Горските владения

Не много същества бяха чували за Горските Владения, а тези, които по един или друг начин бяха разбрали - много рядко излизаха от там, за да разкажат за преживяванията си. Слуховете и легендите гласяха, че в тях цари истински мир и разбирателство, няма страдание и тъга и точно затова никой не искаше да си тръгва.
Заобиколени от високи, снежни планини, те имаха перфектната защита не само от буреносен и разрушителен вятър, но и от недоброжелатели, макар такива да липсваха. Столетни гори приютяваха най-различни същества, както хищни, така и тревопасни, живеещи в хармония заедно. Дом на милиони организми - от говорещи мравки до пеещи дървета и храсти, горите предлагаха усамотение на тези, които се нуждаеха от него. А поляните, изпълнени с най-различни приятни ухания, малки водопади и чудотворни гледки, оставаха на разположението всички, без да създават каквото и да е неприятно усещане.
Входът към центъра и жителите на горските владения бе само един - през величествен мост, охраняван от страшни пазачи , чиито вид оставаше мистерия за голяма част от живущите. Такива, с малки разновидности, патрулираха из горите, планините и подземията на Горските владения.
Навлизайки във вътрешността на центъра, всяко едно същество онемяваше от гледката, която се разкриваше пред него. Малки, спретнати къщурки се намираха в стволовете на дърветата, а прекрасните натурални светлинки ги караха да изглеждат толкова уютни, сякаш всеки момент биха прегърнали всеки, за да му осигурят възможно най-добрата почивка.
Същества от всички видове се разхождаха насам-натам, но преобладаваха нимфите и техните разновидности. Всеки се усмихваше, прегръщаше или впускаше в интересен разговор. Тук наистина нямаше разделение, независимо от това кой какво същество беше.
Горските Владения бяха олицетворението на мира.

Когато Себастиан отвори очи, пред него се появи величествена гледка - Горските Владения в пълната им прелест. Намираше се на хълм, заедно с Фрея, от който се виждаше почти всичко, което си заслужаваше да бъде видяно - спираща дъха гледка.
Нимфата изчисти и без това чистите си дрехи с ръка, даваща време на ангела да осъзнае какво вижда и къде се намира. Той можеше да предположи, че до дългия мост бяха около десет минути пеша, който със сигурност щяха да са изпълнени със същата красота, която виждаше и сега.
-Е, какво мислиш? Харесва ли ти? - попита тя, но сякаш отговора беше напълно ясен. Едва ли имаше същество, което бе виждало по-красиво място от това. По-спокойно, по-запленяващо и хипнотизиращо с всеки един поет дъх. Нещо подсказваше на Себастиан, че едва ли скоро щеше да си тръгне.

Лек бриз разроши косите им, докато слизаха от хълмчето внимателно. Птичките около тях чуруликаха с нечувана досега песен, наблизо се чуваше спокоен ручей.
-Приключения...Със сигурност тук има много такива, стига да знаеш къде да гледаш - вметна разсеяно тя, докато прескачаше едно паднало дърво, в чиято хралупа се бяха настанили семейство млади зайкотки с дълги уши и сладки лапи.
Комплимента му не й убегна, а тя го прие с лека и смирена усмивка. Все повече се приближаваха до големия мост, който бяха видели в далечината, а щом се озоваха точно в неговото начало, единият от стражите се приближи, за да се увери, че никой неканен не преминаваше. Фрея направи жест с ръка и горското създание спря да им обръща внимание.
-Тук всичко е красиво, в центъра всички живеем в хармония и без тайни един от друг. Ние сме едно цяло - спомена тя, докато пресичаха моста, под който зееше страшна пропаст, в която на никой не му се падаше. Самата й грандиозност бе достатъчно плашеща. - Сигурна съм, че много ще ти хареса, дори няма да искаш да си тръгнеш!

И наистина, Себастиан вече не бе сигурен точно колко време бе минало, откакто вървяха, откакто самият той бе тук. Въпреки това усещаше спокойствието, което мястото излъчваше. Струваше ли му се или споменът защо точно бе дошъл тук и какво го чакаше в Зарево, малко по малко започваше да му убягва? Имаше ли изобщо някакви грижи на този свят? Трябваше да се напрегне значително, за да се сети. На заден план мислите му бушуваха, ала струваше ли си да потъва в тревоги, докато се наслаждава на прекрасната гледка и милото държание на нимфата?

Почти обидена, Фрея се обърна рязко към Себастиан, докато бяха към края на моста:
-Що за въпрос! Тук на убийството се гледа като на най-страшния грях! В нашите владения не се е случвала насилствена смърт от...ами никога! Тук цари истински мир, не като в Зарево, където всичко се крепи на фалшиви усмивки и фамилиарничене! - тихо пуфтене излезе от устните й, а докато това се случваше , пред ангела се разкри истинска идилия - нимфи, най-различни феи, самодиви, както бе предположил и какви ли не още чудати горски същества се разхождаха из центъра на огромното дърво, което бе видял, когато първоначално пристигнаха.
Всеки зает със свое занимание - полагане на грижи към дървото, звънлив смях на нечия шега или просто мирно съществуване.
Минаваха по въжените дървета спокойно, а околните ги поздравяваха щастливо. Себастиан дори видя няколко върколака и вампира, който задружно ремонтираха една от горските къщички. Това, което му направи впечатление бе, че всички, които срещаше по пътя си, бяха почти на неговата възраст. Нямаше нито деца, нито възрастни.
-Няма от какво да се притесняваш, тук няма да ти се случи нищо лошо. Ако си изморен, мога да ти покажа стаята ти, където да си починеш малко - тя го хвана за ръка, докато група Лесници минаваха покрай тях и поведе още по-навътре в короната на дървото. Всъщност, всичко това бе съвсем ново за ангела и той наистина се чувстваше все едно приемаше прекалено много информация, макар спокойствието около него да не беше никак натоварващо.
Сега можеше да избере да си почине в стаята си, която незнайно как бе подготвена предварително за него, или да се разходи още малко с Фрея.

Ала захапката на Себастиан не му причини никаква болка, само малък дискомфорт, който се изрази в бледи белези върху ръката му. Бавно, съвсем бавно се свлече на земята, точно пред надрасканата дъска на пода, а в последните му миг съзнание, видя как вратата се отвори плавно, слънчев лъч озари лицето му и можеше да се закълне, че видя блясък през пукнатината на дъската, сякаш под нея имаше нещо.
Погледът му се замъгли, нежен силует се приближи до него и внимателно го изправи. Последното, което ангела усети, бе мекотата на леглото под него.



Когато Себастиан отвори очи и съзря светлата стая пред себе си, миризма на люляк достигна до него. Не беше изплашен, нито изпитваше някакви подозрения. В главата му плаваха спомени за преживявания, които самият той бе изпитал. Спомени за детството му...тук! Как като малък се състезаваше с другите деца да катери короната на дървото, а майка му внимателно изричаше името му в уплах. За първата му любов. За сватбата им и нанасянето в точно тази къща, където сега се намираше.
Стаята бе изпълнена с лични вещи. Неговите лични вещи. Картини красяха стените - на него и любимата му.
Нямаше и помен от миналия си живот. Нищичко, освен едно чувство, дълбоко в сърцето му, което не му даваше мира. Чувство, което му подсказваше, че нещо не беше наред. Преди да успее да задълбае в него, до ушите му достигна нежен и мелодичен глас от съседната стая:
-Артър, искаш ли мед в чая? - Прост въпрос, нищо повече. Искаше ли мед в чая? Единственото сигурно в него - Артър беше той. И той бе Артър в спомените си през целия си съзнателен живот досега.