Елисейските полета

Възраст : 27

Себастиан не беше от най-бързите в мислите, но поне този път осъзна какво бе направил. Замисли се как да постъпи. Момичето очевидно беше привлекателно дори дънер като него можеше да оцени красотата й, но също така компанията й му действаше успокояващо имайки предвид, че се бе събудил на непознато място без спомени.

- Май избързах и се отдадох на емоциите си, извинявай ако съм те накарал да се чувстваш неловко. Просто откакто тръгна денят ми не съм много на себе си, но въпреки това стоя зад всичко, което казах включително частта, за това, че си сладка.- докато говори, я погали по главата и се изуми колко мека и пухкава бе косата й, като на кученце, но се въздържа от коментара и от това да я гали твърде дълго.
- Бих се радвал да излезнем отново, наистина е приятно под открито небе с добра компания. - каза той усмихвайки се.
- О да, преди да забравя, къде мога да намеря феята кръстница? Ако искаш може да отидем двамата до нея, когато си свободна някой път? - Себастиан каза това спокойно, тъй като не бързаше, ако наистина бе умрял и забравил всичко сигурно имаше причина да получи този шанс за нов живот. Но все пак знаеше, че трябва да разбере рано или късно какво се бе случило с него.

Admin

Нини енергично затръска глава в отрицание. Наистина приличаше на кученце, ама то това не беше и далеч от истината. Изправи се, изтупа роклята си и подаде ръка на Себастиан в знак да я последва. Бе започнало да захладнява и лека полека небето се смрачаваше. И двамата се бяха унесли и нямаха представа колко време са прекарали заедно там.
- Няма за какво да се извиняваш и наистина би ми било приятно да се видим отново, дори и без да те водя при Кръстницата - усмихна се широко и прибра кичур от косата си зад ухото. Нямаше представа кое време е, но бе сигурна, че ако не се прибере скоро лудата й съквартирантка ще хукне да я търси. - Предлагам ти да се прибереш и да поспиш,аз също ще се наложи, пък утре можеш да дойдеш до сладкарницата. Ще бъда първа смяна и ще можем да отидем след това. Какво ще кажеш?

Възраст : 27

Себастиан кимна удобрително, смрачаващото се небе го подтикна да я попита:

- Да те изпратя тогава? Не е в мой стил да оставя някоя дама да се прибере сама през нощите, макар и името на този град да ме кара да си мисля, че може би е безопасно за разлика от повечето човешки градове.
След което той си спомни, къде щеше да пренощува и се сети, че ще пробва да измисли нещо като се върне в имението или по-точно руините, от които почна деня му.
- Хммм мисля, че имаше една стая, която беше горе-долу запазена ако пък не може да прекарам ноща под открито небе, времето беше топло. - разсъждаваше тихо под носа си.

Admin

Девойката размаха ръце, негласен жест, който обясняваше, че не е необходимо. Макар и да го намираше за адски мило, не искаше да затормозява и без това загубения младеж още повече. В крайна сметка не можеше да бъде сигурна, че ако я изпрати сега, ще знае как да се върне до дома си. Замисли се и дали има дом изобщо, но й се стори много некоректно да го попита, особено като знаеше, че няма възможност да ги приюти при необходимост. Диванът им вече беше зает ... от нея. Потънала в мисли за момент забрави да му отговори.
-Аа, няма проблем. Достатъчно голяма съм, макар и да не си личи, че да мога да шейпшифтвам. Така че, ако някой се изпречи на пътя ми, аз ще бъда големия лош вълк в ситуацията - девойката се засмя сама на себе си. Това сигурно звучеше абсурдно, но бе тренирала достатъчно та да не е беззащитна. Никога не знаеш какво може да ти се случи в някоя тъмно уличка по пътя към вкъщи, нали? - ще те очаквам утре - добави свенливо и го целуна по бузата. Смутена от собствената си смелост, малката пекарка побърза да си тръгне. Щом достигна до пътя, водещ обратно към града, обу обувките си отново и помаха на Себастиан, след което изчезна от полезрението му.

Възраст : 27

След като Нини напусна полезрението на Себастиан, той се усмихна и си каза, че най-накрая може да отпусне съзнанието да напише стиховете, които му идваха от обстановката около. Макар и да знаеше, че не изглежда глупаво поне пред нея, той все пак не можеше да спре срамът си.

Тъкмо извади тетрадката си, когато реши да прегледа миналите си творения, но още при първото стихотворение, лъчите на издигналата се скоро луна, озариха стиховете, които смразиха кръвта на поета, самото съдържание на лирическата творба бе:

Дъжд от Кръв бе повалил този хълм,
Ясен писък гръмогласен, чут бе от гората,
Входната порта на имение залято от презрение,
Обагря този фон с достатъчна присмешка.
Вой на вълци тичащи наброй към портата...

Себастиан спря до тук с това стихотворение и бързо прелисти своята тетрадка. Той видя, че до определен момент тефтера му бе изпълнен с такива отвратителни творби, но също така имаше и романтични. Още повече го тормозеше факта защо някой от тях криеха стихове чиито начални букви образуваха думи като Смърт, Умри или това което токущо бе видял - Дявол.

- Не! Нямам намерения да развалям тази прекрасна вечер с тъмни помисли! - казвайки това той се запъти по обратния път, когато окото му хвана едно червено цвете, което той приклекна и откъсна за да го постави в предния джоб на палтото си, макар и рязко да противоречеше с тъмно-белите му дрехи, някак го изпълваше с енергия. След което той се запъти към Руините на Безименото Имение.

Денят предлагаше невероятно време за разходка, а какво по-хубаво от това да седне из полята да порисува. С платно под ръка и прилежно прибрани в раницата ѝ бои и четки, Бенедета пое по поляната в търсене на подходящо местенце. Предната вечер сънищата я заливаха като цунами и сега момичето тръпнеше в очакване да пресъздаде част от тях.
Най-накрая откри подходящо местенце под едно дърво. То предлагаше шарена сянка под, която тя поседна и се зае със скицата. Представяше си сцената пред себе си - човек изправил се срещу дракон в битка до смърт. Нежната ѝ ръка се движеше бързо и умело. Докато се осъзнае, гледаше готовата скица. Доволна до момента Бенедета се зае с боите. Маслени - бяха любимите ѝ, и най-подходящи за четките, които брат ѝ ѝ бе подарил. Гамата, с която работеше беше студена, пресъздаваше яростта в очите на съществото и страха, но и решителността у човека. Толкова се беше концентрирала, че не се беше усетила как е събрала вежди, докато не отпусна лицето си и усети чертите си да олекват.

Admin

Денят беше разкошен. Слънцето грееше, птичките пееха. Лек ветрец полюшваше тревите и цветята. Елисейските полета ухаеха на пролет и бяха едно от най-приятните места за прекарване на следобед в Светлината. И явно не само Бенедета смяташе така. Масао държеше празното си платно и търсеше удобно място на което да се настани. Вместо място обаче , видя вдъхновение. Под едно дърво на сянка се бе настанила новата му муза. Поне в такава възнамвряваше да я превърне. Седна на тревата, настани се удобно и се зае да увековечи този момент. Дори и да погледнеше сега, нургавият младеж нямаше да забележи. Беше толкова вглъбен във фигурата й, че дори не му правеше впечатление накъде са насочени очите й. Имаше време докато проима готовност да се приближи и да ги разучи от близо, за да може да ги предаде възможно най-акуратно.

Бенедета веднага регистрира новата фигура в полето. Без да наруши концетрацията си, хвърли любопитен поглед към мъжът, който се появи от нищото. Вятърът леко разроши косата ѝ, което попречи на гледката. Прие го като знак да спре да го гледа, затова върна вниманието си върху платното, но прибра непокорния кичур зад ухото си. Загледа се в картината, върху която толкова се стара досега. Тъжна усмивка се появи на лицето ѝ. В съня следващата сцена човека загуби живота си от огнения дъх на дракона. Бенедета гледаше как плътта изгаря и започва да се топи по костите. Сякаш усещаше топлината, чуваше писъците му, докато изведнъж не затихна всичко. Чудовището надигна победоносен ,,вик’’ преди да отлети. Тя остана да гледа горящото тяло, проснато на земята. Не можа да направи нищо друго преди да се събуди. Леки тръпки побиха жената при спомена, затова се наметна със зелената жилетка, който си беше приготвила в раницата. По нея беше избродирала няколко цветенца и една пеперуда в лилаво. Помириса тъкънта - лек аромат на лавандула. Донесе ѝ спокойствие и отпусна изопнатите ѝ от напрежението черти. Промяна, която едва ли би убягнала на мистериозния художник.

Admin

Движенията му не бяха като нейните. Рисуваше с рязък и страстен замах, сякаш цялото вдъхновение ей сега щеше да му избяга. Платното му бързо се изпълваше с елементи, но лицето й стоеше все така лишено от човешки черти. Когато тя се загледа в своята картина, той се загледа в нея. Изглеждаше тъжна и напрегната, сякаш пресъздава нещо страшно или гротескно. Не, че го интересуваше, но така не получаваше от нея онова, което иска. Сгушването в топлата й дреха обаче, предизвика у лицето й желаната промяна и Масао наистина нямаше как да не го забележи. Мистериозният жудожник се изправи и се приближи. Навлизаше в личното й пространство, но според него само мъничко. Даже почти не и определено не правеше нещо лошо. Колкото да може да попие чертите й и ръцете му да се задвижат отново. Вглъби се в произведението си и вдигаше поглед само за да е сигурен, че е запомнил детайлите до съвършенство. Устните, кожата, веждите. Оставаше единствено да го погледне, за да изрисува и очите й. А може би и за нещо повече...

Картината стоеше в скута на момичето, докато тя следеше за удобен момент да се раздвижи. С периферието си забеляза новодошлия художник да скъсява разстоянието помежду им. Бенедета тайно се усмихна при мисълта, че нейния образ бе грабнал окото на мъжа. Търпеливо изчака погледът му да се върне върху произведението му. С котешка стъпка тя започна да се прокрадва в негова посока. Следващия миг тя стоеше зад платното му, показвайки от лицето си само златните си очи.
- Нещо против да надникна? - говореше тихо, сякаш се опитваше да не го стресне.
Очите ѝ блестяха от любопитство, но нямаше да погледне без разрешение. Притежаваше достатъчно сдържаност, че да изчака отговор. Вместо това прокара поглед по мъжа. Тъмната коса, в която се криеха лилави и сини отенъци. Бронзовата кожа, целувана от слънцето... ето, че за пореден път тя се захласваше без да осъзнава, че зяпа.

Admin

Усмивката на девойката бе всичко друго, но не и тайна. Масао се радваше, че бе намерил момиче, което да не го замеря с кошници или чехли този път. Шокиращо бе колко жени не желаеха да минат през ръцете на такъв красив и талантлив художник като него. Каква тежка съдба, направо да го ожали човек. Възпря мисленото оплакване на собствените си неволи и се върна в реалността. Надигна поглед и за негова изненада очите на непознатата бяха много по-близо и любопитно го изпиваха. Усмихна се самодоволно. Важно е да се спомене, че неопределеното все още същество, нямаше нищо общо със значението на името си.
-Нямам против да ме зяпаш - беше директен и тонът му издаваше колко е уверен. -Но можеш да го правиш след като довърша - игнорира въпроса й. Щеше да й я покаже когато произведението бе завършено така или иначе. Засега обаче имаше нужда до опознае очите й. Смяташе че са най-важната част от един портрет. Затова смъкна платното и нежно придърпа лицето й една идея по-близо, хващайки я внимателно за брадичката. Докосването я накара да насочи погледа си към неговия, давайки му възможност да запомни всеки цвят, съществуващ в ирисите й. След като бе получил достатъчно информация, се върна към платното си, оставяйки момичето да го гледа колкото пожелае. Нито ръката му, нито очите се откъснаха от картината отново докато не я приключи.

Не успя да въздържи усмивката от лицето си, която се появи веднага след допира на Масао. Тялото ѝ трепна, а бузите ѝ поруменяха приятно. Той изучаваше очите на момичето с интерес, който само някое създание на изкуството би разбрало. Сякаш виждаше несъществуващи цветове, които дори тя самата не е виждала. Нежен кикот се откъсна от устните ѝ. Тя вси пак успя да запази благоприличие и смекчи чертите на лицето си.
- Радвам се, че някой намира лицето ми достатъчно красиво за вдъхновение. - тя въздъхна и погледна нагоре.
Бенедета поседна на тревата, облегна длани в земята докато гледаше облаците. Известно време постоя неподвижно, пое си дъх сякаш забравила да диша. В небето се образуваха разнообразни картини или поне тя това виждаше - два вълка, които се бият, зайче и до него морков, последната картина ѝ отне време да я разгадае. Облаците се бяха сформирали като чаша за чай, от която излизаше пара. Бенедета върна погледа си в реалността. Нещо във външния вид на Масао я затрудняваше да откъсне очи от него - искаше да разбере кой е, какво е. Събра малко кураж и отново заговори опитвайки се да си придаде спокоен вид, не искаше да покаже вълнението си.
- Разсажи ми за себе си.

Admin

Бе приключил с портрета й, докато тя гледаше небето с интерес. Сега по същия начин, той гледаше нея. Не се смути, когато тя отново го зяпна, даже напротив. Блазнеше егото му. Седеше по турски с картината, подпряна на коленете му. Бе обърнал изрисувана страна на платното към нея и лениво положи глава на него. Видимо бе безкрайно талантлив, защото ако момичето се загледаше от близо, щеше да забележи колко точно бе уловил детайлите на лицето й.
-Единственото, което имаш нужда да знаеш за мен - проговори отново, а гласът му беше много по-дълбок, от колкото лицето му предполагаше. Ако Бенедета не го беше забелязала досега, вече нямаше как да не й направи впечатление - е как устните ти да произнасят името ми, Масао - изрече го бавно и сладостно - чисто олицетворение на израза "мед му капе от устата". Лукавият му поглед не се отделяше от нея. Бе силно заинтригуван от това красиво създание, което съвсем само практикуваше страстта, която видимо деляха. -От друга страна, бих чул повече за мистериозна рижа девойка, която явно не осъзнава колко е опасно красива жена да остава сама и незащитена, макар и в мирни времена.
Бенедета бе омаяна от присъствието му и сама не можеше да разбере дали е просто обаятелен или съществото пред нея, имаше способността да омагьосва и съблазнява. Нито едното обаче не би го направило по-малко опасен, все пак беше един напълно непознат. Въпросът е, колко сигурно обичаше да играе тя?

Очите на жената се разшириха от изненада щом зърна завършената картина. А когато отново чу гласа му ахна. Чак сега ѝ направи впечатление колко е дълбок. Бенедета за първи път виждаше как изглежда в очите на някой друг. Не можеше да отрече, че видяното ѝ хареса. Масао бе уловил много добре детайлите на лицето ѝ. От пълните устни до луничките разпръснати по бледата кожата.
Решена да врътне изпълнението на живота си Бенедета веднага промени изражението на лицето си. Сложи маската на беззащитно момиченце, което си търсеше играчката. А тя стоеше пред нея в образа на сладкодумен, съблазнителен мъж.
-Но ти не би ме наранил.. не знам как, но имам чувството, че мога да ти се доверя. - нямаше капка искреност в казаното. Докато не узнаеше точно какво е той, жената не смяташе да свали гарда си.
Тя дръпна жилетката си, която леко се беше свлякла от раменете ѝ. Опита се да изгледжа колкото се може по-беззащитна.
-В прочем какво означава името ти? Звучи ми като нещо чисто и съкровенно. - надяваше се да не се издаде, затова се опита да придаде топлина на гласа си. Но желанието да узнае повече за него остави да изплува на повърхността на очите си.
Започна да изучава тялото му в търсене на нещо, което би ѝ издало произхода му. Телосложението, дрехите, може би щеше да намери нещо в стойката. Може би си въобразяваше, но нямаше лошо да има нещо наум в случай, че нещата поемаха към погрешния завой.

Admin

Изражението му продължаваше да се променя. Погледът и усмивката му бяха станали по-ехидни, а стойката му по-животинска. Но бе някак прикрито и изглеждаше естествено. Сякаш просто осанката му бе такава. Мъжът имаше страхотно спокойствие, но лека полека показваше, че срещата с непознатата го екзалтира. Затова и ставаше малко по-невнимателен, а Бенедета го наблюдаваше толкова съсредоточено, че щеше да забележи и най-малката подсказка за вида му. Думите и от друга страна не бяха плод на особена концентрация. Опитът й да го излъже доведе само до нисък басов и безкрайно привлекателен смях от негова страна. Сякаш толкова лесно можеше да излъже някой като него. Изправи се в цялото си великолепие и се премести зад нея.
-Не е хубаво да лъжеш така, млада госпожице - засмя се и просъска в ухото й. Тръпки побиха по цялото й тяло. Но нещо друго и направи по-силно впечатление. С периферното си зрение, като че ли бе засякла нещо - меко и пухкаво. Козина? Може би беше бяла, може би оранжева? Дали си въобразяваше? Като че ли, се появи, когато Масао мина покрай нея, но не можеше да бъде сигурна какво е, винаги можеше да се окаже игра на въображението, точно като тази с облаците...