[С][Ивент] В помощ на г-н Арнауд (Офелия Оселис)

Насоките, описани в бележката, отведоха Офелия до една от многото улички из кралството. Вещицата сигурно се беше въртяла в този район и друг път, но уличката беше толкова малка и тясна, че надали будеше интерес у тъмноземците.

Наближаващият късен следобед носеше със себе си сенките на залязващото слънце, а малката уличка, скрита от склопените покриви на заобикалящите я къщи, изглеждаше като идеалното място за среща с мистериозен вампир, за извършване на мистериозна услуга.

Арнауд още не беше пристигнал. Дали изобщо знаеше, че Офелия вече беше там и го чакаше? Дано Клементин му звъннеше по катерицата, защото иначе вещицата щеше да има да си чака-а-а-а, а зимата още не си беше тръгнала напълно и скоро щеше да ѝ стане студеничко. Дано се беше облякла добре.

Макар и районът да ѝ бе познат, Офелия не беше вършала точно из тази улица. Имаше бегъл спомен как води по-малката си сестра на УНГ доктор някъде тук защото беше по-евтино от стандартните практики, въпреки че таеше своите рискове. От друга страна, златният час определено не беше любимото ѝ време на деня - прекалено много феифлуенсърки бяха опропастили концепцията за нея. Въпреки това обаче, не можеше да отрече, че последните слънчеви лъчи, ласкаво галещи малките покривчета на околните къщички, бяха красиви.

Уди още не се виждаше, което я накара тежкарски да се облегне на една от фасадите в сянката, все така стиснала метлата си. На този етап може би нямаше смисъл да се съмнява в намеренията на уважаемия, но щеше да ѝ забавно да се прави на демон поне още малко. Можеше да пробва да призове вътрешната си Касиди, например. Беше хладно, но вещицата се чувстваше добре - хубаво беше направила с взимането на връхна дреха... Звероукротителницата я бе научила да бъде по-подготвена. Ех, защо не си бе взела и катерицата за да звъни? Не беше от най-търпеливите.

Не след дълго в полезрението на Офелия се появи висока фигура в тъмен шлифер. Една тънка ръчичка ѝ помаха, преди да се скрие в дълбините на шлифера. В синхрон с мистиката на смрачаващата се уличка, фигурата се придвижваше като изтъкана от сенки. Хич не беше съмнително. Явно така смятаха и малкото тъмноземци, обикалящи навън по това време, защото никой не хвърли дори и поглед на прокрадващата се завоалирана фигура.
- Казаха ми, че някаква руса госпожица е приела да ми помогне - проговори фигурата, щом се беше доближила достатъчно близко до Офелия, че да не се налага да си крещят, но не и толкова, че да са непосредствено един до друг. По гласа се познаваше, че това беше Арнауд, който явно ценеше личното си пространство. - Къде е приятелят ти вещер? Нали каза, че ще дойде?
Арнауд се заоглежда, поне това изглеждаше, че прави - на Офелия ѝ беше някак трудно да проследи погледа му, но спътникът ѝ въртеше глава на всички посоки и потропваше с крак в очакване. В очакване на приятеля вещер на Офелия, който така и нямаше да се появи. Не, че Арнауд знаеше това. За сега.

Явно нещата в Пъкъла спрямо тайнствените походки в тъмните улички стояха по същия начин както и в Черногледово. Околните изглеждаха крайно снизходителни към промъкването на Арнауд, та Офелия просто извърна глава към вампира, все още подпряна на стената. Беше го мернала с периферното си зрение, но щеше да е крайно неуважително да не го погледне... в очите? Или просто в анфас - в този случай това с очите беше малко трудничко. Определено не го изпиваше с поглед, а просто отворено си го зяпаше. Вампириът се установи на прилично разстояние от нея - явно и той уважаваше личните пространства, но поне не трябваше да викат.
- Арниии, приятелю! - не бяха приятели, но тъничкото ръкомахане беше сладко, сепвайки я да се държи учтиво. Разбира се, това, което последва от негова страна, отново бяха въпросите за несъществуващия вещер Любчо. Корделия небрежно махна с ръка:
- В момента Любчо твори нещо грандиозно, но ти обещавам, че щом стигнем мястото, директно ти го призовавам - смигна му, но по-скоро отегчено. - Ето, виж - даже ни даде метлата си, в случай, че ни е необходима...

Бе успяла да развие няколко други версии на историята си, ала след бюрократичната процедура в Двореца се бе уверила, че Арнауд не е някакъв съмнителен тип (или поне не чак толкова) и се чувстваше малко... е, не се чувстваше гузно, но може би си бе струвало да му спести фиаското.

Арнауд повдигна вежда в отговор на обяснението на Офелия. Не, че тя можеше да види това. Но пък усети как тялото до нея сякаш се напрегна.
- Разбрахме се, че приятелят ти вещер трябва да е тук. Не можем да намерим амулета само с твоя помощ - допълни Арнауд, повишавайки тон и натъртвайки последните думи. Сетне скръсти ръце пред гърдите си и се опря на една от къщите. Видимо не беше доволен от казаното. - Не можеш ли да го призовеш веднага, щом имате договор? А и, какво ще я правим тази метла? - попита ядно, правейки пренебрежителен жест по посока на превозното средство. - Ти си демон, нали можеш да летиш?
Фигурата остана все така със скръстени ръце, потропвайки нетърпеливо с крак. Небето над тях се смрачаваше все повече и повече, а с падащия мрак фигурата на Арнауд сякаш също се изменяше и изглеждаше все по-дълга и някак крива.

Вената по челото на вещицата запулсира, след което драматично указа към гърба си със свободната ръка:
- Да виждаш криле тук?! Заклевам се, всички в Пъкъла сякаш сте пикали на оса. Ми не всеки е имал приятен живот, окей? Докато ти си правил Бог знае какво къде, някои от нас са минали през Ада и обратно! И дори не говоря метафорично!
Корделия бе повишила тон, ала не достатъчно за да привлече внимание към тях. Виждаше, че другарят не е доволен, но беше нагазила твърде надълбоко за да се предаде сега. А и... нямаше да се отрази добре на реномето ѝ.
- Мога да го призова веднага, но няма да го направя защото той е един зает мъж. Щом е преценил, че мога да се справя и ми е оставил тази метла ЗАЩОТО МИ ВЗЕХА КРИЛЕТЕ и ме изпъдиха да живея с вещери, значи и ти можеш да потърпиш малко - сбърчи нос докато наблюдаваше как фигурата на вампира пред нея се променя. - Виж... Ти имаш нужда от помощ, а аз и Любчо имаме нужда от пари. Все пак дойдох до тук и се опитвам да ти вляза в положението - опитай се да влезеш в моето и нека да пробваме. В случай, че стане напечено ще го призовем и толкова.
Тъкмо да се тросне и ѝ хрумна идея.
- А и не знам дали си чел стария сборник "Проклятия и уроки", но Любчо е голям фен на книгата и след като му представих случая ти ми даде конкретни указания как да се справя и без него. Вещерската намеса била просто хипотеза, чаткаш ли?

Смехът, долитащ някъде от посоката на Арнауд, беше меко казано странен. Звучеше едновременно и тънък, и плътен, сякаш хем се забавляваше, хем се смееше неловко в недоумение.
- Ти си Любчо? - попита накрая, все още кикотещ се тихо. Офелия можеше да усети, че погледът на Арнауд се застоя върху нея, преди да го плъзне по тялото ѝ няколко пъти. - А, ти си от ... онези, които си сменят вида. Чували сме за такива - констатира, приключил огледа си. - В семейството ми, нали, но нямам нищо против! - допълни и наистина звучеше притеснен от възможността да накърни Офелия и избора ѝ да си смени пола. - Радвам се, че си вещица. И защото ми трябва помощта ти, и защото беше доста смотан демон. Оле, извинявай.
Арнауд панически заразмахва тънките си ръчички. Горкичкият наистина се почувства зле, че беше накърнил русокоската не веднъж, ами цели два пъти! И то един след друг!

Помята ръце още малко, след което въздъхна изтерзано. Пооправи наметалото си и изпъна рамене, отново придавайки си достолепен вид.
- Добре, нека тръгваме. Но метлата...няма да ти трябва. Аз...не мога да летя. - Обърна се и тръгна, преди Оселис да успее да зададе въпроса, който сигурно сама се питаше - защо вампирът не можеше да лети?

Арнауд ги поведе от една тясна уличка към друга, минаха през центъра два пъти, но за щастие почти всички се бяха прибрали по домовете си за вечерта, а малкото скитащи бяха в друго измерение, поне духом, и не им обръщаха никакво внимание. Арнауд крачеше отпред, привидно сигурен в уменията си на предводител, но съвсем скоро пред Офелия почнаха да се нижат познати сгради и пейки. Не бяха ли минали от тук вече?

Устните на Офелия се свиха в тънка линия, а погледът ѝ застина в олицетворението на израза "Сигурно се чудите как стигнах дотук". Дали заради това, което вампирът бе разбрал, или заради смеха му, русокосата просто извъртя очи. Можеше да се опита да се държи прилично, но на този етап наистина нямаше значение и просто въздъхна.
- Да, и аз съм от онези, представяш ли си? Почакай само да се запознаеш с чичо ми, щом само аз толкова богато съумях да те шокирам - не беше от онези, които си изгаряха от кеф когато ги зяпат и почувства за нужно да смени темата. - За мен е огромна радост, че си толкова широкоскроен... Иначе сигурно щях да се разплача от това колко суров е светът! - театрално докосна сърцето си с длан и като за последно констатира, че изглежда имаха различни любими режисьори, а и тя не бе възхитена от шизофреничните му изблици.

След като Арни беше приключил с интензивната сесия по ръкомахане явно беше решил, че е крайно време да се превърне в достоверен предводител. Нямаше да летят, а Офелия просто беше искала да си се рее на метлата защото наистина не ѝ занимаваше да върви пеша, но явно Уди имаше идеята, че тя ще бъде солидарна с него. Честно казано предполагаше, че той не може да лети заради проклятието, което тегнеше над него. Макар и да не я интересуваше особено, бе готова да пита дали действително не може да се превъплъщава в летящо заради проклятието, или защото придобиваше формата на животно, което не умее да лети. Той обаче не изглеждаше склонен да ѝ отговори, съдейки по начина по който се изстреля напред и явно това щеше да бъде въпрос за по-късно... или за никога, още не беше ясно.

Наблюдавайки пътя, по който се придвижваха, Офелия съумя да разпознае повторната разходка през центъра както и дузина познати пейчици и къщички. Бродещите в района пък значително бяха намалели. Поне тези от плът и кръв. Вещицата прочисти гърло. Намираше се достатъчно близо до Арнауд за да я чуе.
- Мислиш, че някой ни следи и в момента се опитваме да го заблудим като просто се въртим в кръг, или това е вампирска идея за намиране на неща?
Очевидно не целеше да го обиди, но искрено се надяваше мъжът под шлифера да няма проблеми с ориентацията. Или пък повторната разходка всъщност отключваше портал към друго измерение и след малко щяха да се разделят с телата си и да останат само астрални прожекции, бродещи с останалите духове?

Нервното потропване на Уди определено не помагаше на опита ѝ за концентрация, но поне вампирът се усети и миряса. От друга страна, макар и да отне известно време, в един момент освен повея на лекия вятър, вещицата усети и леко подръпване. Бе изключително слабо, но достатъчно за да отбележи съществуването си. Посоката, от която идваше, обаче все още не бе ясна - дали трябваше да поемат напред или наляво Офелия нямаше как да определи на този етап. Въпреки това, крайчетата на устните ѝ се свиха в едва доловима усмивка, а сетне изцъка с език в опит да накара Арнауд да се озапти още малко. Веднъж беше гледала тривия представление и качулатият ѝ напомняше на бесен фен от публиката, притеснен за съдбата на любимия си играч.

Издуха кичура, паднал върху лицето ѝ и затвори очи. Ръцете ѝ все още бяха изпънати напред, а мускулите - стегнати. Напрежението се усещаше по горната част на тялото ѝ, но сигналът от амулета все още бе слаб и трябваше да се постарае да го изрази и задържи, преди да разберат накъде да поемат. Фокусът на вещицата бе изцяло върху визуализирането на енергията на джунджурийката - на този етап съзнанието ѝ не беше магнит, а по-скоро празна кутия с място само за въпросната активност. Опита се да задържи слабия ѝ сигнал и да се концентрира върху ясната му представа.

Ако в началото само усещаше подръпване, то щом Офелия отвори очи, успя да види бледа нишка, която сякаш излизаше от тялото ѝ. Ако проследеше нишката с поглед, щеше да види, че продължаваше направо, а после завиваше зад една къща, изгубвайки се от поглед. Усещането още беше слабо, но стабилно. Вещицата бе съумяла да се свърже с амулета и той беше готов да я отведе на правилното място.
- Е, е стана ли? - Съдейки по въпросителния поглед на Арнауд, явно нишката бе видима само за Офелия; плод на нейното съзнание, повлияно от връзката с мистериозния амулет.

Нишката лъкатушеше през многото улици на кралството. Двамата герои минаха през няколко частни двора, прескочиха една ограда и нагазиха в една плитка рекичка, а същевременно нишката, излизаща от тялото на вещицата, ставаше все по-ярка, а усещането за дърпане - все по-осезаемо. Слънцето отдавна беше залязло и нощта ги обгръщаше с тъмната си прегръдка. Не след дълго нишката ги изведе извън населеното място и ги поведе през една малка горичка. В края на горичката имаше гробище, а нишката водеше до един конкретен гроб. Офелия можеше да види как се е увила около надгробния камък и изчезва някъде в пръстта отдолу.

Преди обаче да ѝ се отвори възможност да сподели с Арнауд, или да го поведе към гроба, от някъде долетяха няколко гласа - един женски и един мъжки. Идваха от посоката на гробищата и не след дълго се появиха две забулени в черно фигури, запътили се към същия гроб. Офелия и Арнауд бяха твърде далеч, за да чуят какво точно си говореха двамата непознати, но дали беше случайност, че и те се навъртаха тук?