[С][Ивент] В помощ на г-н Арнауд (Офелия Оселис)

Макар и да нямаха излишно време да ликуват, вещицата все пак беше доволна и от малкото свършено. Явно всичките скучни часове прекарани в тренировки за усещане на магично присъствие в горите на Черногледово все пак са ѝ били от полза. Дали духовете в района щяха да ѝ ръкопляскат за нещо толкова минимално обаче? От друга страна, явно нишката бе невидима за Уди, което сигурно го хвърляше в още по-голям душевен катарзис. Преди да се хвърлят в яростното преследване на пътеводната им светлина, вещицата отправи кратък поглед към звездите в нощното небе, питайки ги нещо, което само тя си знаеше.

С Арнауд се изживяваха като главните герои в продължението на Вампириана Джоунс, но макар и куция старт на цялата работа, тичането в нощния въздъх винаги носеше частица ободрение на вещицата, което допринесе за малко по-благоприятното ѝ настроение. Прескачането на оградата бе особено забавно заради начина по който го правеше Арни, макар и русокосата да се въздържа от коментар. Нишката ставаше все по-ярка и по-ярка, сигнализирайки на вещицата, че вече бяха близо. След като излязоха от горичката пред тях се разкри тъжната картина на едно гробище, а малко по-напред видяха и от кой гроб по-точно извираше светлината. Поне Офелия видя последното. Разбира се, все още бяха сравнително далеч от въпросния гроб и тъкмо да цапардоса Уди по рамото и да му каже да ѝ "чокне маниака" се появи и поредният проблем. Този път не бе под формата на игра на думи, а под тази на две фигури от плът и кръв (предполагаемо), които се бяха насочили именно към техния гроб.

- О, в името на Звяра и всичко прокълнато - изсъска вещицата, сетне се обърна към вампира, а пръстът ѝ сочеше мястото, към което трябваше да се запътят. - Амулетът ти е в онзи гроб, но тези двамата съвсем ще ни объркат плановете.
Гласовете, макар и далечни, можеха да бъдат определени като принадлежащи на мъж и на жена. Въпреки че беше вечер, двете фигури също бяха наметнати и Офелия не съумя да забележи някакви отличителни черти.
- Над онези там същото проклятие ли тегне, защото изглежда са екипирани подобно на теб и май ще се поизпотим - прошепна на вампира, докато се опитваше да реши кой ще е най-добрият план за действие. Първият вариант беше да се хвърлят в импровизирана атака към новопристигналите от екип Ракета, но това не звучеше никак разумно. Вещицата нямаше нищо офанзивно под ръка - разполагаше само с две кокоши отвари, а за уменията на Арнауд не знаеше нищо. Да дебнат в далечината първоначално ѝ се стори като добра идея, ала имаше и немалък шанс да изтърват възможността си и да останат без амулет, че после и да ги понатупат. Офелия изкриви лице в раздразнителна гримаса.
- Някакви блестящи идеи? Имам две отвари, които едва ли ще свършат работа, не знам какви са твоите умения, но и не трябва да ги оставим да се доберат до онзи гроб първи!
Надяваше се другарят ѝ по неволя да има по-добра идея или поне възможностите, необходими за да надделеят в тази битка. Все пак тя ги бе довела тук, но не бе мускула на операцията.

Другарят ѝ определено се бе умълчал през разходката до сегашното им местонахождение и когато проговори, нещата не ѝ прозвучаха никак добре. Кой го бе предупредил, че и други търсеха амулета? Защо е мислел, че книгата е била изгорена? Толкова много въпроси на които би следвало вече да е получила отговор, ако не беше лаконичната натура на спътника ѝ. Макар и вампирът определено да заслужаваше един почетен Оскар за гамата от емоции, които успяваше да докара, Офелия сбърчи нос изнервено - губеха ценно време. Явно Уди също се беше усетил. Следващите му действия бяха добре преценени спрямо ситуацията - явно щяха да атакуват, а сега тя трябваше да се лепне зад него като муха на мед, в опит да се промъкнат до другите двама. Кой да знае, че търсенето на амулет е някакъв тъмноземски спорт по двойки?

Всичко наистина вървеше учудващо успешно, но разбира се не трая дълго. Прокрадването им, макар и майсторско заради способностите на Арнауд, бе прекратено от дълбок мъжки глас. Е, щом можеше да ги помирише, явно беше върколак. Шепнещата жена близо до него пък следваше да е вещица-призовател. Ех, как не ги харесваше тези. И точно така, Арнауд изведнъж не беше онзи неспокоен и притеснен вампир - уменията му далеч надминаха очакванията на Офелия, щом върколакът бе изстрелян от струята вятър, а след това и флората наоколо трескаво се спусна към краката му, в опит да го свали на земята. Инструкциите за нея бяха точни - не трябваше да им дава да вземат амулета, а после щяха да ги задържат. Уди най-вероятно нямаше да може да го изкопае сам, ако гробът беше физически недостъпен за него, което я навяваше на друг въпрос. Защо им беше амулетът на тези двамата, ако проклятията важаха само за вампири? Макар и способна да подозира Арнауд в някаква измама, предположи, че казусът е по-комплексен и можеше да го разпитва стига да се измъкнеха от тук невредими (или поне само с натъртвания и изкълчен глезен).

Русокосата трябваше да действа бързо. Знаеше, че вещиците-призователи можеха да повикват същества без собствена воля, обаче това, което я притесняваше в случая, бяха размерите на нещото, което уважаемата сънародница се опитваше да изкара. Дясната ѝ ръка светкавично извади една от кокошите отвари - целта на Офелия бе да прекъсна концентрацията ѝ и да я разсея. Нямаше време за размисли. Макар и ситуацията да бе напечена, решителност гореше в очите на русокосата, а след няколко милисекунди, едната кокоша отвара летеше през въздуха право към другата вещица. Успееше ли да прекъсне ритуала ѝ щеше да ѝ се хвърли отгоре и да търси камък, с който да я зашемети. Бяха на гробища, все щеше да има камък наблизо, нали? Същевременно, искрено се надяваше другата вещица да не е и елементален маг, че това щеше да усложни ситуацията. И то доста.

- 1x отвара "Кокоше перо"

Съдейки по звуците, които долитаха от посоката на схватката между Арнауд и върколака, нещата бяха доста напечени. Същевременно, нейната ситуация не изглеждаше по-добре. Траекторията ѝ на хвърляне беше добра, но явно таймингът ѝ куцаше. Сънародницата ѝ бе изчезнала точно преди стъкленицата да се счупи в нея, разкривайки надгробната плоча в полезрението ѝ. За жалост семантиката на надгробната плоча беше на заден план, щом русокосата усети как косъмчетата по врата ѝ настръхват. Викът на Уди я изкара от неприятното състояние, карайки я инстинктивно да се обърне в противоположната посока.

Опитът ѝ, макар и доблестен, не бе прекъснал ритуала на другата вещица, а по лицето ѝ за кратко пробяга объркване. Разбира се, че сигурно имаше вещици, които могат да се телепортират без да прекъсват инкантациите си, но не вярваше, че ще срещне някоя толкова скоро. В крайна сметка, смарагдовите очи на отсрещната пробляснаха преди да изчезне отново, а към Офелия вече тичаха две грозновати глинени човечета. Чудесно. Проблемите бяха два - телепортираща се вещица, която русокосата не можеше да види и малките го́леми (предполагаемо, макар че не всичко глинено трябваше да е го́лем), които сигурно искаха да я гризнат по крачето. Нито една от алтернативите не ѝ харесваше, но Арнауд беше доста зает, а тя нямаше време за екзистенциална криза. Малко преди да хвърли отварата бе видяла купчина камъни близо до себе си - това поне беше добре, щяха да ѝ потрябват.

В цялата работа обаче двата ѝ проблема имаха повече тънкости - Офелия не знаеше къде се намират всичките ѝ опоненти, тъй като другата вещицата ту се появяваше, ту изчезваше. Това, на свой ред, я поставяше в капан между неприятните твари и евентуална атака в гръб. От друга страна, не трябваше да позволява на сънародницата си стигне до амулета първа. Отделно имаше и димка, която на този етап не мислеше да използва, но беше добре да е наясно с опциите си. Издърпа връхната си дреха и се стрелна към глинените чавета. Или просто се затича, те не бях чак толкова далеч от нея и, за плюс към зле-измисления план, поне бяха заедно. Вещицата разпъна якето си така, че след като приклекне, да успее да ги захлупи с него. Имаше реален шанс бързо да се измъкнат от покривалото, ала можеше да им вкара по един ритник докато нямаха видимост към нея. За неин късмет имаше купчинка камъни до крака ѝ, така че ако първата част беше успешна просто щеше да ги вземе във вече свободните си ръце и да тръгне обратно към гроба.

Трябваше да изкопае този проклет амулет, но точно в момента нямаше как. Не трябваше да се разсейва прекомерно - другата вещица можеше да изскочи всеки момент, или тя сама да тръгне да копае гроба, докато Офелия се разсейваше с глинените твари. Позицията ѝ бе открита, което бе предпоставка за атака в гръб. А и беше станало ясно, че за да се намери амулетът трябваше вещица, но защо един върколак би го искал?

Двете глинени човечета тичаха със завидна скорост право към Офелия, ухилени до уши, готови да пируват с плътта ѝ. Заради скоростта им изглеждаше сякаш нямаше да отреагират на атаката на вещицата навреме и наистина едното човече се натресе директно в якето ѝ, оплитайки се с разярен вой. Другото човече обаче беше отскочило настрани в последния момент, избягвайки капана, и се нахвърли директно върху крака на вещицата, захващайки се здраво като коала. Със смразяващ кръвта кикот отвори уста и заби заострените си зъби в месото на прасеца ѝ. Рязка болка плъзна по цялото ѝ тяло и вещицата залитна назад, стоварвайки се на земята. Щеше да ѝ е трудно да сподави вика си на болка. Якето се изплъзна от хватката ѝ, ала второто глинено човече бе все така оплетено и за момента бе извадено извън строя. Същевременно първото глинено човече отваряше окървавената си паст, готово да я захапе отново. Макар и почти заслепена от болката, Офелия усети нещо твърдо и студено току до ръката си. Имаше време да опита да се спаси от поредната атака на голема.

А през пелената на болката успя да чуе звуците от битката на Арнауд и върколака, както и недоволен женски глас, проклинащ перата от отварата ѝ, които бяха затрупали гроба, затруднявайки операцията по изкопаването на амулета.

Това определено не беше пирът в който искаше да участва. Макар и да бяха близо до нея, вещицата не бе забелязала, че зъбките на човечетата бяха и заострени, което малко усложни ситуацията. Положително нещо все пак имаше обаче, и то беше, че успя да отнесе единия вредител, макар и другата гад да се бе оказала по-пъргава.

Малките му ръчички се оплетоха около крака ѝ, а в следващата секунда пареща болка запулсира по захапания прасец, че чак я разтресе. Залитайки назад, Офелия стисна зъби, уверявайки се, че няма шанс да си прехапе езика и се строполи. В момента, в който удари твърдата земя, от устните ѝ се откъсна сподавена ругатня, която никак не ѝ подхождаше, ала болка си беше болка. Просната на земята, вещицата се надяваше че първият чирак на сънародницата ѝ още беше извън строя... Разбира се, новото ѝ другарче обаче възнамеряваше да продължи пирува. Премрежи очи и стегна мускула на прасеца си колкото можеше, в опит да затрудни човечето. Усещането определено не бе приятно, но като знак от всевишните, камъкът, който напипа си беше направо дар. Болката все още пулсираше в крака ѝ, но, ако не искаше да се превърне в пихтиеста яхния трябваше да се насили да действа. Пръстите ѝ слабо се увиха около камъка, ала хватка ѝ се стегна щом успя да го хване по-стабилно. Пастта на глиненото човече все още зееше, а въоръжената ѝ дясна ръка полетя към главата му. Щеше да го налага колкото можеше, надявайки се че адреналинът от това премеждие ще я посвести. Алтернативата не беше блестяща, а и трябваше да се оправи с втората гад преди да тръгне към сънародницата си.

Уди и новият му най-добър приятел все още продължаваха с пълна сила, съдейки по звуците, долитащи от тяхната страна, ала имаше и нещо друго. Явно кокошата ѝ отвара все пак бе послужила за нещо, карайки другата вещица да роптае недоволно. Дано успееше да се забави още малко, или поне докато Офелия не разкараше лакеите ѝ напълно.

Камъкът срещна глинената глава един, два, цели три пъти. Глиненото човече леко отпусна хватката си, но продължи да виси от крака на Офелия. Ако имаше очи, сигурно щяха да са премрежени и разфокусирани, макар да се беше оказало бая кораво. Четвъртият удар най-накрая го свали на земята, където щеше да остане, освен ако призовалата го вещица не го повикаше отново.

Кракът на Офелия кървеше и продължаваше да я боли, ала вещицата нямаше много време да се излежава. Видя как юмрукът на върколака се среща с тялото на Арнауд, запращайки го с гръм и трясък в едно дърво, пропуквайки кората му от силата на удара. Арнауд падна почти като парцалена кукла на земята. Върколакът не обърна никакво внимание на Офелия, макар и да бе напълно способен да я довърши с един удар, а се нахвърли с вой върху проснатата на земята фигура. Точно преди да се вреже в Арнауд, обаче, един голям камък литна от земята и го удари странично, изтласквайки го настрани. Явно Арнауд още беше способен да се бие.

Звук на късащ се плат привлече вниманието на русокосата вещица. Второто глинено човече беше решило да използва също толкова острите си зъби, за да прояде плата на пленилото го яке и славно си проправяше път навън. Празните очни ябълки бяха обърнати по посока на Офелия, и цялото тяло се тресеше. Още малко и щеше да се измъкне, и да се нахвърли върху младата жена също като нокаутираното си другарче. Не, че знаеха, че са другарчета. А зад гърба ѝ другата вещица мърмореше нещо, което звучеше като заклинание, ала оплиташе думите си, спираше да изпсува цветущо, и почваше отначало. Каквото и да се опитваше да направи не ѝ се получаваше, но ако Офелия се обърнеше, за да хвърли око на ситуацията, рискуваше да остави гърба си открит за вече познатите ѝ остри зъби на голема.

Четири удара и един гризнат прасец по-късно, първият го́лем вече бе извън картинката. Разбира се, кървящият и неприятно пулсиращ крак също бе факт, и то неприятен. Ех, защо не си беше донесла един дезинфектант сега? Да се разхожда с надъвкан крак най-вече звучеше неудобно предвид ситуацията, в която се намираше. А и не беше безболезнено, но явно щеше да се погрижи за него по-късно.

Щом погледът ѝ срещна фигурата на Уди, която така безцеремонно бе запратена в отсрещното дърво, едвам успя да сподави вика си. Наченките заседнаха в гърлото ѝ, ала не беше в състояние да му помогне. Нямаше да издържи и десет секунди срещу върколака и цялата им мисия щеше да отиде по дяволите. За нейно щастие обаче, изглежда вампирът не бе на ръба на силите си все още - бе успял да запрати един камък в посоката на Кумчо. Свети Мелодиас! Каменният им екип все още се държеше! От друга страна, това ѝ даде възможността да се фокусира върху своите проблеми.

Втората гад чевръсто разяждаше якето ѝ, проправяйки си път извън дънковия си затвор. Въпреки липсата си на очи, изглеждаше готово да пирува с другия ѝ прасец. Без да се церемони повече, вещицата се изправи, олюлявайки се и стегна захвата си около камъка. Да се засили към глинената твар не беше възможно, а в куцукането нямаше нищо доблестно. Не, че имаше кого да впечатлява. Русокосата стисна зъби и тръгна по посока на въртящото се глинено телце. Опита се да забърза ход колкото можеше, тъй като по всичко си личеше, че съществото почти се бе освободило. Насили се да побърза колкото раната ѝ позволяваше - щеше е да е безкрайно глупаво приключението им да свърши по този начин. Бяха на гробище, но все пак! Когато се доближеше достатъчно близо щеше да хване камъка с двете си ръце и да го свали я върху главата, я върху тялото на малката гад. Надяваше се тази позиция да ѝ позволи да нанесе по-силен удар, което бе и причината да не иска да хаби "оръжието си" в опит да замери го́лема.

Същевременно, чуваше гласа на другата вещица и по всичко звучеше сякаш жената не бе в екстаз от одисеята с гроба. Дали пък не беше алергична към пера и не можеше да си изрече инкантациите правилно защото езикът ѝ се подуваше? Офелия не беше алерголог, а и на този етап не мислеше да се обръща към сънародницата си - поне докато не приключеше и с последния ѝ лакей.

В новосъздалата се ситуация имаше както добра, така и лоша новина. Добрата беше, че глинената гад не бе успяла да се измъкне от якето и макар Офелия да беше на предела на силите си, бе успяла да обезвреди и това премеждие. Го́лемът си бе поръмжал, но вещицата и върколакът бяха заети с други проблеми и не ги бяха отразили. Разбира се, лошата новина идваше веднага след това и беше от две части - вещицата все пак бе успяла да изкопае предполагаемия амулет (макар и с вече кафявите си ръце хихи). Което, на свой ред, бе накарало Уди да озверее... поне съдейки по тона на гласа му и силата на атаките, които запращаше по върколака.

Спасението ѝ се появи под формата на чудата птица - не заради отличителни белези, а заради това, че бе грабнала амулета от сънародницата на Офелия и... го бе пуснала в ръцете на русокосата. Това би било невероятно, стига да не беше и противодействието му. Върколакът вече не бе фокусиран върху Уди, който за пореден път бе запратен в дърво. Сега тя бе главната му цел. Поне другата вещица изглеждаше изморена - слава на Мелодиас, че заклинанията отнемаха енергия, макар и върколакът все още да беше пушка. Изражението на Офелия застина в конфузна усмивка, а кървавият ѝ прасец пулсираше, напомняйки за присъствието си.

Тук на вещицата от Черногледово ѝ хрумнаха две неща. Първото беше да се увери, че амулетът в ръцете ѝ бе свързан с невидимата нишка, която бяха следвали. Хубаво беше заблестял предметът, но си струваше да е сигурна, че това не беше просто фалшив дубликат, нарочно заровен там, за да затрудни намирането на истинския. На първо време беше само това... а и все още не ѝ беше ясно защото му трябваше на един върколак амулет за премахване на проклятия тегнещи над... вампири? Дали това не бе вампир, променил облика си посредством внушение?! Нямаше особена логика тук - той все пак наистина ги бе надушил... Не беше ясно, но в едно бе сигурна - най-високият залог в момента бе животът ѝ, а отказа и невъзможността ѝ за бягство не бяха главната причина да откаже да помръдне. Дано Повелителката на Късмета бе благосклонна в този късен час. Второто нещо, далеч не бе толкова изпипано - още разполагаше с димката от злощастния Валентиснки празник и винаги можеше да я хвърли към предполагаемия върколак. Нямаше да успее да избяга, но поне, ако го разсееше за малко, можеше да направи опит да докуцука до Арнауд, или поне да му даде шанс да избяга? Нямаше изглед за успех, но щеше да изчака дейстията на отсрещните. Тръгнеха ли да я атакуват щеше да хвърли димката, но, ако все пак имаше шанс за цивилност, би предпочела да я запази.
- Е, другари, много интересен развой, а? Едно предсмъртно желание имам и то е да ми кажете защо му е на един върколак амулет за вампир? - отчаянието беше неуспешен комик.

Въпросът със сигурност не беше очакван. Непознатите спряха и си размениха любопитни, леко объркани погледи, които не убягнаха на Офелия. С периферното си зрение можа да види Арнауд, който бавно се изправи на крака, ползвайки дънера за опора. Ала преди да се увери дали беше добре, вниманието на Офелия бе привлечено от върколака, който си пое рязко дъх, преди да се засмее. Смехът му беше звучен, тресеше едрото му тяло и даже го караше да се задъхва. Спътницата му само се изкикоти и направи крачка напред към Офелия, ала мъжът ѝ направи знак да спре.
- Амулет за вампир ли? Ха, да не сте объркали гроба? - гръмкият му глас огласи гробището, макар и да бе задал въпросите си през затихващ смях. - Защо ѝ е на една вещица да рискува живота си, - кимна към кървящия ѝ крак; дали не беше добра идея да го превърже с нещо? - за нещо, което ѝ е неизвестно? Амулетът, който държиш в ръцете си, възвръща живот. Твърди се, че дори да си на смъртното си легло, ако се докоснеш до амулета ще ти върне здравето. Може да изцери всеки - вампир, върколак, охлюв - мъжът разпери ръце, сякаш описваше всяко живо същество на земята. Какъв поет. - Единствената цака е, че само вещица може да го намери. Предполагам затова приятелят ти те е довел. Затова и аз губя време с тази - другата вещица изсумтя, ала не каза нищо в отговор. Мъжагата плесна с ръце и направи още две плавни крачки към Офелия. - Сега, като вече знаеш, че си попаднала на грешното място, бъди добро момиче и ми дай амулета, хм?

Дори не изчака отговор, преди да се нахвърли върху нея, готов направо да я смачка между огромните си пръсти, украсени с по един болезнено остър нокът. Офелия обаче беше подготвена за този момент. Димката изхвърча от ръката ѝ и избухна точно в лицето на върколака, който нададе силен вой и се олюля на краката си. Комбинацията от звука и излизащия на талази дим претовариха свръхчувствителните му сетива, отваряйки прозорче за бягството на Офелия. Макар димът да беше стабилен, русокоската беше подготвена и съумя да закуцука в правилната посока. Арнауд също се беше поосвестил и високата му фигура можеше да се различи през димната пелена. Беше се насочил към Офелия. Ала докато върколакът още се луташе из дима, зеленооката му спътница бе останала извън обхвата му. Хвана един камък и с големи усилия се телепортира зад Офелия, готова да ѝ нанесе директен удар. Русокосата нямаше какво да направи, освен да се остави на съдбата. Която явно днес беше на нейна страна, защото тъкмо, когато другата вещица сваляше камъка, една фигура, като на дете, изникна от дима и запрати силен въздушен вихър, който направо отвя жената, запращайки я някъде измежду гробовете.

- К-Корделия, д-добре ли си? - заекващият глас ѝ беше някак познат. Не беше ли звучал Арнауд така при първата им среща в кръчмата? Ала сега пред нея стоеше не високата, леко безформена фигура на вампира, а притеснено белокосо момче, с две стърчащи островърхи уши.

Офелия Оселис написа:

надяваше се този тук да не се окаже комплект деца седнали едно върху друго, или ред горски обитатели, правещи същото.

Дали първоначалната ѝ тревога не се беше оказала реалност? Можеше да различи още една, също ниска фигура, още в дима, която явно опитваше да загради върколака. И за сега се справяше добре, давайки на Офелия минутка да си отдъхне. И когато най-накрая успя да погледне надолу към амулета, Офелия видя нишката, която ги свързваше и потъваше някъде в тялото ѝ.

Вещицата развесело проследи червенината, съпътстваща погледа на момчето. Явно му беше станало неловко, но не можеше да се отрече, че детето беше сладур. Вниманието му се насочи към кървящи ѝ прасец. Хубаво беше да има лечител наоколо - раната ѝ постепенно започна да изчезва, докато не заздравя напълно. Погледът ѝ се върна върху лицето на Уди, а сетне една по-спокойна усмивка се появи и от нейна страна.
- Всичко е наред, хлапе - аз бих направила същото.
Чудеше се каква бе истинската причина, поради която им трябваше амулетът. Дали имаха болен родител? Защо две деца биха минали през толкова премеждия, дегизировки, че и тъмноземската бюрокрация за пускане на обяви? Изправи се, първоначално все още олюлявайки се, докато мозъкът ѝ приеме, че тялото ѝ вече бе наред.

Точно колкото бързо се бе породила спокойната им обстановка, толкова бързо и приключи. След като димната пелена се вдигна, успяха да забележат как светлокосото момче бе в здравата хватка на върколака. Уди изглеждаше ужасен, а брат му, макар и да се бунтуваше, ясно им индикира, че е против идеята да се опитат да му помогнат. Колко ценен точно беше този амулет? Думите на противника им имаха ясно послание. "По дяволите!", - изруга вещицата. Ако не бяха деца просто щеше да ги остави да се оправят и да си плюе на петите с амулета в ръка, но... Стисна устни в права линия. Уди Едно и Уди Две изглеждаха на възрастта на нейните две сестри. Не можеше просто да остави децата в лапите на върколака. Беше се нагледала и наслушала на достатъчно смъртни картини и не беше от тези с огризение на съвестта поне на тази тема, но това не променяше факта, че бяха деца. Две деца, които бяха дошли дотук въпреки опасностите, които дебнеха зад всеки ъгъл.

Погледът ѝ се върна върху Уди Две. При други обстоятелства, можеше да вдигне ръце нагоре, така че тези на върколака да останат под мишниците му, и да предотвратят прииждащото задушаване. Имаше варианта и да използва недоумението, което първото действие щеше да предизвика, за да направи опит да ритне косматия тип в капачките, ала предвид разликата им в ръста, едва ли щеше да е сполучлив опит. Пръстите ѝ все така здраво стискаха амулета. Нямаше гаранция, че върколакът щеше да уважи уговорката им, но и без това залагаха с животите си цяла вечер, какво щяха да са още няколко минути? Освен решаващи. Нямаше да си получи заплащането, ако нямаше кой да ѝ плати, и макар и алтернативата да избяга с нещо толкова ценно да беше атрактивна... те все още бяха деца. Решителността в погледа ѝ се върна. Вдигна дясната си ръка на нивото на устните си, спускайки верижката, на която висеше дрънкулката. Вниманието ѝ беше приковано върху върколака.
- Щом толкова го искаш - твой е, но първо пусни момчето - започна красноречиво. - След като е на земята ще ти хвърля амулета, а ти ще ни оставиш да си вървим по живо по здраво, окей?
И наистина щеше да му хвърли амулета, стига да пуснеше момчето. След това просто щеше да се надява я Уди да пусне една въздушна струя, я брат му да го зашемети, или просто и тримата да избягат, оставяйки го назад. Позорно, но поне сигурно. Разбира се, намесата на грабливата птица след този стратегически ход също нямаше да е никак зле. Дали имаше начин всичко да се нареди? И да нямаше, просто искаше децата да са добре.