Градините на лейди Амбърли (Ана фон Кайран, Офелия Оселис)

Вещицата сбърчи нос, а сетне се засмя.
- В нашия занаят всичко е до символизъм - предполагам баща ти е искал да израснеш в някого, който се справя с всяка пречка по пътя и не се дава лесно - облиза устните си, изсъхнали от лекия бриз. - Старовремски разбирания за значението на думата "мъжественост", но не мисля, че го е направил за да те... подбива.
Честно казано, колкото повече Андрада споделяше за семейството си, толкова по-човечна ставаше в очите на русокосата. Дали начумерената принцеса бе просто фасада? Въпросът на Кайран за сестринството обаче я накара да примижи в едва-доловима гримаса. Сестрите ѝ бяха... е, бяха семейство, но интересите на Амелия се въртяха предимно около любовни отвари и тайнствения ѝ годеник, а Корделия бе сурова и, честно казано, жестока. Не в стандартния смисъл на думата, ала младата жена обичаше да вижда противниците си не просто победени, а и унижени. Освен тези характеристики, не бяха сигурни по кой път искаха да поемат, а Офелия пламенно презираше безхаберието и липсата на амбиция. Освен това, бяха объркани и, същевременно, крайно снизходителни към решението ѝ да се изнесе от бащиния дом. Фел просто не искаше да се побърка до крайния предел заради тях, та бе решила да постъпи хитро.
- Голям купон е, няма да те лъжа - и... не беше лъжа, - но в такива случаи не е просто до обич, всеки е различен с... негови си нюанси - прочисти гърло и продължи, - Бил е като дете? Да не би тинейджърските му години да са затруднили процеса?
Усещаше, че стъпва по тънък лед на темата с брата и предпочете да е предпазлива. Тъкмо виждаше вампирката в нова светлина - не искаше да провали предполагаемите взаимоотношения, които можеше да построят.

Междувременно, Алфонс, съдейки по табелката, прикрепена към бялата риза на иконома, бе така добър бързо да ги обслужи. Два цвята ѝ бяха напълно достатъчно на този етап, затова след като откопаха и второто растение и грижливо поставиха игликите в две от отредените саксиики, кимна на мъжа да ги отнесе към масата, отредена за нейните придобивки. Организацията тук надминавае и най-смелите ѝ мечти! Изправи се, изтупвайки коленете си, сетне затърси храст, който можеше да бъде само винобой.

Историята на Ана наистина бе събудила интереса ѝ, ала целта на днешния ден бе да си набави необходимите билки, а не да изпада в сълзливи разговори за живота си. Нямаше против да покани Ана на чай, да ѝ продаде пет-шест отвари и тогава да послуша за изчезналия ѝ брат, ала точно в момента много не ѝ се занимаваше.
- Наистина звучи ужасно, но винобоят няма да се изкопае сам, а денят напредва - лекомислено поде вещицата. Не целеше да обиди розовокосата, но започваше да се напряга, особено защото Кайран все още седеше до лехата с иглики без видимо намерение да се изправи, или желание да бъде продуктивна.

Офелия прехапа бузата си в опит да се скастри. Може би бе прозвучала грубо, но се палеше бързо и не обичаше да изостава от графика си на суров работохолик.
- Имах предвид, че може да ми разкажеш по пътя - прочисти гърлото си и продължи, - как точно е изчезнал и защо не си го потърсила досега?
Беше прям въпрос, но Оселис не обичаше да увърта. След опита си да спаси дискусията им, успя да съзре и храста, който тъй напористо търсеше, и направи знак на Ана да я последва към новата им локация.

Явно Ана бе хванала не-толкова-тънкия ѝ опит за изкуствено съчувствие, ала в този момент Офелия нямаше какво друго да направи. Тематиката звучеше като предпоставка за сериозен разговор, който, отново, не би имала против да води при други обстоятелства, но времето им наистина напредваше. След като винобоят бе изкопан, русокосата направи знак на Алфонс да отнесе и него. Оправи козирката на шапката си с ръка - ситуацията, макар и неловка, определено сигнализираше, че Ана всъщност не се чувстваше никак жизнерадостно.
- Остави фарса настрана, никой не те задължава да се правиш на щастлива - сви рамене и продължи, - сега трябва да намерим беладона и сам-
- Офелия Оселис - лениво провлачи мъжки глас, внезапно появил се зад тях. - Виждам, не си пропуснала шанса си да вършееш като разпрана и тук.
Гласът принадлежеше на враг номер едно - Калеб Фейлъм. Враг, силно казано, дразнител - определено. Сякаш сконфузната обстановка с розовокосата не ѝ бе достатъчна.
- Вредителите са част от кръговрата на живота, особено около цветята - хапливо му върна на свой ред. По всичко си личеше, че щеше да ѝ отправи някакво предизвикателство, и колкото и да не искаше да губи времето си в глупости, все още не бе сигурна как би постъпила.

Още в Пъклената Академия Калеб гледаше да е най-харесвания, най-силния, най-умния, най-забавния, най-най-най. Най. Офелия упорито игнорираше всичките му опити да я въвлича в безмозъчните си състезания, но момента в който Фейлъм бе решил, че да се премести в Черногледово под претекста, че е феноменален изобретател на нечувани отвари (изключително неоригинално и все пак му се връзваха), бизнеса на баба ѝ бе изостанал. За кратко, но достатъчно, че Офелия да стисне зъби и да му обяви война. Нямаха съперническа уговорка ала "използвай тези години и стани невероятен отварист - ще премерим сили тогава", но появата му тук очевидно не вещаеше нищо хубаво.

Без да отделя погледа си от лицето на Калеб, Офелия кимна в отговор на Ана.
- Точно така - кратко издекламира, а сетне продължи, - предлагам да продължиш по твоя си път, Фейлъм.
Избута мъжа с рамо, продължавайки в противоположната посока. Нямаше намерение да се церемони с някакъв малоумн-
- Оселис, какво ще кажеш за един... облог? - червенокосият лукаво се усмихваше. Знаеше, че Офелия не отказва облози. От своя страна, русокосата очевидно не бе в захлас от развоя на събитията. Можеше да прекрати прииждащия проблем преди да пусне корени, но комарджиите си бяха комарджии. Застинала на мястото си, русокосата бавно се обърна.
- Който пръв приключи с набавянето на самакитка, беладона, лимонова трева, полски хвощ, блатно кокиче, зимзелен, бял трън, бяла върба, драка, бъзак, коприва и гръмотрън доброволно ще предаде всичките си придобивки на спечелилия...
Вещицата се усмихна кисело - това не влизаше в първоначалния ѝ план, но можеше да направят нещо за да разчупят обстановката.
- Е, какво мислиш? Или трябва да си ги запишеш?
Дали имаше резон в това да издребнява и да се заяжда? Очевидно не, но специално в този случай се надяваше противникът им поне да се чувства унизен.

/Ще хвърляме зарчета за да определим дали се справяме по-бързо от НПЦ-то :DD четните резултати са за нас, нечетните за него

Ана бе оставена на произвола на самакитката, което оставаше беладоната за Офелия. При други обстоятелства, вещицата нямаше как да знае дали се справяха по-добре от Калеб, но усещаше фортуната особено силно днес, а това я накара енергично да закопае. Отмятайки падащи кичури и псувайки под нос като истински савант на изкуствата, вещицата бе готова да хвърли заровете на съдбата в този кратък пост! Какво ли щеше да последва за нея, бойното ѝ другарче и лошия антагонист?