите ѝ, нещата, които бе видяла да прави майка ѝ... ? Тръсна глава, оставяйки тези мисли далеч в съзнанието си, където и ги искаше. Моралният компас на тъмноземците работеше интересно понякога. От друга страна, историята за майката на децата ѝ подхвърли едно парченце пъзел. Дали бе нападната от същата секта като тези на бала? Децата не бяха споменали дали бе присъствала на бала - просто бе обикаляла из земите... Нямаше необходимост да пита повече въпроси. Станалото беше станало, а те бяха решили проблема ѝ - защо да се връща в миналото?

Когато разказът им пое по посока на книгата, веждите на вещицата леко се свиха в раздразнение. Тя също бе останала с впечатлението, че бележките не бяха приключени, но поне децата си бяха проучили ситуацията преди това и знаеха, че им е трябвала именно вещица. След като видя червенината, която бе завладяла лицето на Уди, по устните ѝ заигра широка развеселена усмивка. Ех, децата на светлоземците бяха големи сладури. Историята се разклони към срещата им в кръчмата, което накара вещицата на свой ред да им разкаже нейната гледна точка. Тъй като присъствието им ѝ се бе сторило доста съмнително, Офелия бе решила да се застрахова. Не бе искала да знаят коя е и каква е, затова първоначално се бе представила с друго име и нация, а "Любчо" бе плод на въображението ѝ, който ползвала за да задейства сделката, та да има време да проучи ситуацията с тези проклятия в музея. Разбира се, от там започна да им разказва за това как бе пристигнала в Пъкъла, как имаше две сестри на (видимо) тяхната възраст и за схватката ѝ в Звероукротителницата. Действително можеше да продължат още дълго, но нощта стремглаво надделяваше и вещицата усети как собствените ѝ клепачи натежават.

Изправи се от пънчето и се протегна в опит да сподави собствената си прозявка. Кратичко каза на двете феи, че могат да използват банята ѝ на горния етаж - вратата в дясно, като не пропусна да отбележи, че може да спят на дивана и в креслото на горния етаж. Креслото не бе печелившо, но беше по-удобно от пънче. Пътьом по стълбите разроши косата на Уди, смигна на Арни, и им пожела лека нощ. Щом достигна стъпалото на което Мор сладго спеше, внимателно повдигна телцето ѝ, като меко ѝ прошепна, че ще се преместят в стаята.

Постави лисичето в края на леглото си, щракна ключа на вратата и свали дрехите си. От една страна не беше във възторг, че допускаше две непознати деца у дома си, но и не мислеше, че ще задигнат нещо. Отделно, бяха преминали през доста перипетии за семейството си, което бе достатъчен показател, че бяха добри деца. Ех, колко морални дилеми можеше да поеме и защо все се случваше в спалнята? Прозя се, този път широко - бе време да поспи. На сутринта щеше да пита децата дали разполагаха с пари за да откупят вълшебния ѝ прашец. Бе разбрала, че са привършили своя, а не нея и без това не ѝ трябваше, но парите си бяха пари... Дали и да не ги съпроводи до границата? Издърпа завивките нагоре към себе си и се отнесе.

***
Събуждането ѝ бе тромаво, а още не бе сигурна дали децата все пак бяха решили да спят горе или да останат долу. Намъкна си удобни домашни дрехи и хвана тежката кесийка с прашец от бала в ръка. Преди да слезе долу щеше да мине през банята.

На излизане от банята, Офелия бе посрещната от миризмата на нещо вкусно. Като в детско филмче, можеше да усети ароматната ласка да гъделичка сетивата ѝ, приканвайки я да пристъпи в кухнята на скромния си дом. На масата бяха сложени две чинии със златисти пържени филийки, от които още се вдигаше пара, и чиния с колбаси и бяло сирене. Уди и Арни бяха заели местата си от предишната вечер и говореха помежду си, без да се докосват до храната. Явно чакаха Офелия, преди да започнат да закусват.

- Д-добро утро, О-офелия! - изписка Уди, щом срещна погледа си с този на вещицата, и лицето му почервеня чак до корените на косата му. Цяла вечер се бе въртял, мислейки си как русокоската бе разрошила косата му.
- Дано не е проблем, направихме ти закуска - допълни Арни, доста по-спокоен от брат си, който сякаш беше напът да припадне. Спести си откъде бяха намерили хляб и яйца за филийките, както и гарнитурите, а направо грабна една идеално изпържена филийка, захапвайки блажено. Имаше достатъчно за тримата и за едно малко семейство горски духчета (известни с това, че едно семейство имаше поне десет члена).

Докато хапваха, дочуха тихи топуркащи стъпчици по стълбите, придвижвайки се плахо към кухнята.
- Ах, имаш си домашен любимец - Уди плесна с ръце и набута няколко саламчета в устата си, преди да обърне вниманието си изцяло към плахо настъпващата Мориган. Каза нещо на непознат за Офелия език и, след известно колебание, лисичката отговори. Отстрани Арни ги гледаше замислено, но само сви рамене, обяснявайки набързо, че само брат му можеше да говори с животни. Тоест какво си говореха двамата най-вероятно щеше да си остане само между тях.
- Дано не ти пречихме много, - белокоското тъкмо бе привършил поредната си филийка, докато брат му и лисичето още водеха неразбираемия за него и Офелия разговор. - Трябва да се връщаме към Светлината. Не мисля, че ще успеем да задържим илюзията, затова ще е по-добре да се придвижим по тъмно. Ще сме благодарни за всякаква помощ - допълни, отпивайки от чашата си с вода.

Заинтригувана от блажения аромат, вещицата не загуби време да се спусне надолу към кухнята. Каква трапеза я чакаше само! Децата или зверски се бяха постарали, или им се налагаше да правят това доста често. Офелия замислено килна глава, спомняйки си историята за болния им родител. Е, поне вече това нямаше да е проблем! Усмихнато се настани на своето пънче от предната вечер.
- Добро утро! - на свой ред ги поздрави, задържайки погледа си върху изчервения за пореден път Уди. При думите на Арни обаче, очите ѝ се върнаха върху масата отрупана с всякакви вкусотии. Откъде бяха набавили арсеналът за закуска оставаше мистерия, ала Офелия не смяташе да пита въпроси и вместо това хвана една филийка и здравата отхапа. Обичаше и бяло сирене и колбаси, но преди напълно да се предаде на еуфорията, съзря пристигащата Мор. Явно лисичето ставаше все по-смело, което беше втората приятна изненада за тази сутрин.
- Да, това е Мориган - вещерския ми фамилиар - усмихна се спокойно на свой ред Офелия. Не вярваше момчетата да знаят много за вещерските традиции, затова предпочете да им спести цялата лекция с домашните любимци и фамилиарите. Вместо това върна вниманието си върху Уди, който изглеждаше доста заинтригуван. Момчето заприказва Мор на същия език като сестрите в болницата... Или поне ѝ звучаха еднакво, макар тя грам да не ги разбираше та да борави с филологическите тънкости (като самопровъзгласилия се за велик поет на тяхното време - Николаос Геновел). Колкото и да бе заинтригувана от размяната им на думи, Офелия бе прекъсната от другия брат, готов да говори по същество.
- Не ми пречехте изобщо - започна на свой ред вешицата. - Всъщност, като стана въпрос за помощ - извади тежката кесийка с вълшебен прашец от джоба си и я постави върху тезгяха, - в началото на мисията ни бяхте готови да платите предварително и, предполагам, имате пари с които да откупите това?
Въпросът ѝ бе чисто формален - напоследък не бе успяла да продаде нищо и в арсеналът ѝ нямаше много подходящи съставки за по-печеливши отвари. Така като гледаше кесийката, може би не струваше повече от пет златни монети, а и не мислеше да изнудва децата, но бизнесът си беше бизнес.
- Отделно ще се чувствам по-добре, ако ви изпратя до границата...
Последното по-скоро го имаше предвид наум, но нямаше проблем и да е честна с момчетата. Все пак не бяха преживели всичко това за да се провалят... и то накрая.

Вещицата кимна в знак на съгласие към Арни - сделката бе осъществена. Погледът ѝ отново се върна върху Уди, който, на свой ред, бе приключил беседата си с Мор. Докато приятно примляскваше обясни за контекста на разговора им и затова, че лисичето вече се чувстваше по-спокойно. А пък това, че се стараеше да свикне, дори я накара да се усмихне. След кратката им размяна на думи обаче, бе станало време за път. Масата бе вдигната, а придобивките - прибрани.

Докато вървяха към границата, Офелия поддържаше свободен и непринуден разговор с момчетата, макар и вниманието ѝ да бе изострено, в случай на евентуален проблем. Не, че можеше да ги опази, но поне можеше да нададе вой до небесата. След като пристигнаха на дестинацията си, русокосата объркано пое малката свирка, като я превъртя в ръка. Една лъчезарна усмивка грейна на лицето ѝ, щом разбра, че можеше да ги види отново, по думите на Арни. Макар и да не се привързваше към хора, тези деца определено я бяха спечелили с нещо. А и можеха да ѝ бъдат бъдещи куест партньори, кой знае? Дориан и без това бе изчезнал някъде. Без да се церемони повече се приведе и здраво прегърна двете момчета, притискайки ги до себе си в мечешка прегръдка.
- Пратете катерица щом пристигнете у дома! И да кажете как е минало с майка ви, окей?
Сетне ги пусна и им направи знак да побързат преди съвсем да се мръкнало. Беше време да си прибере наградата (та май щеше да е добре да не бързат толкова), и да удари един качествен сън. Какъв ден беше имала само!