Разрушената бърлога на Зи

Мястото е опожарено и рухнало, в следствие на самопредизвикана експлозия с газ.

- Ш-ш-шибани д-д-д-ъррррртаци... - Зи псуваше по целия път до вкъщи. Нощта му бе меко казано брутална, и не бе получил никакви отговори за случилото се. Влетя в дома си като таран, без да светва, буквално откъсна панталона от бедрата си, хвърли обувките си на където му падне и се натика в банята по най-бързия възможен начин. Пусна душа и горещата вода сякаш отлепи кожата от мускулите му. След няколко мига на шок обаче той се отпусна, и остави топлината и парата да смъкнат всичката мръсотия от него. След сякаш цяла вечност, или може би 10 минути, той излезе от банята, чист, и сякаш изпит от всякаква форма на енергия. Буквално влачеше краката си по пода, докато се насочва към спалнята. Извади един черен памучен панталон, обу го, и се насочи обратно към кухнята. Умът му обаче, за разлика от тялото, се стреляше в различни посоки. Балът, опита за покушение над старейшините, пожарът. Маскираните. След като извади скритият ключ от любимият си чифт кожени обувки, той повдигна малък капак на пода до леглото си, под който имаше скрита каса. Отвори я, и вътре прибра наградите си от участието в бала, след което отново заключи, но този път пусна ключа в джоба си. Зи се подпря на плота във всекидневната, наля си чаша вода, и я изгълта сякаш бе минал през пустиня. Трябваше да се обади на Колтън, той щеше да помогне със сигурност.
- Трябва да открия и Ана.. - промълви той под нос, и се подсмихна, превъртайки в главата си краткия момент между тях в залата. - Но първо... - каза той на висок глас, обръщайки се към всекидневната. -... цяла нощ ли ще се криете? Или щяхте да изчакате да си легна, страхливци? - Очите на Зейдист пробляснаха в златисто. От момента в който бе излязал от банята бе надушил натрапниците, които следяха всяко негово движение. Вероятно бяха част от същата банда, която бе отговорна за погрома тази вечер.
- Добър нюх, куче. - Изкиска се една от качулатите маскирани фигури. Едновременно от мрака сякаш изплуваха трима издокарани в черно, явно въоражени мъже. Всеки от тях държеше по два дагера. Нямаха стойката на професионални бойци, но бяха трима, и бяха въоражени за разлика от Зи. Дори да не бяха убийци по професия, ситуацията изобщо не изглеждаше добре за него.
- Тази нощ допусна огромна грешка като ни попречи. Последната ти такава. - гадният кискащ се глас продължи да говори, докато тримата стягаха обръч около него. Единият идваше от към входната врата, вторият прескочи ловко дивана, а третият вече бе застанал на пътя към спалнята. Той за жалост имаше само чашата в ръката си. По плота нямаше дори ножове, всичко беше в съдомиялната, а докато я отвори щеше да е станал на шишкебап в гръб.
- Е, пичове. Какво да ви кажа, имам лоши нави... - преди да довърши изречението Зейдист запрати чашата с всичка сила по посока на онзи, който препречваше вратата. Преди да е успял да реагира стъклото експлодира в лицето му, главата му отскочи назад, и той се строполи на земята. Това беше единственият му шанс, с див рев се спусна към онзи, който беше най-близо до него, и препречваше вратата към спалнята. Той явно бе най-опитен, защото дагера му умело се насочи директно към врата на Зейдист. Това обаче не беше първото родео на вълка, имаше достатъчно белези да го докаже. В последният момент Зи приклекна изнасяйки тежеста си на дясно, и докато дагера на опонента му само одраска врата му, лявата ръка на върколака се стовари с цялата си мощ и инерция върху лицето зад маската, раздробявайки костиците в мекото му носле.
- Един по-мал... - дори не успя да си го помисли и усети пронизваща болка от вътрешната страна на дясното си бедро. Артерията, по дяволите...
- ТИ ЖАЛЪК ПЕС! ЩЕ СИ ПЛА... - качулка номер две не довърши, тъй като Зи се завъртя, вкарвайки му жесток бекхенд, мачкайки челюста му така както и Гришо не е мачкал гъза на Шарапова. Малкият убиец също се просна на земята като своите колеги, без да помръдва. Зи се изправи с мъка. Заедно с тялото на качулатия бе излетял и неговия дагер, и сега кръвта му изтичаше. Нямаше много време трябваше да намери третия. Огледа се, но той не се виждаше никъде. Главата му бучеше, не можеше да се фокусира.
- Мен ли търсиш? - бе последното, което Зейдист чу, преди нова остра болка да се появи, този път обаче между ребрата му.
- Не трябваше да ни пречиш, куче. - бузата му, покрита със стъкла, се допря до ухото на Зи, който вече беше на колене. Тялото му не го слушаше. По дяволите!
- Тази нощ ще умреш тук. Сам. Безславно. Дори след като се опита да спасиш дружките си и старейшините. Никой няма да те запомни. - мазно се изкиска отново - Никой няма да тъгува за теб. Мисли си за това, докато кръвта ти изтича, пес! - изсъска качулатия, измъквайки дагера си от ребрата на Зейдист, след което изчезна, така както се беше появил. Някак бе помъкнал и другарчетата си, мозъка на върколака не успя да възприеме как, но пък и не му оставаше много кръв. Къщата отново бе празна.
- По.. дяволите... - с пъшкане той се довлачи до най-близката стена и се подпря на нея. Нямаше да умре като драма куийн, проснат на земята. Да умре? Умираше?
- Хах... - някак му се стори смешно. След всички сражения, след всички битки. Да умре в собствения си дом, защото е защитил група непознати, и шайка дядовци, в чиито мир дори не вярваше напълно? Ето това беше ирония. Усмихна се тъжно, докато кръвта се стичаше по устните му. Една единствена сълза се търкулна от окото му, дори не знаеше за кого бе тя. За него самия? За Колтън, когото повече нямаше да напсува? Или Ана, която повече нямаше да целуне? Защо изобщо си мислеше за нея, бяха се запознали преди няколко часа... Какво нещо е мозъка на един умиращ вълк, хъх?
- Както и да е... - това сигурно щяха да са последните му думи. Зейдист се усмихна, и отпусна глава назад, подпирайки я на стената. Концентрира се над дишането си, искаше да остане само още малко. Дори и за да просто подиша... Още малко...

* Това е един от последните мигове на Зейдист, които ви предоставям с любезното разрешение на Разказвача. Радвайте му се докато още е тук, после си го спомняйте с добро. Не би искал нищо друго. *

Възраст : 27

"Шибани гористи пътеки. Трябваше да се досетиш, че върколаците не живеят в скъпи и големи имения. Как ще си..." - Виждаше къщата, две минути и щеше да е пред вратата. И всичко щеше да е наред. Но едва ли беше.
Кръв. Никога не беше на добре, ако миришеше на кръв. Надяваше се да не е неговата. Свали обувките си и се затича. Самата тя не вярваше, че ще джапа боса из калта, но изпитваше страх. За неговия живот. Вратата беше отключена, ама и да не беше, сигурно щеше да влезе директно с нея. Хвърли обувките си на пода, влизайки вътре и се зае да го търси.
-Зи... Моля те, кажи ми, че си ми намерил вече...
Изтръпна. Главата й се замая. Очите й бяха сиви. Сърцето и биеше като лудо. Щеше да повърне. Инстинктивно сложи ръка пред устата си. Не можеше да откъсне поглед от него. "Моля те... не ме убивай..."- неканен спомен.
-Не... не ... Не си била ти... не си го наранила ти...
С бавни стъпки се приближаваше към тялото му. Малки стъкълца се забиваха в босите й крака, но сякаш не ги усещаше. Не беше на себе си. Кадри от миналото и настоящето се преливаха в първичен ужас в съзнанието й. Срути се на колене пред него. Опитваше се да не диша, но въпреки това дробовете й изгаряха. Протегна все още треперещата си ръка към лицето му и нежно го целуна. Без да отделя устните си от неговите и без да спира да трепери проговори.
-Няма... да умреш... в моите ръце. Моля те...Не можеш да ми го причиниш... Ние трябваше... Това трябваше да е забавно, нали... Кажи ми, че мога да направя нещо... Кажи ми каквото и да е по дяволите....

Познат аромат и позната топла целувка... Сигурно това бе последният опит на умиращото му тяло да му даде някаква утеха. Нямаше как Ана да е тук, нямаше как. И въпреки това, когато леко отвори клепачите си Джиглипуф беше насреща му.
- Здравей.. - тихо промълви той и се усмихна, до колкото можеше. Не му оставаше много. С много усилия вдигна ръка и докосна бузата и. - Май ще отложим малко стрип.. покера... - кръвта му го задави и той направи гримаса. Дори през пердето на прииждащата смърт виждаше болка по лицето и. Дали беше заради него, дали заради кръвта навсякъде, нямаше значение. Ана беше тук. Идеята, че няма да си отиде сам, по един много егоистичен начин, го успокои.
- Хей, чуй... ме... - нов напън на кашлица - Вземи това. - той бавно извади малкия ключ от джоба си. - Вземи всичко от... от сейфа до леглото ми. Под чержето с розов надпис Beliber е. - щеше да се изчерви, ако кръвта му не беше по пода. - Вътре има телефон и... и номер. - изскърца със зъби от болка, но трябваше да и каже - Номерът е на един много важен човек. Важен за мен. - Гримаса разкриви лицето му - Можеш да му вярваш, няма да те нарани. Обещавам ти с последният си дъх, няма да те нарани. - болката ставаше все по-силна - Трябва само да презвъниш. Отзад на бележката с номера има уречено място. Бъди там утре. Разкажи му какво се случи. - очите му засветиха в жълто - Моля те, вземи всичко бързо и се върни при мен. - изхриптя той и леко стисна ръката и.

Възраст : 27

Примигна няколко пъти. Беше й трудно. По дяволите, беше й адски трудно. Бореше се със себе си. Кръвта беше навсякъде. Имаше малко дори по устните й, но оближеше ли ги, край. Болеше я, много. Заради него, заради червената гъста гнус, може би и заради стъклата. Не искаше да го слуша. Така говореха хората, които наистина щяха да умрат. Хората умираха лесно, не вълците. Стисна зъби и се изправи. Взе не само каквото той и каза, но и парите и останалите награди от бала и се върна възможно най-бързо.
Каква глупачка беше, знаеше го. Знаеше, че той няма да оживее, но искаше да мисли,че греши. Искаше. Толкова тъпо, нали? Да искаш да има после...

Сякаш след цяла вечност тя се върна при него. Окей, сега беше момента да бъде войн, какъвто бе роден, и какъвто беше цял живот, включително и тази нощ. Очите на Зейдист засветиха както никога до сега, и въпреки болката, той успя да се изправи. Пусна откритата рана между ребрата си и застана пред Ана в целият си ръст. Зъбите му бяха леко издължени, и той се усмихна. Нямаше да трепне, не и в последните си мигове.
- Благодаря ти, вампирк... Ана. - усмихна се той, и нежно докосна бузата и. Вече не усещаше почти нищо, явно края беше близо. Единствено волята му го крепеше.
- Маскираните ме проследиха тази нощ. Нападн.. Нападнаха ме. - той подтисна пристъпа на кашлица. - Каквото и да става, мира е в опасност, колкото и нищожен да е. Помниш за какво си говорихме на бала, нали? - той леко се приведе към нея. - Аз не съм невинен, ръцете ми са изцапани с много кръв... Но на този свят има много невинни, които ще пострадат, ако войните се подновят. Не го допускай. Моля те... - той се приведе леко напред, и нежно я целуна по устните. Не искаше да я пуска, но се насили. Трябваше да и каже всичко.
- Човекът, с когото ще се срещнеш... той е мой брат. Но е много по-различен от мен. Разкажи му всичко, но моля те... Не го оставяй да поеме по пътя на разрушението. - самотна сълза се търкулна по скулата му. - Не го оставяй сам. И ти не бъди сама... Нещо ми подсказва, че засл... - кръвта му този път го задави, и той се извърна. След като възвърна самообладание отново се обърна към нея. - Заслужаваш да бъдеш щастлива. Не знам защо го знам, просто го знам. - Зейдист за последен път помилва косата и. Приведе се напред и постави една последна целувка върху челото и.
- Сега върви. Вълка не умира със своята глутница. - греещите му очи се впиха в нейните. - Не се обръщай назад. И живей. За двама ни. - Зи се усмихна топло и несигурно пристъпи настрани, за да и направи път да мине покрай него. Това беше неговото сбогом. И се радваше, че е именно за нея.

Възраст : 27

"Живей. Моля те, сияние ... Живей"...
В такива моменти човек чувства, много, силно и болезнено, плаче, крещи, моли се на някой си Господ. Тя не беше човек. Целувката му бе студена. Тялото й вече не трепереше. Трябваше да мрази. Онези, които убиваха трябваше да бъдат мразени. Но в гръдта й нямаше място за това. Нямаше място за нищо всъщност.
Казват, че трети път е за щастие. Ако питате Андрада, третият път те пречупва.
"Надеждата е най- голямата глупост на този свят, но ако умираш е единственото, от което имаш нужда." - погледна го в очите и го излъга за последен път - Обещавам, че дори ще се науча да обичам...
Взе нещата му.
Излезе в нощта.
И не погледна назад.

Не беше искрена. Не и в този момент, Зейдист го усети с цялото си същество. Същото, с което се надяваше, че някой, някога, не само ще излекува тези нейни рани, но и ще обича белезите след тях.
- Ако си там горе, който и да си... - Зи с бавни крачки се насочи към кухнята. Знаеше какво иска да направи, и знаеше как иска да си отиде. - ... да знаеш, че си шибаняк. - той спря за секунда и изкашля огромна топка кръв върху плочките в малката си кухня. - И след малко, ще ти го кажа в очите. Освен ако не се страхуваш, пусьо. - той се усмихна широко, докато вадеше запалка от едно от многото чекмеджета там.
- Опита да ме убиеш, чрез чичо ми. Не ти се получи. - Зи бръкна в единия от шкафовете, където знаеше, че минава един от маркучите, по които вървеше газта, която отопляваше къщата му. Сви юмрук, след което го издърпа с всички сили. Шумно съскане и миризма на пропан-бутан изпълни стаята.
- Опита да ме убиеш толкова пъти на бойното поле. Не ти се получи. - връщайки се към всекидневната той продължаваше да издърпва и къса маркучи. Въздуха около него буквално трептеше.
- Опита се и тази вечер, и почти успя. Почти. - Зейдист спря в центъра на всекидневната си. Стъкла навсякъде. Кръв. Колко ли пъти се бе връщал тук, все с лица, които така и не запомни? Колко ли пъти бе побеждавал Колтън на реми на масата срещу него? Носталгията опита да го залее, но очите му вече бяха почти изгаснали. Светът започна да се върти около него. Вече не усещаше почти нищо. Той вдигна ръката си победоносно нагоре. "Ана вече трябва да е достатъчно далеч" бе една от последните му мисли.
- Почти. Защото ще си отида от този свят така, както аз съм решил! И ако моята смърт е първата крачка, към установяването на един истински, траен мир... - той се закашля, но не свали ръката си - Ако целият ми живот е бил просто една прелюдия, към чуждото щастие, нека така да бъде. - той се усмихна на себе си. Вече дори не виждаше. Едва чуваше собствените си думи. - Но по-добре пази приятелите ми, копеле... Защото аз идвам. - с тези думи Зейдист пусна палеца си върху спусъка на запалката. Момент по-късно самият въздух около него сякаш засия. Времето спря пред очите му, зрението му за миг се върна, само за да стане свидетел на красотата в ужасяващата феерия, която сам бе създал. Той затвори очи, в мир със себе си. Живя добър живот. И го приключи, с гръм и трясък.

Admin

Зад гърба на Ана, бърлогата на Зи се пръсна в шоу от светлина и шум. Шоу, което, макар и с горчивина, сякаш плюеше в лицето на смъртта и вместо това избираше да въздигне живота на пиедестал. Да го отпразнува - с всичките му хубави и лоши моменти, с всичките усмивки, всичките целувки, всичките падения на карти и всичките попадения в ръцете на красиви жени.
Тази нощ, от бърлогата на Зи не бе останало много за спасяване, ала той не бе оставил нищо така или иначе. Зейдист Мак'Сон, син на Мак, беше дал всяка частица от себе си на живота, и животът го бе приел с отворени обятия, за да го отведе към друго начало, към ново шоу... към различно, по-светло утро.

Тежко Sad

- Ана получава 20 EXP за писането си тук и в парка, както и целият инвентар на Зейдист, по негова преценка. Получава и амулет по ваш избор като мементо, който няма да взима място в инвентара ѝ.
- Зейдист добива статус "Мъртъв" и HP точките му се нулират.
- Като малък подарък има и 50 EXP за Колтън, когато и да реши да се присъедини.

Възраст : 27

По целия път насам разчиташе само и единствено на носа си и не се обърна нито веднъж. Нямаше нужда от погледите на поредния човек, който не я харесва, не че го знаеше със сигурност, но не очакваше друго. "Ще потърсим малко заедно и после ще се разкарам, колкото по-бързо толкова по-добре" - присъствието му я държеше на нокти и нямаше никакво обяснение защо. Дразнеше я, а ароматът му я блазнеше, което я караше да се дразни още повече. Не усети кога бяха стигнали. Това, което видя я накара да спре.
-Наистина не е останало нищо от теб, Зи - направо й се искаше да се зашлеви. Мразеше да изпуска мислите си неволно и силно се надяваше да е тих шепот и Колтън да не беше чул. Прокашля се, сякаш гърлото й бе пресъхнало и се заоглежда наоколо.

Възраст : 34

Пристигнаха изненадващо бързо, а и гледката по пътя си струваше. Флората и фауната, нали. Кол чу какво Ана изпусна под носа и се подсмихна. Значи имаше сърце. Чудно. Застана до нея и огледа мястото, където някога неговият брат живееше.
- Откачено копеле. С гръм и трясък, както сме си говорили. - ако беше сам вероятно щеше да пусне някоя сълза. Къде от тъга, къде от гордост. Ана явно виждаше тези руини като нещо... тъжно. Несъмнено за нея беше. Но Колтън знаеше, какво всъщност означава всичко това. Зи беше свободен. И бе напуснал този свят по начин, който сам е избрал. Нещо, за което и двамата мечтаеха. Нещо, което също си бяха обещали. Без повече робство. Без повече страх. Беше горд с него, тук нямаше място за тъга.
- Сигурна ли си, че искаш да влезем? Огъня и експлозията едва ли са оставили някоя удобно разположена следа, чакаща да бъде открита. - не беше точно загрижен, по-скоро не искаше тя да се разсейва със спомени и връщане към момента на смъртта на Зи. - А и не искаме да изцапаш конкретно този тоалет. - Колтън не гледаше към нея докато говори, но кривата му усмивка си беше точно на мястото.

Възраст : 27

Беше сигурна. Нямаше време, място или смисъл от емоционалности. Всички щяха да умрат един ден. Дори Кол. Дори тя. "...както сме си говорили..." - нямаше да си признае, но искаше да знае повече, защо двама масивни мъже седят и си говорят как ще умрат? От къде се познават? Защо човекът имаше такива белези? Дали са правили тройка някога? Тръсна незабележимо глава - "Това последното не си го помисляй никога повече, Андрада. Никога. Повече." Засмя се. Добре, че хората не можеха да четат мисли.
-Да. Тоалети имам много, няма за какво да се безпокоиш. Пък ако имаш късмет, ще видиш доста по-хубави неща върху това тяло.
Гледаше напред. Във всяко едно отношение.

Възраст : 34

- Постарай се. - този път гледаше към Ана, и се усмихна игриво. Беше нещо средно между побутване с рамо, и шляпване по дупето. Седяха на мястото, където най-добрият му приятел се бе самовзривил, и се надхващаха. Наистина бяха картинка. Зейдист в момента със сигурност ги гледаше и се заливаше от смях. "Това си целил, твърдоглаво копеле" помисли си Колтън и се засмя леко сам на себе си.
- Хайде, госпожице "хубави неща върху хубаво тяло", да видим какво има тук. - с тези думи той се насочи към руините на мястото, където прекарал не малко вечери. И където със Зи бяха споделили не една или две... игри на карти (отговора, който търсеше, или?).
С бавна крачка Колтън навлезе в руините. Усмивката му леко се стопи. Гледката на това място го охлади, но той не позволи истинска тъга да го застигне. Това не бе къщата на Зейдист. Тя беше специална само когато той живееше в нея. В момента беше просто руин. Може би беше дори по-добре, че нямаше нищо общо с мястото, което Колтън помни. Тогава вече носталгията щеше да е тежка.
- Е, ще ми помогнеш ли, или ти е мисия в живота да стоиш на място, и да изглеждаш добре? - Кол подхвърли на Ана, и започна да раздига различни дъски и отломки, търсейки... и той не знае какво. "Дано да има трупове", сам се скастри при тази мисъл. Време беше Жаждата му да се научи на елементарни морални граници. Окей, това нямаше да се случи. Но може би поне малко... надеждата умира последна все пак.

Възраст : 27

-Не знам, получава ли се? - вдигна вежда многозначително и върза косата си с последното нещо, с което нормално същество би опитало - а именно веригата, която висеше на врата й. Не разполагаше с нищо по-удобно, защото почти никога не се носеше на опашка. Чувстваше се безумно уязвима, когато шията й бе на показ и то по ред причини, но нямаше нищо по-досадно от кичури коса падащи непрекъснато, в която част на лицето им скимне, колкото да не можеш да вършиш, каквото вършиш. (приемайте това както искате, ама аз говоря за писане на доклади) Опитваше се да се ориентира коя част на нищото, сред което се намираха, коя част от къщата на Зи би трябвало да бъде. Не че помнеше много от помещението, не беше отишла там на оглед. Изцъка недоволно и реши, че така няма да стане. Нямаше да види нищо, но пък можеше да опита да го кара на усещане. Сниши се, затвори очи и внимателно започна да прокарва тънките си пръсти по каквито повърхности бяха останали. Знаеше, че някъде трябва да има стъкла, затова от време на време поглеждаше. Достатъчно кървави моменти имаше тази седмица, а бяха минали едва два дни.

Възраст : 34

"Сладка е с вързана коса"... СЕРИОЗНО ЛИ?! Добре, тук с жаждата му бяха на едно мнение.
- Какво следва, някоя кристална топка? - Кол я гледаше престорено насмешливо. Очевидно Ана полагаше старание, повече от колкото той първоначално очакваше. Но тук нямаше нищо. Нищичко. Всичко беше изпепелено, трудно му беше да познае в коя стая се намират. Наведе се да премести един отломък и малката торба с "нещата на Зи" падна от джоба му на земята, и се отвори. Няколко монети, още една малка торбичка, и сфера за еднократна телепортация се търкулнаха на земята. Кол се наведе и прибра по-малката торбичка и сферата в левия си джоб, събра монетите обратно и леко ги подхвърли. Четиридесет и пет монети. Знаеше колко тежат парите, Зейдист го бе научил.
- Не знам, не мисля, че ще открием нещо. Колко точно изпепелена е балната зала? - Колтън започна да размишлява на глас. От там беше започнало всичко. С балната зала и...
- СТАРЦИТЕ! - почти извика той, и прибра торбата с монетите в десния си джоб. Обърна се към Ана, и с две огромни крачки застана пред нея. - Ти си представител на Съвета. Няма ли начин да се възползваш от тази си позиция, и да се срещнем с тях? Да ги разпитаме. Ако има някой, който знае нещо, това ще са те. - подаде и ръка за да и помогне да се изправи. Не, че снишена пред него изглеждаше зле. Особено с верижката в косата. "Хмммммммммм..."