Елисейските полета

Бенедета изсъска наум, нима Масао толкова лесно разчете лъжата? Явно раздвоеният език нямаше да помогне. Алармите започнаха да звънят в главата на жената, но тя бе решена за момента да ги игнорира. Възнамеряваше да остане достатъчно, че да получи информация от мъжа, но не и прекалено, че да пострада. Дори да не беше сигурна какво точно искаше да чуе от него, не смяташе, че сега е моментът да си тръгне, та забавата тепърва започваше. Мисълта ѝ обаче бе бързо прекъсната от нещо, което мерна с периферието. Цялото тяло на Бенедета се стегна, когато непознатият (въпреки че вече знаеше името му) се озоса зад нея. Инстинктивно тя веднага се обърна, така че да е с лице към него. Застанала на колене, ръцете ѝ докосваха земята, а тя ще приготвяше да побегне при първа възможност ако се налагаше. Подмолното поведение на Масао събуждаше паника в момичето, но гласът му ѝ действаше някак успокояващо - сякаш бе полегнала във гореща вана, а той милваше ушите ѝ като ѝ шептеше.
- Добре тогава, - тя присви очи и се концентрира да подбере правилните думи. - истина за истина - можеш да ме попиташ каквото поискаш, а аз ще трябва да ти отговоря искрено, ако ти ми кажеш какво си.
Рискуваше много като се пазареше като дърта циганка, но се надяваше рискът да си заслужава. Не откъсваше поглед от Масао, изглеждаше че за него това бе игра на котка и мишка и той беше котката.

Admin

Масао облиза устни. Какъв хубав ден само се очертаваше за него. Бе случил на жена, която явно си падаше по опасностите и имаше жизнена енергия за споделяне. Втренчи се в очите й и й предостави възможността да ги запомни. Девойката забеляза нещо, което й бе убягнало преди. Тези жадни глобуси бяха всичко друго, но не и човешки. По-жълти и от нейните, с невероятна притегляща енергия, сякаш палеха пожар в душата й. А зениците му - бяха като черни дупки, само дето имаха формата на прорези, като на котка може би или пък на друго животно... След като бе сигурен, че бузите на Бенедета са порозовели от дълбочината на взорът му, се отмести. Сега пред погледа й имаше постлано одеяло, денят необяснимо бе станал вечер и по дървото, на което се бе облегнала по-рано, романтично проблясваха светлинки. Ако не бе опиянена от мъжа пред нея, може би девойката щеше да забележи анормалността, но вече бе твърде късно да го види. А и не изглеждаше като да желае.
-Харесваш ми - засмя се изкусително. Ако това същество можеше да съблича само с начина, по който звучеше, може би щеше. - Отгатни сама, обичаш предизвикателства нали? - без повече думи се приближи до мистичното одеяло и се излегна върху него, отхапвайки от все така нереално и алогично появил се грозд в ръката му.
А ако някой се разхождаше в близост, дали щеше да види същото, което и огнената дама... Кой знае?

Животинския поглед на Масао я караше да се чувства некомфортно сякаш се опитваше да влезе под кожата ѝ. Макар и да беше сладкодумен Бенедета остави сирените в главата си да бучат, които затихнаха постепенно. Жената се бе изгубила в очите му, че не разбра кога слънцето беше залязло. Гледката стана още по-приятна с появата на светлината и вълшебното одеяло. Дали ако се качеше на него (одеялото) щяха да литнат като на вълшебното килимче в Аладин? Дано помнеше текста. Намираше за много трудно да откъсне поглед от него, камо ли да стои далеч. Реши, че ще се пусне по течението, но все още не се беше отпуснала напълно. Този път щеше да си пробва късмета, но по различен начин. Щеше да играе играта на Масао, но по нейните правила. Устните ѝ се извиха в усмивка, а тялото ѝ се премести до това на мъжа. Дори картината наоколо да лъхаше спокойствие сърцето на Бенедета започна да препуска. Близостта му я възбуждаше по необясним за нея начин. Събрала най-после смелост тя се пресегна към гроздето в опит да си отчупи половината чепка. Не смяташе да яде само се опитваше да го разсее.
-Не си обикновено същество - поде тя. - не и нещо като демон или вещер. Но трябва да знам повече за теб, че да мога да отгатна. Ще ти кажа името си ако ми помогнеш.
Придаде възможно най-много мекота и капка смиреност на гласа си, а тялото ѝ излъчваше покой.

Admin

Мъжът дръпна гроздето точно преди Бенедета да успее да си откъсне от него. Ако погледнеше към чепчето, щеше да забележи, че то се изпари във въздуха. Междувременно неговият поглед не се откъсваше от нея, отдавна не бе попадал на толкова смела жена. Караше го да иска да действа още по-бързо и да й се наслаждава дълго, не просто да изкара от нея това, което му е нужно.
-Права си - подпря се на лакътя си, а щом се раздвижи блузата му се надигна, разкривайки още от целунатата му от слънцето кожа. -В мен няма нищо обикновено. Но мисля, че това важи и за теб... - паузата му бе някак заповедна. А девойката бе готова да се подчини. Името й се появи на върха на езика й и трудно щеше да го удържи. Сякаш Масао я караше да желае да му се подчинява. Беше примамлив и изкусителен, но Бенедата започваше да усеща, че не е само това. Постъпваше умно, като се опитваше да научи какъв е. Това го правеше по-нетърпелив, а и по-невнимателен. Отново й се привидя козина, но този път беше по-ясно. Опашка? Не, две? Сякаш две крайчета бързо се показаха и също толкова бързо изчезнаха. Очите, поведението, заострените черти на лицето му ... започваше да й напомня за нещо познато, но същевременно и нещо я навеждаше на мисълта, че никога не бе срещала такова създание. Беше близо, но ако не го разкриеше навреме, можеше да пострада.

Името ѝ започна да се изплъзва измежду устните. Погледа на Масао ѝ действаше магически, омайваше я без да му мигне окото. За миг се закле, че можеше да се изгуби очите му. Това се стори на Бенедета като добра алтернатива - само за малко да забрави за всичко и да отдаде цялото си същество на един непознат.
-Бе..не..- жената разтърси главата си. ,,Концентрирай се” скастри се сама себе си. Впусна се в последен опит за лъжа, само и само да го разсее. - Бетина Белмонд. - изстреля го така, че да изглежда по-достоверно, че Масао го е изнизал от нея без проблем, въпреки първоначалното запъване.
Пред очите ѝ заизкачаха привидения или поне така ѝ се стори при появата на опашките. Това напомняше на Бенедета за някое животно, но не бе сигурна на кое. Движенията му бяха с грацията на котка, гласът му опияняващ, а замислите лукави.
-Не си магьосник, но има нещо магично в теб. Напомняш ми на... на лисица. - сякаш се страхуваше да проговори тя прошепна отговорът.
Бенедета не бе сигурна на къде биеше, но това беше единственото логично обяснение или може би губеше разсъдъка си? Остана само още едно нещо да напрвави, не ѝ се стори приятно, но трябваше да опита. Повдигна ръката си на нивото на лицето си, стисна клепачи в приготовление и в момента, в който Масао вероятно най-малко очакваше тя сама си заши един шамар. Удърът беше достатъчно силен, че главата на Бенедета да се отмести леко. Болката щеше да последва малко след изплющяването на кожата, сигурно и върху бузата ѝ щеше да остане временен червен отпечатък.

Admin

Масао искрено се забавляваше. Жената пред него така упорито се опитваше да се пребори с влиянието му, макар и да не бе възможно. Помисли си, че е успяла да го излъже този път, но отново бе заблудила само себе си. От устните й наистина бе излязло нейното име, макар и в съзнанието й да бе изникнало лъжливо такова. Илюзията на мъжа й бе завъртяла главата и дори и да осъзнаваше, че нещо не е наред, й се искаше да вярва, че няма нищо страшно или нереално...
Думите й на свой ред го отдръпнаха леко. Същество като него не бе познато в тези земи и рядко го разпознаваха. А когато сама удари лицето си, той едва не ахна. Рижата девойка толкова го бе изненадала, че ако отвореше очи, щеше да види, че отново е ден. Илюзията на Масао бе изчезнала, а заради загубената му концентрация сега опашките бяха съвсем видими, две лисичи и изглеждащи безкрайно меки. Подаваха се иззад съвършената му фигура и объркваха ситуацията още повече. Все още непознатия за момичето изцъка недоволно. Не, че можеше да я вини, че бе свалил гарда си и й бе позволил да го стъписа така. Но коя нормална жена си биеше шамари по време на свалки, по дяволите?
-Е, Бенедета, която видимо не може да лъже - поде раздразнено, - Ще ти дам много простичък избор. - изправи се и раздвижи опашките си. Явно не виждаше причина да ги крие повече. - Ако наистина знаеш какво съм, можеш да си тръгнеш... и ти го препоръчвам, ако искаш да останеш невредима. А ако ли не - усмихна се дяволито, - можеш да останеш и да споделиш жизнената си енергия с мен, обещавам, че ще ти хареса и дори няма да усетиш, кога ще мине времето и рязко ще ти се доспи... може би завинаги - засмя се басово. Опасността я гледаше право в очите и тя трябваше да реши колко точно е готова да рискува. Не винаги ти се дава избор в такива ситуации, но Масао смяташе, че момичето заслужава шанса да избяга. Все пак го бе забавлявала досега. А и кой знае, можеше да се срещнат отново, когато би му било даже по-сладко да я опита ...

Илюзията беше изчезна толкова бързо, колкото се бе появила - само с едно мигване Бенедета се завърна към реалността. Не можа да покаже реакцията си, защото лицето ѝ беше заето да пулсира, болката от удъра, който самостоятелно си нанесе превзе съзнанието ѝ за няколко секунди. Миг по-късно мозъкът на жената регистрираше опашките на Масао. Зециците ѝ се бяха разширили, поглъщайки златото в очите на Бенедита. Като опарена тя рязко се дръпна назад, а от устните ѝ се чу приглушено ахване. Митичното създание стоеше пред нея с цялата си красота и пухкавост. Страхът надделя над желанието, което изпитваше - да прокара пръсти по опашката на Масао. Може би защото досега не беше виждала нещо подобно.
Изслуша послушно мъжа, даже кима от време на време. Когато той приключи Бенедета се изправи и изтупа задните си части, на които досега седя. Направи крачка назад и без да отговори на предложението му тя запали джапанките. Само се спря при дървото, при което бе седяла малко по-рано и чевръсто си обра крушите. Не знаеше на къде бе тръгнала, но искаше да се отдалечи от Масао. Той събуждаше у нея странни чувства, които тя не можеше да си обясни, а това я стресна достатъчно, че да припка без да погледне назад.

Admin

Масао се засмя с цяло гърло, когато девойчето хукна през глава. Не очакваше друга реакция от разсъждаващо същество обаче. Щеше да я признае за луда, ако беше останала. Прокара ръка през косата си и полегна в тревата, щеше да са наслади на времето още мъничко. А когато се почувства достатъчно отпочинал, се протегна, изправи се, затърси вещите си с поглед и когато попаднаха в полезрението му, се приближи до тях. Събра всичко включително новата си придобивка, а именно лицето на Бенедета. Загледа се в очите й и се усмихна.
-До нови срещи, огън момиче ... - и изчезна. Засега.

+25 EXP за писаното тук