Дупката на дракона

Страхът от това да те погребат в пещера пълна с драконови екскременти бе различен от загуба в битка или в ръцете на някое чудовище. Нямаше нищо достойно в такава смърт, и знаеше че не иска името му да се слави с това.
Планът им не се нравеше на демона. Дориан вярваше на Офелия, но не и на Камаел. Човекът придаваше усещането на предателство, особено след заплахата му малко по-рано. Не му харесваше поведението му, сякаш бе хванал Бога за рога. Знаеше само че трябва да го държи под око.
Все пак им помогна.
- Изпуснеш ли ме - погледна белокосия - ще те преследвам гол до края на дните ти. Въпреки че може да ти хареса.
Повдигана червеноокия, а след това помогна на вещицата, където Камаел щеше да я издърпа. Погледът му се върна на шахтата. Любопитството да разбере какво се криеше зад катинара го изгаряше, но инстинктът му подсказваше, че нямаше да оцелее ако се опиташе да го отключи.
Дориан направи няколко крачки назад. Затича се и в последния момент приклекна, за да скочи по-високо. Щом се отблъсна от земята протегна ръце хващайки се за ръба на дупката. От там впрегна всичките си сили, които му бяха останали за да се набере. Не мислеше за друго освен, че искаше да се измъкне жив.

Admin

Каквото и недоверие да проявяваха едни към други, важното беше, че всички разпознаваха златната възможност пред очите си. Камаел и Дориан - къде съвместно, къде с известни спречквания помежду им в процеса (дали това не бе началото на интересна традиция помежду им?), изглежда, споделяха мнението на Офелия, че измъкването от тук беше приоритет. И успяха. Разбира се. То пък оставаше да не могат да се измъкнат от тунел в един от най-горещите туристически атракциони за местните купонджии. За миг през главата им мина притеснителната мисъл, че тази дупка не беше предназначена само за дракони, но... това оставаше тревога за друг ден.

Катинарът с шахтата си остана недокоснат. Който и да беше скрил нещо на това място, беше измислил топ локация против крадци. Едва ли някой би се върнал тук доброволно. Едва ли някой с функциониращ нос* би се върнал тук доброволно. Единствената конкуренция на потенциалният луд биха били демонът Волдеторт, ангелът Джайкъл Мексън или феята на печатчетата Орочимара, така че тримата герои по-добре да запазеха всичко случило се тук в тайна. Не толкова от алчност, колкото да опазят репутациите си.

Когато се измъкнаха, благоуханните герои се озоваха в открито и светло помещение някъде отстрани до голямата пещера. До крака на Камаел увехна клета маргаритка, неспособна да устои на всеобщия чар на триото.

35 EXP за Камаел от тази тема.
10 EXP за Офелия + да си впише билките (ако още не е)
10 EXP за Дориан + да си отпише билките (ако още не е)

Свободни сте.
Countdown вече само за Офелия: 3 поста за лисичето

Възраст : 28

Щастието на Офелия бе кратко-изживяно, ако въобще можеше да се нарече щастие. Усещаше, че всяка минута бе от значение в момента, а излагането на малкото същество на толкова стрес го обричаше на гибел. Обви ръце около крехкото му телце, все още увито в блузата на демона и хукна към изхода на осветеното помещение. Познатите ѝ щяха да я разберат, но в момента не я интересуваше дали някой би се обидил от липсата ѝ на сбогувания.

Не усещаше болката в ходилата си, не усещаше и че тялото ѝ вече изнемогваше. Дано болницата беше близо.

След като успя да излезе, Дориан веднага се изправи на крака, въпреки умората която усещаше в краката, които сякаш се бяха разтопили в подметките. Опита за глътка чист въздух не бе успешна, понеже и тримата все още понамирисваха. Изгарящ от желанието да се изкъпе,гол до кръста Дориан сложи ръка на рамото на Офелия, преди да тръгне. Тя не се нуждаеше от неговата помощ да заведе Мор до болницата. И сама щеше да се справи. Без да казва нищо тръгна към къщата си оставяйки Камаел да се оправя.

Камаел изпрати с поглед вещицата и демона. А после червените му очи се залутаха из помещението. Обърна се към дупката и я загледа настойчиво, сякаш чакаше да се затвори или да се срине. После пак зарея очи из мястото, на което бяха попаднали. Трябваше му да намери нещо достатъчно твърдо, че да разкаже играта на катинара. Младежът беше достатъчно висок и здрав да излезе от онзи кенеф втори път. А и все още не беше свикнал на хубавия въздух, тъй че минута долу нямаше да убие твърде много мозъчни клетки. Само трябваше да му излезе късмета с търсенето. За първи път тази вечер.

Admin

Покрай новооткритата дупка, от която бяха изпълзяли, имаше всякакви скали, камъняци, тръни, малки растения, че даже и една-две счупени бутилки - несъмнено реликва от всеизвестните купонджии в района.

Камаел беше свободен да вземе каквото поиска и да продължи борбата с катинара както пожелае. И без това на този етап си беше цяло чудо, че не се е превърнал в грамадански торен бръмбар. Дори и отново да срещнеше някой от новите си събратя долу в тунелите, най-вероятно нямаше да му обърнат внимание. Най-много да го приветстват за добре дошъл у дома.

Камаел взе два по големи и здрави камъка, които да побере в джобовете си без да му паднат гащите. Седна на ръба на дупката много внимателно и се спусна надолу, целейки да се приземи до шахтата, която така и така се падаше близо до отвора в пещерния таван. После щеше да заблъска катинара с двата камъка едно след друго, докато не подаде той или мозъка му под въздействието на местния аромат.

Admin

И катинарът се беше уморил наедно с Камаел. След всеки удар с разнообразните камъняци по него, белокосият можеше да се закълне, че чува предадени въздишки от мястото на шахтата. Горкият, сякаш и той също искаше да предаде богу дух. Кой знае колко години беше стоял заровен тук. Може би историите на бръмбарите отдавна му бяха дотегнали.

А като стана дума за тях, грамадните приятелчета на Камаел не пропуснаха да проверят новодошлия от наглата дупка в тавана. Познаха си го, обаче. Техен си беше. Заобиколиха го любопитно, за да разберат какво точно се опитва да направи и четирима от тях станаха свидетел на дългоочаквания момент. С проскърцване и няколко мазни звука, тежкият метален капак на добре затворената шахта бе отворен. А отдолу нямаше скрита стая, ново приключение или нещо по-страховито от шайка бръмбари торолюбци. В шахтата, или по-скоро в добре закотвената в пода кутия, лежаха само три стари кожени вързопчета с конопени връвчици. А вътре в тях, насред всичката тази смрад, насред гадостта и обръщащата корема картина, кротуваха три средноголеми кристала. Цветовете им играеха лъчисто под светлината от дупката горе.

Ала бръмбарите покрай Камаел не оцениха красотата им. Май даже изобщо не я разбраха. На свръхинтелектуално трансцендиращо проблематиките на биологичната видопринадлежност ниво, белокосият усети разочарованите им сумтежи. Обърнаха люспестите си гърбове обратно към мрака и го оставиха с глупавата му находка - неблагоуханна и далеч от ценна в техните очи.

+ 3 неопределени кристала

Човекът леко се разтревожи когато бръмбарите се насъбраха покрай него, но явно миризмата му убиваше агресията им. Чудно. Камаел се усмихна леко и доволно, отваряйки "сейфа". Нямаше идея какво правят кристалите, но щом бяха скрити под тонове лайна в пещера, все щяха да са ценни. Прибра ги набързо и се набра нагоре през дупката. Трябваше да иде да си удари една баня. Всъщност три. Поне. Старателно да си изчисти ботушите. Също поне три пъти. И да изпере дрехите с повечко ароматизатор.

С умерено темпо Камаел навлезе отново в пещерата. Предишния му поход на това място не беше от най-приятните, но пък изкара малко пари от цялата схема. Този път щеше да поеме по други коридори, за да не попада отново сред новите му познати - бръмбарите и по-точно - кенефа, в който се бяха установили.

Admin

Камаел явно обичаше лайна, щом се завръщаше в пещерата. Този път не срещна пияни демони, но из пещерата се търкаляха празни шишенца от ... и той не знаеше какво. Можеше да види някаква зелена слуз полепнала по тях. Кой знаеше какви халюциногени ползваше днешната младеж. За щастие тела на предозирали тийнейджъри нямаше, та човекът беше свободен да продължи по който коридор искаше. Е, не баш, защото единият още бе запречен от голям камък (на който някой бе съумял да напише 'Локо Зарево'), а другият, както той знаеше, бе покрит с лайна. Даже ако вдишаше малко по-усилено щеше да усети познатата миризма. Третият коридор за сега не миришеше, не беше и запречен, та ако искаше да приключенства в пещерата, можеше да поеме само натам.

Очаквано беше другите коридори да са недостъпни. Чудеше се дали да не потърси мъртвия бръмбар от предишния път, но едва ли някой музей щеше да предложи хубави пари за него, а да го влачи из кралствата в опит да намери купувач на гигантски лайнолюбец не беше нещо, което си умираше да направи. Скалата пред третия коридор ясно означаваше, че ще трябва да чака друго земетресение, за да получи достъп, затова експедитивно закрачи към единствения коридор, който евентуално нямаше да е задънена улица.

Admin

Някъде там духът на нежелания бръмбар пусна сълза, но Камаел нямаше как да разбере. Този коридор беше доста по-приятен от предишния. Главно, защото не беше покрит с лайна. По стените растяха красиви розови и лилави цветя, които не ставаха за отвари, но пък ухаеха приятно. Продължавайки навътре в тунела, Камаел не срещна никого, но се натъкна на още шишенца, разни намачкани билки и други боклуци, сочещи, че някой беше посещавал тунела наскоро. Не след дълго до ушите му достигна труден за определяне звук. Явно идваше от голямо разстояние и беше деформиран. Засега обаче тунелът водеше само направо и на Камаел нямаше да му е трудно да отгатне евентуалния източник на звука.

Камаел вдигна ловко вежда, дочувайки НЛО звука. Първата му мисъл бе за още торни бръмбари и тръпки го побиха от врата чак до кръста, представяйки си подаръците, с които биха могли да го заринат. С особено висока скорост при това. Инстинктивно хвана лъка си, но въздъхна тихо и поклати глава. Едва ли щеше да попадне отново на разгонени лайномети. За сега просто щеше да върви малко по-внимателно и да се ослушва по-сериозно, в случай че се появяха нови неопределени звуци за определяне.

Admin

Неопределените звуци ставаха все по-лесни за определяне с всяка крачка навътре в пещерата. Съвсем скоро Камаел можеше да ги определи като човешки. Или поне говореха на общия за всички език, пък дали бяха парти хора, парти демони или парти феи - не беше ясно. И частта с партито не беше много ясна, но от трите гласа, които успя да различи, единият със сигурност беше доста по-завалян от другите два. Сякаш притежателят му не беше напълно с всичкия си. И макар човекът още да изпитваше трудност да чуе точно за какво си говореха, успя да различи ключови думи като 'опожаряване', 'хора' и 'писна ми бе, брат'. За сега не звучеше сякаш изобщо си имаха представа, че не бяха сами. А тунелът пред Камаел започваше да завива и беше много вероятно непознатите да се намираха някъде след този завой.