Парка с Безмълвното езеро

Admin

Всеки пази своите тайни, но тяхната тежест не винаги е поносима. За малкото езеро на края на града се носи слух, легенда, за някои небивалица, за други жадувана магия. Минете ли през парка, в който се намира, не забравяйте и вие да му подхвърлите някоя тайна, то с никого няма да я сподели, а и ако легендата е вярна, дори вие няма да я помните...

Възраст : 27

След подобна вечер най-добрия вариант за разсейване бе да се прибереш пеша, през парка (който не е никак шейди) и да подишаш чист въздух, нали? Поне Ана смяташе, че така евентуално ще спре да й се гади. Бе захвърлила импровизираната маска в някое кошче по пътя (да не си помислите, че я метнала в някой храст, пазим костенурките, дори когато няма нищо общо с тях) и вече дишаше спокойно. Причините да мине през парка бяха две - там почти никога нямаше същества по това време, а пък езерото щеше да й свърши чудесна работа в момента. Не, нямаше да се изповядва като грешницата, която беше. Мисълта, че кръвта на Киел все още бе по кожата й обаче и я държеше на тръни. Макар да беше вече сама, все още бе гладна, а това евентуално можеше да доведе до някоя неприятна ситуация. Не след дълго, девойката бе коленичила на брега на спокойната вода и внимателно и някак лениво почистваше ръката си.
-Нямам търпение да стигна до ваната си... - измрънка на себе си и изпусна дълбока въздишка.

- Ана! - Зи се провикна. Едва успя да я настигне, не беше сигурен дали ще успее. Тялото му изнемогваше, беше само по панталон, добре че кръвта му бе топла, иначе студа щеше да го довърши. Беше целият покрит със сажди и мазилка. Нямаше време за губене, след като всичко приключи трябваше да се увери, че тя е добре.
- Здравей. - усмихна се той и се приближи към нея - Виж, може и да прекалих в залата. За което съжалявам. - Зи се усмихна топло. Спря на половин ръка разстояние от нея.
- И не, не съм тук да ти досаждам, просто... - той бръкна в джоба си и извади една смачкана салфетка, на която пишеше адреса му. Чувстваше се като невръстен хлапак по някаква причина. И се държеше като такъв. Нежно улови ръката и и положи салфетката в нея.
- Ако решиш, можеш да ме посетиш. Когато и да е. - тук беше напълно искрен - Мисля да се задържа наоколо, за известно време. Та, ако ти се доиграе Монополи... - тук се усмихна дяволито - ... или стрип покер. Ако искаш просто да си поговорим, или да гледаме новия сезон Тийн Вампир, аз съм твоят човек... ъъъъъъ, вълк. - той събра малките и пръсти около салфетката и се усмихна топло. Ноклони се към нея, и нежно я целуна по челото.
- До нови срещи, Ана. - Зейдист се дръпна леко и се поклони ниско. Усмихна и се един последен път, след което се обърна, и пое към дома си. Нямаше да чака отговор, а и честно казано не очакваше такъв. Всички бяха адски объркани, вечерта се оказа меко казано турболентна, и тя и той имаха нужда от почивка. Нещо се задаваше, нещо голямо. Ана сигурно щеше да е твърде заета за да изобщо му обърне внимание. И все пак, някаква малка част от Зи се надяваше да го посети. Когато и да е...

Възраст : 27

-До скоро, Зи - прошепна сякаш на себе си, той и без това бе достатъчно далеч вече, за да може да я чуе. Имаше нещо у него, нещо топло, нещо, което я караше да бяга надалеч, но и я влечеше в неговата посока. Нещо, за което бе решила да не мисли в момента. Напъха салфетката в деколтето си (защото кой ли е чувал за женски панталон с джобове) и се насочи към дома си и така жадуваната топла вана.

Камаел дойде до езерото, за да поседне малко на брега и да си посъбере мислите. Може би после щеше и да поплува. Не беше изградил план за сега.

Admin

Тишината в парка бе направо зловеща. За разлика от полетата на града Слънце, паркът в околията на Зарево бе някак студен и мрачен. Не много типично за тези територии, но цялата атмосфера сякаш бе създадена, за да се концентрира всеки пътник върху езерото. Водата изглеждаше така примамваща и спокойна. Сякаш можеше да те обгърне с най-нежната милувка. И сякаш нашепваше напевно да се гмурнеш в нея... Или Камаел, започваше да полудява. Не беше изключено, не малко неща се случваха из тия земи на всички клетници, които ги кръстосват. И въпреки това, ако се доближеше, тихата песен на езерото като че ли щеше да става все по-ясна и по-ясна...

Камаел пристъпи бавно напред към водата. Загледа се за няколко секунди, отдавайки усещанията си на илюзорния повик на езерото. Въздъхна и вдигна рамене, сякаш питаше какво толкова може да се обърка. Смъкна лъка от рамото си, после колчана и хвърли наметалото отгоре им, за да не се виждат от далече, макар че случайни минувачи май не се очакваха. Смъкна и фанелата си, сгъна я небрежно и я остави върху наметалото, а обувките си подреди отстрани. Панталоните предпочете да остави, нямаше да му пречат много. Хвърли бегъл поглед на белега от бивни на корема си, а после на тези, дето липсваха от ръцете му и леко се усмихна, губейки се в мисли. С все тъй бавно темпо нагази в езерото, готов да заплува спокойно щом водата стигнеше гърдите му.

Admin

Не винаги, когато нещо изглежда приветливо и подканващо, е. Такъв беше случаят и с Камаел и езерото. Преди водата да достигне до гърдите му, започна да се бунтува. Първоначално бяха леки вълнички и човекът лесно можеше да се заблуди, че са от собствените му стъпки. Но когато приятната охлаждаща течност започна да гали голата му кожа, положението рязко се промени. Сякаш някаква магическа сила завъртя сърцето на езерото и нечувано за подобен воден басейн вълнение го изтласка навън. Абе, направо си го изплю на брега. Секунди по-късно пред Камаел в цялото си гигантско и напомпано великолепие седеше нимфа. Мъжка нимфа с гигантски бицарки, но тъжно за нея, явно пропускаше деня за крака във фитнеса. Долната част на тялото й бе непрекъснат водовъртеж, който я държеше вързана с езерото.
-Но питам, кой, кой е съгласен... кхъм... Здравей, човек. - явно нимфата не очакваше компания днес - Казвам се, Нимфет и питам, кой, кой ... си ти? И защо така нахлу, в моите води? - огромното същество се приближи до брега и повдигна вежда към Камаел. Беше почти прозрачно и изтъкано и оформено само от водата на езерото. И определено не бе толкова безмълвно, колкото него.

Камаел мигновено вдигна залога. Първо вдигна едната си вежда по-високо от Нимфет, а после вдигна и втората.
- Камаел. - Отговори кратко човекът, чудейки се някой беше ли споменавал за местното население на езерото. Нямаше и табели обозначаващи такова нещо. Или пък знак за забранено къпане. Дали назобения с конски хормони нимф не беше шарлатанин?
- Водата изглеждаше освежаваща, а бродих дълго последните дни.
Маниерът на изказване на създанието навеждаше червеноокият на идеите за екзотичност, заекване и може би мозъчно недоразвиване. Каквото и да беше, шестото чувство на белокосият го накара да се захване с обличане на дрехите, които преди малко тъй мързеливо бе свалил от себе си. Сега доста експедитивно ги наслояваше върху себе си. Не му се щеше някоя приливна вълна да ги отнесе, заедно с оръжието му.

Admin

Нимфет май май не беше много доволен от обяснението на Камаел. "То и за вампирите хората сигурно изглеждаха вкусни, ама това не беше повод да ги хапят тук таме, щото им е уморено." От друга страна, мистичното създание рядко имаше възможността да срещне някого. Макар й легендата да водеше различни индивиди тук от време на време, никое от тях не се интересуваше от него. Интересуваше ги само мистичната магия, която можеше да се случи на това място, а човекът пред него, явно идея си нямаше за какво става въпрос.Нимфата погали замислено невидимата си брада и вдигна пръст във въздуха, все едно го бе осенила велика идея. Разбира се кънсента беше от изключително голямо значение, та трябваше да бъде справедлив:
-Ще ти дам избор - изрече развълнувано и се завъртя около оста си , плискайки малки капчици вода върху всичко наоколо, включително и Камаел - ако толкова държиш да се охладиш, ще те оставя да поплуваш във водите ми и ще изчезна - засмя се лукаво - но ще трябва да ма позабавляваш. Как ще стане това се питаш, ами отговорът е един - с песен. Ще трябва да попеем, мдам, вие хората обичахте да пеете, нали? - Нимфет искрено се бе въодушевил. Явно бе изтъкан не само от вода ами и то музика, защото всичко, което излизаше от устата му имаше някакъв напевен тон - другата ти възможност - продължи една идея дипломатично - е да споделиш една твоя тайна с мен, но както повелява това място - ще ми я подариш. Или иначе казано, дори самият ти ще я забравиш - Водното създание скръсти ръце пред гърдите си, от което действие сякаш бицарките му щяха да се пръснат, и зачака отговор.

Камаел тъкмо си завърза обувката, когато нимфът приключи с предложението си. Очевидно не беше добре дошъл във водата на езерото и това не го притесни много, но предложението на водната фигура почти го заинтригува. Толкова колкото да се впусне в дипломатическа мисия.
- Цената е висока за едно къпане. Какво й е толкова специално на тази вода, че да си струва подарената песен или тайна?
Човекът можеше да изпълни своята част от сделката без почти никакви проблеми. Въпросът беше дали стопанинът на езерото можеше да предложи нещо по-добро от хладнината на дома си, защото до тук белокосият изобщо не беше убеден, че Нимфет предлагаше честна размяна, но все пак бе вълшебно същество. Може би имаше скрити козове.
Младежът скръсти ръце на свой ред пред гърдите си, килвайки главата си леко настрани, в очакване на отговор. Предполагаше че нацепенякът няма какво да предложи, което да развълнува интереса на червеноокия, но беше изчислил, че не пречи да си пробва късмета.

Admin

"Ама че наглост!" - изпуфтя нимфата. Хората идваха тук доброволно да споделят тайните си и да се отърват от тежкия им товар, а този тук не стига, че май нищо не искаше да дава, ама и поставяше под съмнение безценната му живителна течност. Нима не знаеше, че знанието и спомените са по-скъпи от най-големите скъпоценности и по-ценни от най-големите ценности? Явно, не.
-Ще се престоря, че не съм чул неуважителния ти въпрос. Водите ми са способни да ти дадат, но ще трябва да им се довериш - звучеше като вайкаща се лелка в супермаркета, която дава зор на касиерката, но не и на самата себе си - Важните избори се правят на сляпо. Решавай вече, нямам тука цял ден да те чакам. Знаеш ли колко е сухо на повърхността? Е, сигурно не, щото си двукрако и без хриле, но схващаш идеята.
Ако имаше крака сигурно щеше и да започне да потропва нервно. А ако камаел продължаваше да го обмисля или да се пазари, накрая можеше да си тръгне с празни ръце. Въпреки че не бе сигурно дали дори избора му щеше да му донесе нещо. Съмнения бол, но какво имаше за губене?

Явно нимфата цял живот бе прекарала в ограничението на езерото. И учеше за битието на другите от най-тежките и омразни тайни, които бяха готови на всичко да загубят. Едва ли някой идваше тук, за да остави прекрасните си спомени. Е, светът бе голям, а създанията - всякакви. Може и да идваха такива, които да се отърват и от нещо красиво или да го наведат на мисълта, че всички вземат решения без да мислят и проучат. Червеноокият не беше точно такъв. Нямаше твърде тежки и ужасни тайни, които да изхвърли в душевното кошче, в което се беше превърнало езерото и собственикът му, а едната която имаше не беше нещо, което можеше да забрави с магията на езерото. Не беше сигурен дали се класифицираше като тайна. Камаел може и да склонеше да му остави хубава тайна, но песента, която звучеше в главата му сигурно щеше да му се отрази по-добре. "Понякога да сториш едно добро нищо не коства" казваше пастрокът му докато беше още малък. И повечето извършени добрини бяха в негова чест. Сега доброто дело можеше да му струва една от любимите песни, но имаше още много песни, които да бъдат чути и изпяти. А Нимфет изглежда да имаше нужда да чуе една. Щеше да му подари един добър дар, защото чувстваше, че от такъв имаше нужда, а не заради загатнатата отплата.
- Слушай внимателно, нимфе. Може и да не успея да я изпея повторно - рече белокосият и нагазни бавно във водата, запявайки тихо.

Admin

Нимфата размаха ръка насреща му, известявайки го да не се свени и да пее малко по-високо. А колкото повече приближаваше края на песента, толкова по-малка ставаше. Водовъртежът де успокояваше, водата приветстваше Камаел и поглъщаше Нимфет. Преди съвсем да изчезне,митичното създание го дари с една голяма усмивка. Явно човекът бе постигнал целта си и респективно, щеше да получи нещо в замяна. Живителната течност вече не просто го обгръщаше, докосването й се бе превърнало в милувка, а гласът, който чуваше вече не бе на мъж с бицарки пред пръскане. Капчиците вода достигнали до ушите му като на магия му нашепваха с нежен женски глас, като на някоя сирена, омаен и приспивен. Само дето плиткият воден басейн не бе далеч толкова опасен колкото океан, а прегръдката на водата - далеч по-сладостна и не толкова смъртоносна като тази на русалка.

"Наградата си, мили, знаеш само ти.
Очите си без страх за миг ги затвори
и в душата си ти потърси
спомени забравени.
А нашата милувка хладна,
съзнанието твое ще отключи
и щом тоз дълъг миг
във водите ни приключи
забравен спомен или тайна жадувана
в очите твои ще бъде изрисувана.
Но знай, че щом от езерото ни излезеш,
което си е наше ще си вземем.
Не ще запомниш ни Нимфет,
ни наще думи сладки,
ни усещането на водата покрай теб,
ни таз магия, ни странните загадки..."

* в следващия си пост Камаел може да си разкаже сам спомен/тайна/аспект от миналото му, които героят му не помни или е искал да узнае за себе си, но не е присъствал на дадената ситуация, стига да е свързана с него *

Огън. Толкова много огън.
Камаел стоеше на средата на горящото си село и виждаше няколко демона, които обладават жителите, карайки ги да се убиват едни други. Други пък поемаха инициативата в свои ръце и колеха собственоръчно, след което палеха къщите като факли. Не се чуваше нищо освен пукането на горяща дървесина и откъслечни команди.
- Намерете го. Изтребете всички.
И адовите изчадия изпълняваха. Нямаше хаос, паника и викове. Само организиран геноцид.
- Бързо, спусни го в кладенеца - шепнеше напрегнато млад чернокос мъж с червени очи на белокосата си съпруга. После изтича през вратата към коридора, за да забави демоните. Двама. Единия възпламенил ръцете си, вече палеше интериора, а другия с двуръчен меч, който веднага се вряза в едната ръка на човека, отсичайки я от рамото. Кухненският нож в другата му ръка не можа да му помогне, особено. Остави лека рана, докато грамадното оръжие отсреща се врязваше в гърдите му. Беше спечелил изключително малко време. Но достатъчно. Спящия Камаел беше спуснат в кладенеца с въже и оставен там. Синеоката жена не можеше да остане навън. Щяха да заподозрат. Обърна насълзените си очи за последен път назад и влезе в разпалващата се къща, за да посрещне съдбата си. Посрещна я огнено кълбо, от което не можа дори да изпищи. Само се строполи пред вратата.
На сутринта имаше само черна тишина, разцепвана от плача на едно бебе в ръцете на застаряващ белокос мъж със златни очи, който го успокояваше, седнал на обрисувания от сажди кладенец.
Думите и виковете на Камаел бяха заседнали в гърлото му. Дори дъхът му беше спрял в ужас. Беше паднал на колене, опрял ръце в дъното на езерото, стиснал пясък и камъни до кръв. Вода се стичаше от лицето му, докато бавно изпълзяваше към брега, където седна, впил празен поглед в езерото.