Парка с Безмълвното езеро

Легендата за Езерото бе преминавала не веднъж през ушите на Бенедета. Какви ли не истории и слуховете не бе чувала за това място и ето на - сега тя се разхождаше наоколо. Причината, довела я тук ,очевидно беше нуждата да си отвлече вниманието от случилото се по-рано. Рижавата жена ходеше с бавна и спокойна стъпка сякаш беше на разходка из галерия. Беше поставила ръцете си в празните джобове на палтото си, а стойката ѝ беше перфектна, сякаш цял живот бе ходила с книга на главата. Тя хвърли няколко бързи погледа, оглеждайки се да не би да не беше сама. След като подсигури теорията си, че е единствена тук, тя започна да си тананика някаква мелодия. Не беше сигурна дали я е чувала някъде, или си я измисляше на момента, но звучеше приятно.

Admin

Вечните любовници отново бяха започнали своята размяна. Гонитбата им по небосвода не бе убягнала на Бенедета, която бе избрала едно от най-приятните места на смрачаване в кралството на Залеза. Лек ветрец галеше лицето й и макар температурата да се понижаваше, не беше студено. А и девойката явно бе подготвена за много по-неприятно време, щом носеше палто. И видиш ли, бе извадила късмет, наистина беше съвсем сама. Само една тъжна празна пейка, поставена съвсем наскоро и с прясна боя ( напоследък минаващи през парка бяха станали свидетели на не един лежащ младеж на брега, та решили да сложат поне пейка, да не падат като круши по тревата ) правеше компания на нея, изгряващата луна и езерото. Беше толкова тихо и спокойно, че девойката можеше да чуе ритъма на собственото си сърце, все още пленено от влиянието на един мистериозен мургав мъж...

Самотната пейка мина през визуалния радар на Бенедета, но седенето там не я блазнеше. Вместо това отиде при ръба на езерото и поседна. Настанила се удобно, тя продължи да си тананика, правейки изпълнение само за себе си. Беше взела добро решение като облече палтото, въпреки че не беше талкова хладно. Иронията беше, че въпреки огнените ѝ характер и коса, тя не държеше на студ. Обичаше горещите лета, в които само се излежаваше и пиеше студени напитки.
Погледът на жената се премести на отражението ѝ във водата, а след това потопи връхчетата на пръстите си. Направи едно рязко движение, с което разпръска малко вода. Мелодията, която тя създаваше спря, заменена от опита да сподави вика си. Спомени я заляха като вълна и желанието да удари нещо накараха ръцете ѝ да затреперят. Добре че беше сама, не искаше да я виждат така - на ръба да се разплаче. Тъжна картинка. Бе дошла тук да избистри съзнанието си,но нещо ѝ пречеше.

Admin

Капките сякаш замръзнаха във въздуха. Водата пулсираше там, където момичето бе потопило пръстите си. Преди да загуби контрол над емоциите си я заля неочаквано спокойствие, придружено от неистово желание да потопи цялото си същество във водата. Сякаш тя бе способна да излекува цялата мъка в душата й. "Ела. Не бой се. Това искаш, нали?" - странен мелодичен шепот се носеше вместо тананикането й, но спазваше същата мелодия. Гласът бе топъл и грижовен. Усещаше се като нежно подръпване и побутване към водата. Като майка, която пази детето си от препятствия и го насочва по правилния път. Пред очите на Бенедета сякаш съществуваше само кристалната вода, но щеше ли да се потопи? Или отново щеше да избяга...

Внезапното смирение дойде като глъдка горещ шоколад в зимен ден. Накара тялото на Бенедета да се отпусне, както и юмруците, които беше стиснала толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Чертите на лицето ѝ станаха по-нежни след като емоциите напуснаха тялото ѝ. Спокойствието обаче бързо беше заменено с желанието, което я удари като гръм от ясно небе - да се потопи в езерото. Сякаш от това зависеше живота ѝ. Рижавата жена дори не се замисли, без да си прави труда да се съблече, само свали раницата си и я остави на брега. Не се огледа дори за знаци, които вероятно забраняваха къпането в езерото. Миг по-късно тя се хвърли във водата, надявайки се да е достатъчно дълбото, така че да не се удари в дъното. Потопи главата си колкото да може да прибере свободните кичури от плитката назад след като показа лицето си над повъхнастта. Спонтаността накара Бенедета да се засмее. Тя започна да разплисква вода наоколо като малко дете, наслаждавайки се на момента, защото не вярваше да продължи дълго. Вече нямаше значение дали е сама, беше забравила за притесненията си да не би случайно някой да я види и да я сметне за луда.

Admin

Тялото й се понесе върху водата сякаш бе лека като перце. Девойката затвори очи, наслаждавайки се на усещането. Именно затова й отне време да осъзнае, че нещо не е нормално. Водата сякаш я милваше, а когато отвори очи отново, за да разбере ситуацията по-добре -течността затрепери. Обгърна тялото й сякаш, за да я предпази и я потопи в мехур от въздух. Макар и размито, Бенедета можеше да види как в центъра на езерото се заформя водовъртеж. Малкото й скривалище едва издържаше на напора на живителната течност и скоро след това тя бе изхвърлена на брега. А вече не толкова далечен и сякаш не напълно непознат глас, й заговори:
-Какво красиво изгубено дете - щом прогледнеше от рязката промяна на местоположението и водата в очите, рижото момиче щеше да види почти прозрачна възрастна дама, която я гледаше с нетипичен за непозната поглед, изпълнен със съчувствие и любов. -Искаш ли да ми разкажеш как се озова във водите ми? Името ми е Нимфауна - усмихна се широко и топло и зачака отговор от подгизналата девойка.

Внезапната телепортация на Бенедета я остави смаяна на земята с ококорен поглед. Бързата среща със земята обаче я изненада по-малко от създанието, което се показа пред очите ѝ. Източникът на гласа, който я приканваше по-рано, вероятно принадлежеше на полупрозрачната фигура, появила се от нищото. Вече на сушата рижавата жена усети тежестта на мокрите си дрехи. Тя пропълзя до раничката си и без да губи време я нарами, но не побягна, поне не още. Въпреки незнайния произход на водната фигура, тя притежаваше приветлива усмивка, която представляваше всичко друго освен опасност. Бенедета разтърка очи, искаше да е сигурна, че това не е поредното привидение, едно за деня ѝ стигаше. Желанието на нимфата да разбере защо рижата бе нагазила във водите ѝ я остави неподготвена.
- Аз.. не си спомням. Както си седях изведнъж просто реших да вляза.. - почувства се неловко и понеже не знаеше какво друго да каже следващите думи ги изстреля колкото да се захване за нещо. - Досега не съм виждала нещо подобно като теб, какво точно си ти?
Дежавюто я прониза като чуршум в главата. Нямаше да понесе втори Масао, не и в един и същи ден. Докато чакаше отговор от другата страна Бенедета се изправи и изстиска водата от косата си, а това накара главата ѝ да олекне. Приятно облекчение на фона на това, че беше вир вода.

Admin

Полупрозрачната фигура наблюдаваше с неприкрито притеснение действията на девойката. Явно с рязката си поява я бе уплашила, ама не е като да не се случваше от време на време. Все пак кой очаква докато си плува свободно в езеро, близо до което няма табелка "Къпането забранено", да му изскочи магическо създание? Въпреки че по тия земи, всеки индивид трябваше да очаква всичко. Въздъхна и изчака момичето да се успокои малко, след което се зае да обяснява:
-Водна нимфа съм - нищо, от което да се страхуваш. Даже напротив, мога да ти помогна. Търгувам с информация - спомени, загадки, песни. Зависи кой колко е склонен да плати и до каква степен е полезно за мен - жената звучеше все така мило и успокояващо. Даже водата от дрехите на Бенедета се отдели на малки мехурчета и се върна в басейна. - А така, не искам да настинеш все пак. Особено като те гледам какво си и слабичко... Кой се грижи за теб, дете? - Въпросът може би бе личен, но Нимфауна така или иначе се държеше сякаш работата й е да опази това момиче от каквото може, поне докато е тук. Като нейна баба, може би? Или друга фигура, която липсваше в живота и спомените на рижата. Случайност или не, езерото никога не бе еднакво за всички и Бенедета не беше изключение...

Воден женски търговец значи? Явно Бенедета изглеждаше по-уплашена, отколкото се чувстваше щом нимфата толкова внимателно подбираше думите си. Дори след това следващите ѝ думи изненадаха рижавата жена. Моментално усети как в гърлото ѝ заседна буца.
-Сама се грижа за себе си и не съм дете. - опита се да прикрие, че въпросът на Нимфауна я бе жегнал.
Нима изглеждаше сякаш не се справяше добре сама? Да, беше по-слаба по стандартите, но това не ѝ пречеше. Харесваше се така, въпреки че всеки втори ѝ казваше да вземе да хапне нещо иначе ще се прекърши.
Рижавата жена изтупа вече сухите си дрехи и се загледа във водното създание пред нея. Опитваше си за запомни всеки сантиметър. Ех, трябваше да си вземе поне скицника. Разтърси леко глава връщайки се към реалността.
-Каза че търгуваш със спомени. Как работи това?
Беше заинтригувана и определено искаше да разбере повече.

Admin

На Нимфауна й стана смешно, но бързо го прикри. След толкова години съществуване създания като Бенедета й се струваха направо зародиши, ала това нямаше особено значение. Нито за нея, нито за рижата. Мистичната водна фигура се държеше се с всекиго така, както съзнанието й нашепваше, че е необходимо, за да се разчупи. Да се почувства дискомфортно дори и да разкрие повече за себе си по един или друг начин. А момичето пред нея, макар й младо, не оставаше по-назад.
-Това,че се справяш без да разчиташ на нечия помощ, мила, не те прави по-малко дете - погледът на митичното същество не се измени нито за миг. Може би, защото бе насочен към девойчето, а може би, защото не гледаше с очите си. Все пак, водата си е вода, дори и магична, нали? - Какво ме попита? А, да... - Нимфауна се приближи до брега, а по този начин и до самата смъртна. - Искаш да научиш или да забравиш? Защото при различните желания, съвсем логично, работи различно. А никой не идва тук без желания, дете. Никой...

Чак сега жената се усети колко бе пораснала, но същевременно детето в нея още не бе умряло. Тя изду бузи потвърждавайки думите на водната нимфа. Оставаше само да затропа с краче, но сега не му беше времето да се прави на недоволно хлапе, на което са му взели играчката. Пое си въздух и обмисли получената информация. Значи тук можеше и да се сдобиваш със спомени освен да ги губиш. Но пак си беше търговия, вероятно ако искаше да си върне спомен щеше да се наложи да даде нещо в замяна.
-Знам, че или поне така съм чувала, че ако искаш да забравиш нещо, то това е подходящото място.
Цялото тяло на рижавата жена си напрегна при мисълта за спомена. Успя бързо да се овладее и върна погледата си на мистичното създание. Умът ѝ не побираше, че разговаряше с водна фигура, дали не беше превъртяла след днешния ден? Бенедета въздъхна тежко и изправи раменете си. Усещаше нервите си опънати като тетива на лък.
-Дойдох с надеждата да заровя един спомен, но каква е гаранцията, че наистина ще забравя точно този спомен или.. ами ако загубя повече от желаното?
Не смяташе, че може да се довери на Нимфауна, но нямаше друг избор ако искаше да махне товара от плещите си щеше наложи да има малко вяра. Смяташе, че вече нямаше друго за губене, но и тя самата не беше сигурна в това.

Admin

Притеснена от ситуацията или не и независимо дали си мислеше, че полудява, Бенедета не можеше да отрече очевидното. Пред нея стоеше магично същество и странно, но някак Нимфауна изглеждаше по-малка, от колкото в началото на разговора им. Сякаш част от водата, която я изграждаше, се беше изпарила и, ако рижата девойка се заглеждаше веднага щеше да го забележи. Водното създание изпусна тежка въздишка на свой ред. Явно сегашният й лик не бе достатъчен, за да предизвика доверие, и това някак я засегна. Не много, но достатъчно речта й да се усеща една идея по-... хладка. Като престояла гореща вода за чай, която си забравил напът към банята, например.
-Ако искаш да забравиш, ще взема само онова, което ти си склонна да ми дадеш. Единственият вариант да не се случи, е ти самата да не знаеш какво искаш. Няма причина да се притесняваш, честна митична - а честните същества си бяха честни същества. Тоест, взимаха само онова, което им се полага и онова, което им се дарява. Дали обаче тази оферта щеше да трае още дълго? Може би, ако Бенедета не решеше какво точно иска, нямаше да има какво да решава повече...

Думите на Нимфауна звучаха искрени, затова Бенедета пристъпи леко напред. Изпусна дълбока въздишка, след което заговори.
- Добре, дойдох с цел да забравя част от миналото си. - опита се да не отделя поглед от съществото като се усмихна тъжно. - Какво трябва да напрвавя?
Мисълта, че има шанс да забрави случилото ѝ се някак я развълнува. Беше готова да изпълни танца на дъжда ако се налагаше, само и само процесът да започне. Този път ако трябваше да влиза във водата обмисляше първо да свали дрехите си, съмняваше се нимфата отново да я изсуши.

Admin

Нимфауна се усмихна топло на момичето. Явно миналото на това крехко човешко същество наистина бе тежко, а за водното създание това бе добре дошло. Не я дари с отговор. Всъщност не я дари с нищо повече. Изчезна така както се бе появила, даже по - бързо. Бенедета нямаше време да си задава въпроси обаче. Щом вече нямаше нимфа, с която да си говори, усети как нежен допир обгръща ръцете й. Водата лазеше по кожата й я дърпаше отново навътре в езерото. А гласът от по-рано, отново загали ушите й...

Очите свои затвори
и в този лек се потопи.
За миналото тежко разкажи ни,
ти с мислите си покажи ни
що искаш да забравиш.
А после, накъде ще се отправиш?
Тоз отговор е много лесен:
щом от езерото ни излезеш,
което си е наше ще си вземем.
Не ще запомниш ни Нимфауна,
ни наще думи сладки,
ни усещането на водата покрай теб,
ни таз магия, ни миналите ти догадки...

Като хипнотизирана Бенедета навлизаше в басейна плавно, но сигурно. Водата я обгръщаше и не спираше да милва тялото й. Като че лекуваше душата й с невидим мехлем. Но, само от мислите й зависеше дали ще успее да забрави това, за което бе дошла. Носеща се над водата бе останала сама със собственото си съзнание и с цялото й изгарящо я минало.

* в следващия си пост трябва да разкажеш като ретроспекция това, което искаш да забравиш *

Желанието да се потопи във водата отново я обзе и без да губи и секунда повече рижавокосата нагази смело. Заслуша се гласовете, шепнещи в ушите ѝ. Чувстваше се очудващо лека, което я накара да се отпусне, позволявайки на водата да я дърпа навътре. Мислите ѝ забушуваха в главата ѝ, като буря в открито море. Споменът я заля като студена вълна и въпреки, че се бе случило преди няколко години тя имаше чувството сякаш беше вчера.

Пред очите ѝ се появи изоставената къща, до която тя беше проследила брат си. Изчака го той да си тръгне преди да се запъти към постройката. Рижавокосата нетърпеливо отвори врата. Мястото беше пълно с паяжини и мръсотия, без признак че някой обитаваше това място. Доближи се до едно бюро, което за разлика от всичко наоколо беше прилежно подредено. Там намери един дневник и когато го отвори веднага разпозна почеркът му. След смъртта на майка им той бе започнал да експериментира, опитвал се е да намери начин да я върне към живите. Всичко ѝ се стори налудничаво. Докато Бенедета тършуваше из нещата му, брат ѝ обаче се върна. Когато я завари той не изглеждаше притеснен. Усмивката му, която се появи не беше същата. Имаше нещо изкривено в изражението му, нещо откачено. Преди жената да се осъзнае той затвори вратата и я залости.
- Мила сестричке.. - пророни той.
С бързи движения се озова пред нея и я притисна към маса, върху която имаше нещо покрито с бял чаршаф. Брат ѝ започна да шепне в ухото ѝ, но в главата на Бенедета звучаха камбани от паника. Не можеше да се движи от шок, затова не се противеше, когато я положи да легне на масата. Застанал над нея той започна за разкопчава блузата ѝ, режейки копчетата, с ножа който сякаш се бе появил от нищото. Рижавокосата си помисли, че ще ѝ пререже гърлото, но не го направи. Единственото нещо, което беше способна бе да обърне глава настрана. Това беше най-голяма грешка. Бялото покривало леко изместено, разкриваше кости. Тялото на Бенедета се вцепени. Не можеше да се съпротивлява. Стоеше там, безпомощна.
Следващото нещо, което помняше беше как стояше гола на масата, а той обличаше ризата си преди да си тръгне на вратата само каза:
- Ще я върна сестричке, обещавам ти.