Звероукротителница "Хвани си сам" [Минимум лвл - 3]

Admin

Общо взето - пускат ви в една горичка, която е пренаселена с всякакви интересни същества. Ако си хванете нещо - добре. Ако оцелеете после - още по-добре! Ако ли пък не - идеално, защото нищо тук не е законно и така шансът да разкажете на някого сравнително намалява.

Тук можете да си хванете домашни любимци като бебета дракони, хищни птици, демонични хрътки, отровни змии и какво ли още не. Не са нито особено домашни и са далеч от любими, но пък и такива неща се търсят. Таксата за уловеното животно варира и единствено звероукротителката Магда може да ви таксува - не вярвайте на никой друг.

Възраст : 28

Русокосата вещица пристигна до уреченото място доста по-бързо, от колкото бе очаквала. Амбициозната ѝ постъпка ѝ бе набавила съучастник за това злощастно приключение, ала таксата, за която бе чула не ѝ се нравеше и едва ли беше "евентуална". Финансите ѝ значително бяха намалели след щедрия пазар в билкарницата. Свлече се на пода, настанявайки се в поза ала йога гуру, а троснатият ѝ поглед можеше да изгони минувачите на километри. Дано само онзи демон не се бавеше прекалено много.

Купуването на оръжие мина бързо. Спокойната му стъпка го накара е модерно закъснял, но не и прекалено че да вбеси вещицата. Офелия седеше по турски и гледаше сякаш ще разцепи земята с поглед. Дориан откъсна едно цвете наблизо и го сложи зад ухото й.
- Хайде сега, не се ли радваш да ме видиш? - каза меко , като и подаде ръка, за да и помогне да стане.

Възраст : 28

- Ето го и ангела на моите кошмари. - избълва през стиснати устни, приемайки ръката му да се изправи. Наистина не го беше чакала много, но напрежението я беше обгърнало като гъста мъгла. Хвана цветето, което така фамилиарно бе забодено зад ухото ѝ и го разгледа с интерес.
- Определено не е бял жасмин, но се съмнявам някога да си уцелвал такова нещо. - е, още на бала беше видяла, че демонът стреля на посоки, а така се печелеше само един тип опит. Сега вече беше време беше да кара по същество.
- Окей, планът е следния - аз ще изпия ей тази отвара, - демонстрира малката стъкленица, която се мъдреше в чантичката на кръста ѝ, - която ще ме превърне в... ще ме покрие с пера. - нямаше нужда да ползва животински синоними, все още имаше достойнство.
- С други думи - аз съм плячката на евентуалните гушкави любимци, а ти ще ги причакваш скрит, близо до мен! Щом са достатъчно близо - изскачаш и тупа-лупа. - кимна към оръжието му.
- Въпроси?, - подпря ръце на кръста си в буквата “Ф” и премига, чакайки отговор.

- Разбрано партньоре - той се направи сякаш държеше шапка за периферията и кимна.
Планът не беше лошо. Тя щеше да бъде примамката, а неговата задача бе да хване плячката.
Тялото й показваше, че е напрегната. Да не би да не му вярваше? Гледаше я няколко секунди в очите, опитвайки се да разчете какво се криеше в русокосата й тимберица. Без успех. Не можа да я разгадае, сякаш бе увила съзнанието си с диамантени воали.
Дориан сложи ръка на рамото й, леко го изтупа от въображаеми прашинки, след това я завъртя грациозно като танца им на бала.
- Първо дамите - побутна я леко.

Admin

Гората на Звероукротителницата беше обширна, но обезопасена с висока омагьосана ограда. На входа пък имаше пункт с охранители и някакво място, на което излизащите от гората водеха улова си, за да го измерят, опишат и заплатят. Чакайте малко. Тука плащаше ли се?

Май щяха да разберат, ако оцелееха. Съдейки по стресираните погледи на онези опърпани клетници, които в момента се извлачваха от тая гора - шансовете на двама новобранци в улова не бяха големи. Но поне бяха двама! Накараха ги да подпишат и някакви формуляри, че Звероукротителницата не носи отговорност за рани или внезапна смърт. Доста обещаващо начало. Какво ловяха, всъщност, и дали не можеха да си намерят такова в Светлината?

На разминаване, един от непознатите при мерилата дори понечи да им сигнализира за нещо, но лицето му беше толкова мръсно, че Офелия и Дориан съвсем нищо не разбраха.

- Ае, влизайте - покани ги с цялата си учтивост пазача и им даде по една уплътнена магическа торба, за да донесат улова си в нея. Сетне им отвори широката порта и щом двамата новодошли пристъпиха в гората, същата тази порта се тропна зад гърбовете им.

Напред имаше само дървета, чутовни, страховити, разпънали клоните си обширно и прегърнали се като българи в хорото на Йордановден. Не се чуваха птички, не притичваха катерички, дори вятърът се мушкаше измежду дънерите някак предпазливо. Небето бе само спомен някъде отвъд гъстите корони, а в празното пространство само ехото спускаше зловещите си пръсти надолу по гърбовете им.

Възраст : 28

Суровата действителност яростно се сгромоляса пред очите ѝ. Да, в крайна сметка се оказа, че таксата не беше евентуална и наистина си я имаше. Нямаше нужда да сумти и да се възмущава - все пак и тя възнамеряваше да е предприемач! Да си меркантилен не е глупаво, а разумно. От другата страна, всички, с които имаха нещастието да се разминат, изглеждаха кой от кого по-зле. Дали е защото ловуването тук беше кошмарно или защото идваха наквасени от някоя квартална кръчма след скандал с жената беше енигма за друг път. Дано късметът поне се усмихнеше на нея и демона ѝ пазач и не заприличаха на такава тъжна картинка в края на деня.

Трескаво си подписа формулярчетата, кимна примирено и някак нихилистично, и ги върна на пазача. Пътьом към входа много ѝ се прииска да разбере какво е имал предвид изцапаният пичага, но уви, поредната мистерия за нея бохемския ѝ другар. В момента, в който портата се хлопна зад тях, ситуацията вече ѝ изглеждаше напълно истинска. Реализацията, някак си, успя да я успокои - напрежението, което бе бушувало в тялото ѝ внезапно изчезна. Разбира се, това не бе странно - все пак вече нямаше накъде да бяга и да се двоуми, бяха дошли тук за това и се започваше! Преметнала едната от магическите торби на рамо, вещицата съучастнически смигна на Дориан и пристъпи напред. Следенето на животни нямаше да е лесно с липсата на каквито и да е било звуци, но хей - нека дадат шанс на животните да ги намерят... Може би те ловуваха тях.

Офелия възнамеряваше да задържи малко с използването на отварата си - беше краткотрайна и нямаше логика да я изхаби преди да са набелязали евентуален гушкав нещастник. Можеше и да започне разговор, разбира се, но трябваше да го води така, че да не се разсейва. Жалките клетници бяха добър пример какво можеше да им се случи, а тя не възнамеряваше да свърши така. Все така нарамила торбата и пристъпвайки напред предпазливо, русокосата зададе въпроса си без да сваля поглед от пътя пред тях. Трябваше да се оглежда за тези следи някак.
- Е, къде се дяна на бала? Изчезна точно когато взе да става напечено... в буквалния смисъл.

- Отидох да се въртя на бавен огън в коридорите, защото в залата не беше достатъчно топло - първоначално вършеше след нея, но две големи крачки от негова страна и се извравниха - в последствие се озовах в корема на пещта.
Не искаше да й казва за битката, която се разгорещи там. Сега не беше момента. Навлизаха в гората с предпазлива крачка. Дали щяха да си намерят пътя обратно? Дориан извади оръжието си, не защото бе чул нещо. Искаше да маркира дървото, като с меча си изстърга част от кората. Така поне знаеше, че няма да се изгубят.
- Знаеш ли, ако ти трябва питон винаги можем да отидем в дома ми и там ще ти покажа моя. Не е нужно да бродим из калта за това - въпреки шегата Дориан възвърна сериозното си лице и се върна до нея - каза, че е станало напечено. Какво изпуснах?

Admin

И така, докато информираха събеседника си за случките от бала, двамата ловци навлизаха все по-навътре в горите тилилейски. Обстановката тук беше меко казано зловеща, така че нуждата им да запълнят тишината с приказки беше разбираема.
Засега все още не бяха видели жива душа, но добре усещаха, че на историите им се наслаждават много повече от два чифта уши. Смразяваща ласка погали тила на Дориан малко след като бе задал последния си въпрос. Сякаш някой - нещо, го беше дочул прекрасно, и се готвеше да отговори вместо Офелия.

Ала колкото и време да отминаваше, колкото и крачки да правеха, никой не се намеси. Всички, които и да бяха те, ги слушаха.
Дървото с маркировката отдавна беше изчезнало и един дявол знаеше колко дълбоко се бяха намушили в гората.

Далечен тътен ги увери, че ако щяха да се връщат назад, където и да беше това, моментът беше сега. Втори. Трети. Пети тътен. Дум. Дум. Дум. Ритмичен, тежък, прииждащ. И вонящ на мърша.

От кога звуците имаха мирис?

Възраст : 28

Колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-ясно ставаше усещането, че студена пот избива по челото ѝ. Първоначално беше убедена, че си втълпява и никой не я наблюдава, но си беше имала работи с прокълнати играчки и всякакви такива глупости като дете. Това беше различно, и не от онези различни неща, където си у дома във вещерското си многобройно семейство и всички открито си правите различни мизерии. Рационалът зад историята беше ясен - нещо, или всъщност, много неща ги наблюдаваха. Бе на път да разкаже на Дориан за маскираните, които бяха влетели в залата, за пушека и пожара изпълнили помещението, както и за пострадалите, но явно щеше да е история за друг път.

Резкият тътен, който се разнесе, я накара да настръхне. По навик тръгна да вдига ръка пред гърдите си, но се спря. Вонята на мърша рязко я удари в синусите, карайки я да се закашля. "Просто невероятно..." - изропта наум. Идеята за тази глупост беше нейна, но каква вещица щеше да бъде, ако си нямаше любимец? Винаги имаше варианта да спре и застопори здраво, викайки колкото ѝ глас държеше: "Аз съм чистокръвната вещица Офелия Оселис и съм тук да открия някой който да бъде част от мен, както и аз от него", но това не беше нов епизод на тийн вещицата Савина Спелуинкъл. Какво се очакваше да правят сега? Явно тези животни не бяха толкова примитивни за колкото ги беше взела в началото - ако ги наблюдаваха, кокошата ѝ примамка може би нямаше да сработи както бе мислила първоначално, нито пък кприкриването им щеше да е ефективно. В какво ги бе забъркала?

Погледът ѝ трескаво зашири измежду дърветата около тях - най-лесно щеше да има видимост от високо, а смрадтта на мърша и проспектът да е някаква голяма гадина, която пишмански ще се озове пред тях не ѝ харесваше. За жалост не беше гладиатор, та докато се оглеждаше за удобно извисение, лекичко се дръпна зад Дориан - той си имаше оръжие, а тя не. Докато погледът ѝ трескаво продължаваше да търси нещо подходящо за да разузнае терена, тихо прошепна:
- Изглежда имаме публика... Трябва ми видимост, а този тътен никак не ме обнадеждава.

- С какво разполагаш за самоотбрана? - Халек се заслуша. Звукът който чуваха имаше ритъм. Да не би да имаше някакъв смъртоносен клан?
- Трябва да си уверим, че не сме в засада.
Дориан стискаше оръжието си. Тътена му пречеше да мисли, а миризмата на мърша не му понасяше.
- Може да отидем при ей онова дърво и да се покатерим. Надявам се можеш да тичаш. Рискуваме да сме обградени, но поне ще знаем срещу какво се изправяме.
Нямаше да се чуди как стигнаха до тук - това беше пределно ясно. Демонът мислеше само как да си спасят кожата.
- Ще изтичаме към дървото. Искам да си пред мен и да не спираш ясно? И моля те, гледай да не се спъваш като блондинка в страшен филм. Тръгвай!

Admin

Добре, че действаха експедитивно защото тътенът ставаше все по-силен, което със сигурност значеше, че нещо приближава право към тях. Стеблото на дървото се оказа бая високо и двамата имаха нужда да си помагат взаимно, за да се изкачат до първия клон, който беше поне три метра над земята. Ако не бяха тръгнали навреме, сигурно нямаше да има за кога да го изкачат.
Хубавата новина беше, че клонът се оказа много дебел, широк и стабилен, и Дориан и Офелия имаха достатъчно място един до друг, че да не им е некомфортно.

Далеч от комфортно щеше да им стане обаче, когато причината за този тътен наближеше.
Тихата гора утихна още повече. Дори вятърът вече не смееше да помръдне. Ушатите гъби по стволовете на дърветата наоколо, които ги бяха подслушвали досега, се свиха и спаружиха. Дори и те не искаха да представляват интерес за каквото и да се приближаваше в момента.

Около две напрегнати минути след като се настаниха върху тресящото се под тежките стъпки дърво, право пред погледите на новодошлите в звероукротителницата се спряха чутовните копита на нещо неопределимо. Не се знаеше и колко точно беше голямо, защото от триметрова височина двамата виждаха само част от краката му, а надникнеха едва ли биха надникнали нагоре. Дори само краката на това нещо бяха колкото пет колони от онези в балната зала. От гъргорещата му в хриптящо дишане гръд листата по дърветата горе вибрираха и се сипеха хаотично по главите и лицата на Офелия и Дориан. И в един внезапно разголен участък над главите си, двамата успяха да мернат лицето на съществото някъде горе в далечината. Внезапният приток на чист, неподправен, смразяващ ужас накара коремите им осезаемо да се преобърнат. Съществото не ги беше забелязало засега и дано никога в съзнателния си живот не ги забележеше, но и двамата знаеха, че щеше да ги преследва в кошмарите им години наред. Кой беше ловецът сега?

Възраст : 28

Сърцето се изстреля в гърлото ѝ, а цветът рязко изчезна от лицето ѝ. Щеше да повърне. Усещаше как раменете ѝ се разтрепериха, ала не бе в състояние да се успокои за да ги спре. Стискаше клона, на който седеше, с всички сили. Кокалчетата на ръцете ѝ бяха побелели, а дъхът, който рязко бе задържала изгаряше дробовете ѝ. Какво, Дракула го взел, беше това нещо и КАК изобщо пускаха когото и да било в тази гора? Да, в Тъмнината са и да, имат всякакви щуротии тук, но това. Това беше кошмарно, беше гадно и тя щеше да го помни вечно. За момент се сви на две, сякаш конвулсираше. Поне колосалната гнус продължи напред без да ги забелязва - кое божество ги закриляше не знаеше, но успееха ли да се измъкнат цели с това, за което бяха дошли, щеше да му принесе пет комара със зъби в жертва и блурея на Атаката на Великаните, първи сезон.

Реалността на ситуацията я бе вкарала в този ступор, но точно тя я и окопити. Все още треперейки, вещицата най-сетне изпусна дъха, който бе притаила и частично се обърна към демона:
- С теб разполагам за самоотбрана, нали това ни беше уговорката, Дейзи. - хуморът никога не е наранил никого, - а това... това беше много, много, МНОГО гадно.
Направо беше забравила за горящата зала - всеки ден в живота ѝ, откакто се бе преместила в столицата, бе пълен с нещастни приключения. За момент се стресна, а дясната ѝ ръка се изстреля към чантичката. Успокои се чак щом докосна студената стъкленица с кокошата си шукарийка. ОЧЕВИДНО това в никакъв случай нямаше да помогне срещу онази твар. Господи, не, не, не, не. Рязко тръсна главата си, пропъждайки яркия спомен.

- Не мисля, че това щеше да се събере в торбите и дано останалите не са като него. - чевръстичко подметна Офелия, разтривайки ръцете си. Цветът бавно бе започна да се връща на лицето ѝ. Може би беше време да сменят посоката и да поемат в противоположната посока от онази гнус, по-навътре в гората и по-далеч от централния път (ако можеше да се нарече така, дори). Сигурно за това се бе опитал да ги предупреди онзи дрипльо... Може би пък щяха да попаднат на полянка с малък заек-вампир? Това звучеше сладко... И в този миг съжали, че не бяха отишли да видят питона.

Съществото приличаше на ходещ кошмар. Това не трябваше да съществува на този свят. Погледна към Офелия, която за момент изглеждаше вцепенена, но започна да си връща цвета в лицето. Нямаше нужда да я успокоява.
- Нека изчакаме малко, да сме сигурни, че си е тръгнало каквото и да беше това - премина с пръсти през косата си- а после ще продължим да ти търсим катеричка кръвопиец.
Известно време стояха в тишина. Седенето на клона му омръзна и понеже знаеше, че сега ако я докоснеше щеше да му отхапе ръката Дориан се поразмърда.
- Хайде мисля, че хоризонтът е чист. Мога да сляза и да те хвана - не й остави избор. Започна да слиза без да й даде време за отговор.
Беше забравил да маркира дърветата, затова това беше първото нещо, което направи когато слязоха и този път щеше да продължи да го прави.

Admin

Изминаха около десетина минути в конфузно очакване тежкото нещо да премине. Когато гъбите ниско долу покрай дървесните дънери и по страните на пътеката отново се надигнаха и отвориха ушите си, Офелия и Дориан разбраха, че най-после беше безопасно да слязат... макар че едва ли беше тооочно "безопасно" с оглед на това къде се намираха.

Щом се озоваха на земята и Дориан чинно започна да маркира дърветата, гъбите долу сякаш се въодушевиха от появата им. Май не бяха разбрали къде са отишли двамата интересни непознати защото им липсваха очи, с които да ги видят. Чуваха обаче тихите им разговори и до обувката на Офелия нещо изквича настоятелно:
- Хей! Не си довършихте историята. Разкажете ни за този бал - заяви важно малка смачкана гъба с широка тлъста шапчица. Беше тъмнозелена на цвят и изобщо не се различаваше от мъхестите камъни наоколо, освен по чифта островърхи ушета отгоре на шапчицата ѝ. От къде произвеждаше звуци, обаче, не бе особено ясно.
- Да, разкажете ни!
- Разкажете!
- Целите сме в слух!
Едно след друго, пискливите по детски гласчета се заеха да подканват новодошлите от всички страни на пътеката. Такава врява вдигнаха, че нищо чудно онова нещо да реши да се върне, за да провери какво се случва тук. Може би досега си бяха мълчали защото не знаеха дали случайно тези двамата няма да ги направят на супа, ала, изглежда, преценката им беше финализирана. Тези бяха безопасни, а пък и клюката. КЛЮКАТА! Заслужаваше си.