Дупката на дракона

Камаел се огледа хитро в тъмното. Изхаби две, почти три стрели за да бъде кокблокнат от катинар. Стана и го срита няколко пъти с пета, за да види дали ръждата няма да е оказала някакъв ефект. Можеше да се счупи някак и да разкрие пазените си тайни. Не беше видял и нещо, което да му помогне сред лайната. Ако не сработеше ритането, човекът щеше да се насочи на обратно и да влезе в левия коридор от преди малко в търсене на чук, лопата или мотика. Копач също вършеше работа. Евентуално можеше да се задоволи с по-запазено и здраво паве.

Admin

А докато Камаел береше ядове с наглия катинар, по средата на стаята лумна ярка светлина и викове от ужас прокъсаха малката зала. Две фигури се появиха от нищото в отвратително миризливата стая, която най-вероятно щеше да им се стори като кралски палат в сравнение с мястото, от което се завръщаха.

Ето че успяха да се телепортират. С приземяването им обаче ги удари остра миризна в носовете. Ама че смрад. Не знаеше къде са се озовали, но поне успяха да се отскубнат от чудовището, което щеше да ги глътне на една хапка.
Дориан отвори бавно очи само, за да види някаква приклекнала фигура в полумрака. Все още бе обвил ръце около Офелия, а лисичето беше сгушено между тях. Демонът се надяваше да се приземят на по-приятно местенце, знае ли човек - някоя полянка или нещо подобно. Тогава щеше да вдигне вещицата във въздуха и да я завърти. Не го направи. Вместо това бавно я пусна уверявайки се, че е здраво стъпила на земята.
Научи си урока. Повече нямаше да предизвиква вселената. Съсредоточи погледна си на приклекналата фигура. В тъмното единственото, което се открояваше бе бялата коса.
- Касиди, ти ли си? - несигурен какво ще последва той сложи ръка на дръжката на оръжието си, готов да реагира - и къде се намираме? - в същото време избута Офелия зад себе си.
Стояха и се гледаха като мемето със Спайдърмен, чакащи отговори.

Възраст : 28

Офелия продължаваше да крещи докато не усети как фонът около тях се промени, а ароматът във въздуха беше... “аромат” силно казано. Направо си вонеше. Дориан (или Доркас) Младши, който все още нямаше установено име, си беше сгушен в ръцете ѝ, а Дориан Старши тъкмо отпускаше прегръдката си около тях. Офелия на беше на десет и близостта на демона не я притесни по никакъв начин, а и на фона на всичко това би било направо комично. Той не беше единственият с лош късмет от началото на запознанството им, но поне не им беше скучно!

Друго, обаче, ѝ направи впечатление. Приклекнала фигура действително имаше, а Дориан така закрилнически ги беше избутал зад себе си, че направо беше грехота да избута ръката му тромаво и да застане до него.
- Мога да се обзаложа, че Касиди няма да лази в... лайна. - каза на демона, но и достатъчно силно за да я чуе фигурата в тъмното. Бая си беше тъмничко всъщност - като в замъка на чичо Урог от река Вунад направо. Все така придържайки любимеца, вещицата се опита да определи къде точно бяха, но освен купищата изпражнения и тъмнината не можеше да заключи нищо. Освен, може би, пещера. Но хей, поне творенията на Спуукпир вече не бяха наоколо.

Камаел побърза да измъкне лъка си, веднага щом чу виковете. Зареди лайняната стрела и тъкмо щеше да опъне тетивата, когато разбра че появилите се собственици на ужасени крясъци не бяха врагове.
- Не. - Отговори кратко и ясно човекът. - Изходът е натам.
Май се беше сетил кой е демона. Гласът му беше познат и името, което изрече също. За сесемнайсти път днес го объркаха с демон. Този път женски. Може би в спомените на Дориан Касиди беше два метра. Или така му се искаше. Червеноокия направи няколко сложни калкулации и прецени, че тези двамата с третото нещо нямаше да са опасност на този етап. Затова си нарами отново лъка и ги зачака търпеливо да си тръгнат, стоейки върху шахтата, така че да не могат да я настъпят и разберат защо е тук.

Възраст : 28

След като окончателно се убедиха, че белокосата яка фигура не беше Касиди, Офелия просто подбели очи. Не ги бяха гонили 1001 звяра за да се търкаля в лайна сега. Прокашля се и хвана лисичката по-удобно. Крачето ѝ все още беше ранено, а жален вой в тунел? пещера? пълни с изпражнения не звучеше като нещо, което искаше да изпита. Най-вероятно и тук се търкаляха някакви мазохистични животни, а вой на ранена малка гад щеше да им подейства като магнит.

Погледът ѝ се насочи към лицето на Дориан, а свободната ѝ ръка се разтвори към него в очакване:
- Имаш нещо, което е мое. - кратичко го скастри тя, сякаш беше на 16, а той беше забравил, че е рожденият ѝ ден. - А и нали искаше приключения и опасни битки?, - тук вече малко превзето издекламира, - Гледайки Робин от ДрислЕй... май има нужда от здравите ти демонски ръце.
Не беше особено заинтересована от това какво всъщност търсеше тук вторият мъж, но може би малко време сред себеподобните си щеше да подейства на Дориан терапевтично - едва ли щеше да се фръцне като сърдита госпожица на този пичага тук. От друга страна, някак си не искаше да го оставя, защото въпреки премеждията по пътя им, тайничко се беше забавлявала.

Вещицата беше решена да си ходи. Явно приключенията й бяха дошли в повече. Дориан извади билките поставяйки ги нежно в ръката й.
- Ето какво, спасих ти живота, мисля че сме квит. Ако имаш нужда от помощта ми аз ще съм насреща, но не смятам, че ти дължа повече услуги. Освен ако не искаш нещо специално, което изисква само двама ни и пространството по твой избор, ако ме разбираш. Направих достатъчно. Иди сега да се погрижиш за Мориган - погали животинчето и се обърна с гръб към тях в знак, че разговорът е приключил.
Тръгна към човека със спокойна крачка. Щом стигна до него, на точно един метър - безопасно разстояние ако Камаел се опиташе да го нарани, да има време да реагира. Застана срещу него и се загледа. Пространството не беше добре осветено, заради което му отне време да забележи, че отсреща го гледат чифт червени очи. Също че имаше нещо странно в позата му. Двама непознати току що се бяха появили от нищото, а той просто си стоеше и ги гледаше.
- Познавам те - демонът сложи ръка на брадичката - ти си човека от бала! С твоята близначката ти спасихме кожата. Знаеш ли, едно благодаря нямаше да навреди.- тялото му излъчваше спокойствие, въпреки че до преди малко щяха да умрат.
- Дориан Халек - той повдигна ръка към Камаел, устните му се извиха в усмивка, разкривайки белите му зъби. Въпреки че го сърбяха ръцете да го бутне в рамото, карайки го да загуби баланс, не го направи. Искаше да разбере какво крие, но щеше да постъпи по-разумно. Нямаше да поема риска човекът да му се нахвърли.

Admin

Офелия може и да бе решила да си тръгне, но имаше една всевиждаща сила, (не, не разказвача, съдбата, нали) която взимаше решения и често не признаваше желания. Та в тоя случай явно на съдбата и се тръскаше. И не, не става въпрос за големите дупета, които обичаме и не можем да лъжем. Земята и се тръскаше. И то здраво. Тримата приключенци трябваше да очакват нещо подобно, та все пак се бяха набутали в наакан тунел, как нямаше да стане и по-зле? Здравата ги разлюля, толкова, че щеше да им е полезно да са си близки. Можеха да станат близки с пода, някои от тях не изглеждаха много гушливи и без това. Трусът не беше кой знае колко дълъг, но бе продължил достатъчно та да скърши неистовото желание на вещицата да излезе. Единствения им видим изход бе затрупан от камъни, лайна и един Дявол знае още какво.
И сега накъде? Имаше един отговор, само напред, през акитата. Пък кой знае, можеше това да е пътят към безкрая... и отвъд.

Възраст : 28

Офелия просто искаше да крещи. Да почне и да не спира да крещи. Ама здраво да си повика. Какво, по дяволите, се очакваше да правят сега? Да си проправят път през лайняния тунел с ритници? След всичко от днес, нямаше против дори да рови в тази гняс стига да се махнат, но раненото бебе под мишницата ѝ не беше лопата.

Тромаво си прибра билките в чантата на кръста и се заоглежда. Очите ѝ тъкмо бяха посвикнали с тъмното, ала изход не се виждаше и май саркастичният ѝ коментар щеше да се окаже суровата действителност. Все още с Мориган (явно това щеше да е името ѝ) на ръце, вещицата се поразмърда в посоката на запушения тунел. И да го гледаше и да не го гледаше разлика нямаше да има, а и не вярваше да извадят късмет с някакъв алтернативен, тактически позициониран изход. Решително вперила поглед в камарата пред нея и неволно дишайки през уста, Офелия просто тъпо ритна в изпражненията.
- Е, господа, ако сте приключили с реверансите, може да ударите едно рамо да се измъкнем от тук.
Сухи констатации? Винаги.

Бай брадър не беше приключил/а с тях, прекарвайки ги през ада и обрат, явно нямаше намерение да спира. Миришеше по-зле от тоалетна на БДЖ.
"Боже доведи ме жив,, мислеше си демонът. От миризмата му лютеше на очите и оставяше гаден вкус в устата.
Леко изгуби равновесие от труса, което го накара да залитне. Ръката, която беше протегнал към Камаел за ръкуване се насочи към рамото на човека, за да се хване за него, връщайки си баланса. Натискайки малко по-силно с цел да го отмести леко. Ето че се опита да го бутне, въпреки че се въздържаше, но видя шанс в ситуацията, изценирайки залитането. За да е по-реалистично постави другата си ръка на гърдите му и го потупа, за да покаже че не е било нарочно.
- Опа, извинявай - отмести поглед в земята само за миг, но от липсата на светлина не беше сигурен какво видя. Стори му се катинар, но нямаше гаранция.
Отдъпна се от Камаел, само за да се обърне и да види, че изходът е затрупан. Лошичко. Погледна Офелия и животинката в ръцете й. Отне му време да открие силуета й в тъмнината. Съблече блузата си, която беше с дълъг ръкав връзвайки ги един за друг образуващи кръг. Отиде при вещицата, пое лисичето за момент с една ръка, а с другата преметна другата през едното й рамо, образувайки импровизирана чанта. Сложи житното вътре. Отворът за глава на блузата се намираше от долната част, но беше прекалено тесен за домашния й любимец да изпадне. Стараеше се да е максимално внимателен с раненото му краче.
- Така, предполагам няма друг изход - обръщайки се към Камаел. Не буквално, защото в тая тъмница сигурно говореше на стената - някакви идеи? Не знам дали ще успеем да си проправим път през затрупания тунел.
По филмите, когато нещо такова се случи героите тръгват в другата посока и откриват нещо като съкровище. Дали това щеше да ги сполети и нашите герои? Ами ще разберем след следващия пост на Бай Брадър.

Камаел сви леко колене и стисна зъби, докато пещерата се тресеше. Демона явно беше по-нагъл, от колкото изглеждаше. Съветите, които му беше дал човекът в болницата бяха минали покрай ушите му. Спомените му също бяха размътени, щом си мислеше че е спасявал някого на бала. Сега му пробваше разни номера. Голяма грешка. Червеноокият много добре знаеше, че когато някой се опитва да запази равновесие дърпа към себе си или натиска надолу. Не бута назад. Пръстите на ръката, която беше сложил на гърдите му веднага стисна с лявата си ръка, а дясната му се впи в гърлото на демона. Белокосият се приведе към ухото му и прошепна тихо:
- Трети безплатен съвет: Не си пробвай късмета с мен... Ако ти се живее.
После го пусна да прави импровизирана чанта за Офелия. През главата на Камаел мина въпроса дали главата на Дориан беше твърда като на другите демони, които бе срещал преди и можеше да разбие катинара с нея.
- Тука има шахта. - Рече Камаел. - Заключена e.

Admin

Тримата мускетари явно си мислеха, че имат предостатъчно време да се туткат и сближават, да се заплашват или каквото им скимне. Ако наистина бе така, бяха сгрешили. Земетресенията винаги имат вторични трусове и това не беше изключение . Да, беше по-слабо, но кой знае колко още пъти можеше да ги люлее. Катинара на шахтата също се бе пораздрусал от мърдането на земните плочи и подрънчваше досадно, напомняйки на героите, че е там. Сякаш беше станало още по-тъмно и макар й очите им са бяха започнали да привикват, звукът бе единственият начин да св ориентират къде е. Ключ нямаше, но нямаше и и да им е нужен, имайки предвид, че тая шахта не изглеждаше първа младост. Трябваше максимално бързо да се ориентират към някакво действие, за да могат в най-скоро време да потърсят изход от тая воняща дупка. А такъв със сигурност имаше. Все някъде. Макар и напред да не се виждаше нищо, не че и там където бяха виждаха нещо, в края на всеки тунел има светлина...поне така казват.

Admin

По време на първия трус, от тавана изпопадаха доста миризливи декоративности, за щастие без да се приземят върху нечия глава. Лисичето Доркас/Мориган/Дориан Младши съвсем не разбираше какво се случва и жално се разскимтя. Болеше го крачето, миризмата дразнеше чувствителното му носле, а и беше на място, което съвсем не разпознаваше - отделено от стадото си и треперещо в ръцете на непознат организъм. Трябваше му помощ скоро, преди сърчицето му да е гръмнало от стрес.

Причината за първият трус остана неясна, ала щом бе последвал и втори - значи със сигурност се намесваше природата. Този път таванът отстрани до сбабаитената двойка окончателно се предаде в преструвката си на нещо повече от запушалка и засъхналите драконови произведения грохнаха върху събратята си на пода. Изглежда, не всички тунели тук бяха съвсем пещерни и тук-таме бяха позакърпени от пипалата на някой артистичен бръмбар, който със сигурност не харесваше свежестта отвън. Същата тази свежест полегна плавно в задушната зала и лъч дневна светлина огря насрания пейзаж с ангелска нежност. Не се знаеше дали още трусове няма да последват, така че каквото и да бяха намислили за вършене, най-добре беше да проявят експедитивност.

Стига да оставеха настрана различията си, и да имаха желанието за измъкване от тук на този етап, им трябваше само малко отборна работа.

Седем поста общо за всички, преди лисичето да умре. Няма логика да издържи толкова време.

Възраст : 28

Малкото същество в импровизираната чанта никак не ѝ звучеше добре. Сърцето на Офелия рязко се сви, а ръцете ѝ се разтрепереха. Вещицата стисна зъби и ядно погледна мъжете, които до преди земетресението да ги прекъсне, бяха в процес на мерене чий беше по-голям.

Лъчът светлина, който се яви в ситуацията беше както и фигуративен, толкова и реален. Нападалите драконови гадости им бяха открили гледката към свободата, но макар и таванът да беше нисичък, нямаше да е достатъчно да се изправят на пръсти за да се измъкнат. Русокосата премери разстоянието от пода до изхода им с поглед.
- Е, господа, изглежда ще трябва да разчитаме един на друг, ако искаме да излезем от това гробище. - сетне погледна към Дориан и изправи рамене, - Мориган се влошава, трябва да действаме бързо. Предлагам да повдигнеш Камаел, колкото да излезе, после той може да издърпа мен и Мор и накрая и теб.
Постара се отровата в гласа ѝ да не е толкова очевидна, но треперещото малко създание отприщи някакъв първичен инстинкт и тя знаеше, че е готова на всичко за да го спаси. Погледът ѝ се насочи към Камаел:
- Е, какво мислиш? Или искаш да останеш при катинара си.

Камаел тъкмо започваше да се чуди как ще намерят изход от лайняната ситуация, когато изходът намери тях. Почти не му пукаше за катинара и евентуалното съкровище, което пазеше с оглед на положението. Основното и най-съкровеното му желание в последните минути беше да изгази от тоалетната на драконите. Новопоявилата се дупка в тавана беше добре дошло допълнение към обстоятелствата. Че и изглеждаше точно като да могат да минат през нея без твърде много проблеми.
- Излизаме веднага.
Човекът се настани под изхода и огледа къде може да се хване, за да се набере нагоре и навън. Отскочи с помоща на Дориан, улавяйки се за най-подходящите според преценката му места и се заизтегля нагоре, където щеше да легне до отвора и да подаде ръка на следващия, за да го издърпа. Според плана трябваше да е Офелия. Евентуално те двамата щяха да изтеглят и демона. За след това щеше да мисли, когато е на повърхността.