Звероукротителница "Хвани си сам" [Минимум лвл - 3]

Възраст : 28

Очите на вещицата моментално светнаха, когато видя малката гъбка. "УШИЧКИТЕ Ѝ СА ТОЛКОВА СЛАДКИ!" - пищеше наум, стараейки се да не се гърчи като фенче на отоме игра. Не беше в характера ѝ да проявява интерес към такъв тип неща, но след онази гнус, дори леприкон по бельо би я зарадвал. От друга страна трябваше да постъпят стратегически - очевидно беше опасно просто да седят и да бичат мухабет в средата на нищото, но тези същества сигурно бяха зажаднели за някакъв екшън. Все пак никъде не ходеха и, ако по цял ден гледаха твари, вонящи на мърша, може би биха могли да ги използват за свое благо. Една пикантна история от бала би могла да ги заинтригува и разговори? В случай, че бяха благосклонни, можеше да им кажат накъде да поемат за да намерят нещо по-малко ужасяващо и по... заловимо?

Офелия приклекна към малката гъбка, която се бе престрашила да проговори първа и спря желанието си да я погъделичка под шапчицата.
- Ще ви разкажем всичко, ако бъдете по-тихи и ни помогнете да намерим някого? - меко прошепна вещицата, надявайки се думите ѝ да нямат обратния ефект на това, на което се надяваше. В случай, че тактиката ѝ не сработеше, просто можеше да помоли Дориан да се съблече - това вече щеше да размекне мицелите. Беше цяла мистерия как още не ги беше питал дали искат да видят плочките му.

Разбира се, да клечи в храсталака и да си шепне с едноклетъчни органимизми не беше това, за което бе дошла тук и искрено се надяваше да не се появи друга гад. И то докато бяха в такава компрометираща позиция.

Чувстваше се като Алиса в страната на чудесата. Говопещите гъби проявяваха голям интерес, за това какво се е случило на бала. Офелия приклекна и започна да им говори.
Демона клекна до нея и й прошепна.
- Предлагам да си вземеш едно такова и да си плюем на петите. Чудесна работа ще ти върши в битки. Ще го пускаш да пищи, докато не прокарват ушите на противникът ти - побутна я леко - само се гъбаркам.
От близостта на телата им Дориан усети топлината като по-рано от кръчмата. Странно. Обикновено женските тела са студени и изпиват топлината от всичко, до което се докопат, както и портфейла ти, разбира се. Искаше да я предизвика. Демонът постави ръка на нейния гръб. Тук вече започваше забавната част. Бавно започна да спуска връхчетата на пръстите си надолу по гръбнака без да отмества погледна от гъбите келемета.

Admin

- Ако искаш да знаеш, некомпетентен мицел такъв - веднага възрази зеленомъхестата гъбка, - ние няма да оцелеем, ако ни отрежеш. Така че не си и помисляйте да ни късате, иначе ще ви напръцкаме с кисел газ. Това вече го умеем!

Значи освен уши и усти, някъде имаха и дупета? Лошо откритие.
Малката гъбка сякаш все повече се надъхваше на Дориан и шапчицата ѝ ядно подскачаше при всяка изречена дума. Добре, че нямаха и очи да видят какви ги вършеше той, докато планираше геноцида на ушатата гъбена популация. Щяха със сигурност да се разпищят още повече.
- Ще ти кажем каквото искаш, момиче - продължи гъбата. - Как се казваш? Какво търсиш? Какъв е този бал? Имаше ли много светлина? Какво, изобщо е "бал"? Говори, най-после, преди да загубя търпение.

Шантава работа. Воденето на преговори с гъбка с позитивно пиперлив характер беше странно нещо, но със сигурност в тази гора имаше и много по-откачени работи. Пък и поне тези сладури изглеждаха дружелюбни. Ако и Дориан проявеше благосклонност, може би щяха да им отвърнат със същото?

Гъба с характер. Чудно. Явно не харесваше хумора му. Заплахата не звучеше толкова страшна обаче. Какво щеше да стане? Да пръцкат, от което сигурно само щеше да мирише на гъбена супа. Ако трябваше да бъде честен го предпочиташе, пред това да разбере на какво е способно съществото,което ги подмина. Демонът нямаше да си тества късмета и без това напоследък не му вървеше. Погледите на гъбите попиваха двете фируги, които се извисяваха над тях като гиганти.
- Не го приемай лично сладурче - Дориан се усмихна - ако толкова искате да ви разкажем за бала моята приятелка ето тук, с радост ще го направи.
Изричайки тези думи продължаваше да спуска ръката си. Вече беше досдигнал талията й възнамерявайки да продължи. Единственото нещо, което щеше да спре е нейната длан ако се приближи към лицето му ( дъ мъни мейкър) в опит да го зашлеви.

Възраст : 28

Дясната вежда на Офелия изнервено затанцува по челото ѝ, докато ръката на Дориан безсрамно се спусна надолу по тялото ѝ. Кой знае какво можеше да им налети в този момент, а той така лежерно беше решил да ѝ проверява обиколките, че една атака би била крайно неловък завършек. Офелия никак не тачеше неловкостите, но, ако искаше нещо от гъбите, щеше да е хубаво да им направят цяло представление. Демонът, на свой ред пък, най-вероятно просто се опитваше да я дразни, както правеше от самото начало на краткото им запознанство, а Офелия нямаше вечно да му се връзва. Беше изтощаващо, затова реши да действа по друг начин. Постави слабата си ръка върху бедрото на мъжа, който все така беше клекнал до нея, започвайки да чертае малки полумесеци нагоре по него, погледът ѝ все така фокусиран на качулатите сладури.
- Казвам се Офелия, а това тук е любовта на моя живот, макар и ужасните първи впечатления, които оставя! Моля ви да му простите, виждате ли... Не може да имаме деца и решихме да си намерим някой друг, когато да обичаме. - устните ѝ се свиха тъжно, - С него дойдохме тук в опит да си намерим вещерски любимец, разбирате ли... вярваме, че трябва да осиновим, а не да купуваме. Просто едно малко съществото, което да обичаме с цялото си сърце! - изражението ѝ се смени в мекушаво, - А пък балът! О, балът е едно невероятно събитие, където има много неща за пиене и ядене, има музика и танци, свещи, награди и загадки! Еуфория! - докато се опитваше да разказва историята си, тялото ѝ леко се напрегна - трябваше да се нащрек от изненадваща атака, все пак. - А светлина пък имахме бол! Няколко маскирани типове запалиха цялата зала и всичките невероятни неща бяха загубени, представяте ли си? Такова нахалство...

Русокосата поклати тъжно глава, надявайки се гъбарковците да са доволни от бързите, но преценени неща, които им наплямпа. Дано им дадат някаква посока и всичко да приключи добре... за всички тях, разбира се. Честно казано, тези малчугани доста ѝ се нравеха и не искаше нищо лошо да им се случва, но по-скоро приличаха на домашни помощници, а не на това, за което мечтаеше тя. Очевидно все още не знаеше какво е то, освен, че трябваше да е по-голямо и... да не е едноклетъчно. Е, щеше да разбере щом го видеше.

Admin

По време на разказа на Офелия, гъбите дружно въздишаха, ахкаха, писукаха радостно, издаваха звуци на съжаление, на тъга, на съпричастност и накрая май останаха доволни от историята на вещицата.
- Много хубаво име, харесва ми - заключи мазно гъбката, - вече и аз се казвам Офелия!
- Здравееей, Офееелияяяя - отвърнаха останалите в хор, като от сбирка на зависимите към забранени отвари и субстанции.

Сетне запиукаха нещо помежду си, ушите им се заобръщаха любопитно насам-натам и сякаш цялата гора се съживи в тази комуникативна обстановка. Ами, че да. Гъбките нямаха магтернет, с който да разпространяват новините - всичко ставаше от уста на уста. Или от уста на дупе - все пак бяха статични и не можеха да контролират с какво разговарят.
- Добре, нови приятели - обади се зеленомъхестата гъба отново, - тръгнете надясно от мен и ще стигнете до скрита хралупа с дружелюбни същества. Ако имате проблеми по пътя, просто попитайте, всички гъби ви чуваме отлично. Вече цялата гора знае, че сте тук и че сте ходили на бал. Ще минете покрай едно блато, там расте и полезна билка... миналата седмица една жена дойде да я търси отново за бебе.
- Двукраките са много проблемни - обади се друга гъба от противоположната страна на пътеката. - Дано някога се досетят, че могат да се множат и като нас.

След това бъбривите гъбки отново се впуснаха в поредния разговор на съгласия относно другите проблемни организми. После преминаха на бала, на светлините, на това колко ли силни са били, какво изобщо беше маска и така нататък. Офелия и Дориан бяха свободни да вървят, но трябваше да внимават да не настъпят някое от новите си приятелчета.

Думите, които излизаха от устата на Офелия. Действията й. Тя се опитваше да ги заблуди и й се получаваше. Изкривяваше истината. "Толкова ли е трудно да кажеш истината? Искам домашен любимец, а този се е лепнал за мен като такъв.,, Мислите на Дориан бяха като шепнещ женски съблазнителен глас, който го подлудяваше. Кръвта на демона се вледени. Точно беше стигнал под талията, преди блажената извивка, когато спря. Премести ръката си хващайки нейната, с която русиваше по бедрото му. Безцеремонно я постави на нейния крак.
- Да, извинете ме. Понякога съм груб и хладнокръвен - изправи се опъвайки леко блузата си - благодарим, за съдействието - гласът му беше дрезгав.
Тръгна в посоката, в която ги бяха опътили гъбичките. С оръжието си в ръка, за да продължи с маркировката. Остави вещицата да гледа гърба му, стараейки се да прави големи крачки, за да й е трудно да го настигне.
Погледна превързаната рана от бала. Какво му ставаше? За втори път жертваше живота си за други. И то за непознати! Май му трябваше някого, с когото да се боричка малко. Или пък алкохол. Планираше да мине отново през кръчмата, веднага щом се измъкнеше оттук. Може би там щеше да намери и двете. Въпреки смелата стъпка Дориан стоеше нащрек за нови опасности. Само Господ (добре де и разказвача) знаеше какво го чака в тази гора.

Възраст : 28

Действията на Дориан толкова я изненадаха, че се сепна за момент. Да се чувстваш, сякаш си разгадал някого, когото не познаваш беше глупаво, а тя точно това беше направила. На фона на създалата се ситуация, може би той не беше просто някакъв парти сваляч, който гледа да си изкара кефа? Тръсна глава недоволно при мисълта.

Тя не знаеше на какво са способни горските същества и след сблъсъка им с Ромео бе необходимо да заложат на сигурното. Може би сцената със семейния живот му беше дошла в повече, или той реално не можеше да има деца и тя бе засегнала някаква дълбока травма? Какво толкова лошо беше направила? Или пък демонът просто се притесняваше за предполагаемите зверове, които могат да ги нападнат и искаше да се махнат по-бързо?

Офелия беше рационалист, беше и студена и пресметлива - нямаше да хукне да гони някого и да разпитвам о, как! само е наранила чувствам му, но въпреки това нещо я жегна. Беше убедена, че не беше сърцето, но определено имаше нещо, макар и дребно, което я... разстрои. Премига няколко пъти докато прие това, което толкова рязко се беше случило. Нямаше какво толкова да му мисли, а и тя също не искаше да се бавят повече от необходимото. Леко поклони глава към гъбките и им смигна, сърдечно благодарейки за помощта им и тръгна подир Дориан. Същият бързичко се движеше в посоката на хралупата, която им бяха дали... което беше супер, нали. Преди това, обаче, искаше да се огледат и за блатото, което им беше споменато - редките билки бяха скъпи, а и нужни за отварите ѝ, но какво ли можеше ги дебне в тинята? Следваше посоката, в която бе поел Дориан с повишено внимание - той вече я беше задминал и трябваше да е нащрек.

Русокосата беше напълно наясно, че съществата тук имаха уши навсякъде и, ако се отклонеше от сценария, можеше да им се случи нещо лошо... или поне да им се обидят онези гъбарковци. Същевременно с това, обаче, чувството, че нещо не беше наред (и не със страшната ситуация в гората) се беше застопорило в нея . Не искаше обтегнати отношения с партньора си по приключения, поне докато не приключеха лова си. Беше си обещала да не тича, а и тя не гонеше никого, защо се чувстваше така? Нямаше проблем с това всички да си отиват и търсеше само такива, които можеха да са ѝ полезни... или които ѝ допадаха, но тези почти ги нямаше. Въпреки това, усети как краката ѝ инстинктивно се забързват и в един момент полу-тичаше към тъмнокосия. След като го приближи достатъчно го хвана за лакътя, в опит да го спре.
- Аз-... Да не те обидих с нещо? - осъзнаваше колко нелепо изглеждаше, задавайки такъв въпрос по средата на място забравено и от Дракула, но поне един път в този вещерски живот можеше да спре да се държи сякаш всичко беше някаква конспирация, или по-лошо - игра на манипулации.

Admin

Щом се отдалечиха от шапатите гъбърборковци, отново потънаха в депресиращата тишина на гората. Никакви гласове. Никакви птици. Никакви шушумкания. Никакъв вятър. Само храсти, коприва, магарешки бодли, тръни от а до я, кал и воня.

Блатото сигурно беше някъде наблизо защото застоялите му води започваха да насмрадват. Лека-полека пред взора им се спускаше и мъгла, което не беше оптимално за двама сърдити събеседници. Трябваше да се движат заедно. Ромео едва ли беше единственият гладен красавец в тази гора.

Стигнаха до блатото и беше учтиво казано... гнусно.
Зелено, кално, мътно, кално, черно, кално. Споменахме ли кално? А, да, и кално.
Обувките и на двама им вече бяха с поне 5 сантиметра по-високи от наслоилата се отдолу по подметките им кал. И насред всичката тая гадост, отстрани по блатото се лилавееха нежни водни зюбмюлчета - кое от кое по-красиви. Чудесата на този свят на безкрайно красиви тайни никога не спираха да изненадват.

Тлъсти крастави жаби, които всъщност имаха толкова много краста, че по-скоро трябваше да ги прекръстят на жабоподобни красти, крякаха шумно от водата, по бреговете и между високите папури. Приличаха на клекнали на седянката таксиджии, с издутите си шкембаци и отегчени погледи - с лека нотка на тежкарство. По всичко личеше, че им беше все тая за новодошлите, и определено Офелия и Дориан не бяха застрашени. Можеха да обсъдят каквото ги тревожеше, докато вещицата помислеше дали не иска от водните зюмбюли. Несъмнено за тях ставаше дума в разказа на гъбите.

Не беше сигурен дали след всичко, което е преминал дали може някой да го нарани. Тя дори не го беше жегнала с думите си. Тогава защо се държеше като ученичка в цикъл? Въпреки хладнокръвието в главата на демона започнаха да изплуват тъмни и нежелани спомени. А през очите му минаха сенки.
Зает с мислите си му отне време да осъзнае, че гази в калта. Ако Офелия не го беше спряла вероятно щеше да се усети чак когато е на толкова дълбоко че да не може да се движи.
,,Аз-... Да не те обидих с нещо? "- Офелия беше сложила ръката на лакътя му и говореше внимателно сякаш се опитваше да оправи нещата като събрание след развод.
- Нека внимаваме какво говорим, защото тук сякаш всичко има уши - опита се да звучи нормално, пренебрегвайки гадното чувство в стомаха си. Сега не беше момента за драматично сдобряване - нека ти вземем каквото ти трябва и да продължаваме - погледна я за момент чудейки се как ли изглежда той в нейните очи.
Често другите го мислеха за самонадеян грубянин. Не приемаше чуждото мнение навътре. Живееха в свят, в който е почти невъзможно да се впишеш ако си малко по-различен от останалите.

Картината пред очите им изглеждаше като спокойно и безопасно местенце за берене на цветчета. Дориан се отдръпна от нея с бавна и предпазлива крачка се запъти към зюмбюлите. Лилави като отенъците в тъмното му око изглеждаха не на място заобиколени от калта. Приклекна до едно и бавно се опита да го откъсне, надявайки се да не стане обратното и да остане без някой пръст.

Възраст : 28

Поредната смяна на фона им отново бе придружена от някаква неприятна смрад. Ясно беше, че ще ѝ трябва една дълга баня след тази Одисея, но поне да нямаше повече произшествия. Колкото до Дориан, вещицата примирено сви рамене след неуспешния си опит да разреши проблема, след като демона смотолеви нещо и бързо пое към крайбрежните цветчетата. Беше се опитала да разбере случилото се, но нито можеше да чете мисли, нито възнамеряваше да се излага повече, вадейки нечии думи с ченгел. Някои неща не ѝ беше писано да разбира.

Чинно последва мъжа към брега на блатото, игнорирайки буцата, заседнала в гърлото си. Вместо това, вниманието ѝ бе насочено към земята, все така зорко оглеждайки се да не вземе да им изскочи някой друг хубавец. Току-виж краставите жаби сформираха някакъв Мегазорд блатен звяр? Дориан се бе наклонил към единия от зюмбюлите и Офелия реши, че няма нужда да прави същото и да се бутат около тинята, затова просто зачака отстрани. Междувременно се загледа в почвата край блатото - не искаше изненади с плаващи пясъци, а и беше добро упражнение за възвръщане на хладнокръвие.

Admin

Водните зюмбюли бяха съвсем безобидни. Единственият им проблем беше, че ухаеха приказно дори на фона на всичката тая гняс. Една от тлъстите жаби измуча отегчено (толкова дебело, че едва ли минаваше за крякане), и гърленият ѝ глас отекна далече из мъглата. Никой не ѝ отговори - явно всички останали ги мързеше. Дано не беше стреснала Дориан в мисията му да бере букетче за русокосата вещица.
Колкото до нея - а впрочем, май се отнасяше и за двама им, бяха станали доста предпазлизи след последното им рандеву с петдесетметровият Ромео. Оглеждаха всичко, притесняваха се от всичко, подозираха всичко. Как щяха да излязат от тук и да продължат животите си нормално после? Ала, същевременно, как изобщо биха имали животи за продължаване, ако не подхождаха с внимание към всяка прашинка тук? Тъжен и стресиращ парадокс.

Когато приключи с водните зюмбюли, Дориан беше свободен да се присъедини към Офелия и двамата продължиха покрай блатото. Изпът няколко гъби им подвикнаха да продължават направо и се погрижиха да коментират колко красиви са двамата им нови приятели. Само дето, от къде изобщо знаеха как изгледжат, като те самите нямаха очета? Май просто се опитваха да бъдат учтиви и да ги разсеят от страха и паниката.
С всяка изминала крачка дърветата бяха все по-нагъсто разположени, дънерите ставаха все по-широки и дебели, храстите боцкаха, някакви мазохистични мъглолюбиви буболечки ги щипеха по лицата, мъглата пък ги задъхваше, и, като цяло, беше повече от ужасно. Звероукротителницата определено не беше място за къмпинг.

След като повървяха малко, дочуха едновременно две неща, които идваха иззад един от дебелите дънери. Първо - забързани стъпки на голяма група, сигурно стотици, които в момента ги подминаваха; и второ - жален вик, проследван от проскимняване. Ако надникнеха зад дънера, щяха да видят пухкаво същество, най-вероятно бебе, което беше заклещило крачето си здравата в увивната флора покрай един паднал дънер. Сякаш се бе опитало да го прескочи и в неуспехът си беше попаднало право в капана. По висчко личеше, че е било с група, ала са го изоставили преди броени секунди. А растението май се опитваше да го завлачи нанякъде.

Възраст : 28

Параноята, която гонеше Офелия, примесена с обтегната обстановка в дружината им от двама, лумтеше чак в мозъка ѝ. Равномерните движения на демона, който се занимаваше с цветарски изпълнения, обаче ѝ подействаха терапевтично и за един кратък миг всичко беше наред. Привидно, нали, ама те не бяха от драматичните. След като демонът така любезно им бе набавил ароматните съставки, бяха продължили мълчаливо напред. Единственият съпътстващ ги звук бяха сладките коментари на новите им мъхести приятели. Добре, че гласчетата им ги водеха, че съвсем щяха да се объркат в тази мъгла, а и какъвто и да е разговор бе добре дошъл на този етап.

Продължавайки по-надълбоко в гората, ехото от стъпките, носещи се някъде около тях щяха да я накарат да настръхне и снижи, ала проскимтяването, което жалко се дочу от някъде я окопити. Погледът ѝ се спря на дънера, из-зад който се бяха понесли тъничките звуци и се насочи натам. В момента, в който го съзря, очите ѝ се разшириха. Това беше то! Нейното малко, гушкаво същество, което щеше да ѝ съпътства във всичките опити за отвари, пазарски разходки и битови действия! Щастието ѝ обаче бе кратко. Сърцето ѝ се сви за момент, изкарвайки я от временната еуфория - то беше бебе и най-вероятно беше изостанало от стадото, което по-рано бяха чули. От другата страна пък, то в момента беше бебе, но... дано като пораснеше не се превърне в нещо, подобаващо за тази фауна. Очите ѝ, все още наблюдаващи малкото същество, се спряха на пълзящото растение, което се бе увило около крачето му. В какво щеше да се превърне като голямо нямаше значение, все щеше да го обича, но първо да се разправят с това.
- Дориан, ще отрежеш ли онази... лиана? - попита, сочейки към помръдващия корен, сетне се наведе към животинчето, - Всичко ще е наред, дребен! Ще те измъкнем от тук и ще си тръгнем завинаги... само не се дърпай много.
В главата ѝ вещерските любимци бяха способни да разбират значенията на думи, но разбира се нямаше как да знае това със сигурност и просто се надяваше малкото същество да се успокои, за да не дразни растението още повече. Те виждаха само част от него, но можеше и да се окаже нещо доста по-голямо - никога не знаеш в звероукротителницата.

Вещицата бе видяла една пухкава топка косми, заклещена и заплашена да бъде изядена от някакво разстение. Офелия тръгна да се притичва на помощ, решила вече следващите им действия. Дориан я настигна и огледа животинчето. Някак си приличаше на нея, отиваше й да имам такъв любимец. Миловидно на външен вид, с големи очи и никога не знаеш кога ще реши да те захапе.
- Знаеш ли мога да разкажа много интересни битки и приключения, през които съм преминал- той хвана растението с една ръка и засили оръжието с другата, за да го посече като гилотина - но борбата с лиани няма да е в този списък, и ще намърси репотацията ми като войн повече от калта, в която газихме досега.
Щом ги отрезеше възнамеряваше да пъхне животното в торбата, нарамвайки я. С Оферия под ръка да си плюе на петите без да поглежда назад.
Нямаше търпение да се прибере, за да се изкъпе. След това най-вероятно ще отиде в кръчмата.

Admin

Лианите изсъскаха недоволно, когато Дориан ги посрещна с меча си. Какъв приказен ден за градинарстване само! Мъглата се стелеше, лисичето писукаше, птичките мълчаха, гората ехтеше, а в пустата Звероукротителница отново затупкаха стъпки. Сякаш Вселената беше дочула за недоволството на Халек относно тази така лишена от битки, схватки и геройски борби разходка в гората. Е, явно днес беше извадил късмет!

От храстите, в противоположната посока на тази, към която бе избягала групичката от лисички (или каквото и да беше това горко създание), бавно, предпазливо и с хищническа свирепост, пристъпи около триметров звяр. Забеляза ги. Забеляза как бяха наобградили плячката му. Тежкото му дихание размести мъглата наоколо с такава лекота, сякаш беше обикновена пара. О-хо. Конкуренция ли си имаше? Определено това не му хареса.
Оголи зъбите си ядно, вероятно пощурял от глад в тази шибана гора, в която всичко беше прекалено странно за всеки стомах - бил той на човек, или животно, и гърбът му настръхна агресивно.
Приведе се. Присви очи. Готвеше се да скочи към тях и да си подсигури кралска вечеря за седмици наред.

Един съвет? По-добре бягайте.