Гората на стенанията

Admin

Мистерии, стенания и силуети.
Гората на плача е за смелите, но дори и те не биха си признали за тръпките,
които се промъкват в съзнанията им, щом навлязат в мрачните ѝ територии.
Тя е дом на непознати същества и растения, сред които и влакнестокачулатия мъх, от който стават чудесни отровни отвари.
Пази тила си, пътешественико!
И всичко останало пази.
Защото нещо...
Защото някой...
те наблюдава.

Възраст : 27

"Супер място за запознанства" - мислеше си девойката докато ходеше бавно, стараейки се да не се набива много навътре в гората. Кой знаеше, можеше и да не излезе. Нямаше идея за какво да се оглежда и се надяваше, който и да трябва да срещне, да я намери. Каквото и да я чакаше тук, трябваше да бъде много предпазлива, защото не се знаеше дали наистина може да се довери на този, с когото дори не бе говорила по телефона , а и не изключваше възможността да бъде обвинена за съртта на Зи. Едно нещо никога не трябваше да забравя - че във всичко е сама и трябва да си пази гърба.

Възраст : 33

Онзи звън. Този, който се надяваше да не чуе никога. Не трябваше да е вярно. Но явно беше, щом вместо неговият брат по оръжие на уреченото им "тайно" място се скиташе някакво момиче. Кол я следеше от известно време, скрит в сенките. В тази гора не бе трудно, бяха обградени от всякакви звуци, правеше промъкването дори по-лесно. Чакай, значи Зи наистина... Не, не трябваше да губи контрол сега. Не знаеше нищо за момичето, не знаеше нищо и за най-добрия си приятел. А и нали това беше уговорката? "Ще се търсим само когато е на живот и смърт.", това беше сделката. Мислите му бяха в тотален хаос. По-дяволите Зейдист.
- Сигурно търсиш мен. - Колтън се изниза от сенките на около два метра зад изгубеното девойче. - И не би трябвало да си тук. Къде е Зейдист? - попита той спокойно. Не искаше да я уплаши, промъкването бе стар навик. За да и покаже, че не иска да я нарани той свали качулката на черният си суитчър, който носеше под коженото си яке, и леко разпери ръце, за да се види, че е невъоражен. Целият бе в черно, както винаги. Пиърсингите му леко пробляснаха, и той се усмихна дружелюбно. "Само да не мърда рязко..." за пореден път чуваше собствените си мисли, но ги чувстваше чужди. Вече бе свикнал да се бори с първичните си инстинкти, дори след като те се превърнаха в тих, брутално жесток глас, който му нашепваше в почти всеки буден негов момент. Но му трябваха и отговори. Сега.

Възраст : 27

Беше го надушила, все пак беше човек. Но за нея щеше да е много по-лесно той да я приближи. Щеше да е много по-умно и за момента да не знае каква е. Обърна се бавно щом чу гласа му и също толкова бавно го огледа след това. Опитваше се да й покаже, че не бива да я страх от него, не че беше нужно. Безразличието взимаше връх над всичките й емоции, понякога до степен в която дори инстинктът й за самосъхранение нямаше да има шанс. Несъзнателно направи същото, ако ще казваш на някого, че си намерила трупа на някой важен за него, последното, което искаш да му мине през главата е, че ще накълцаш и него.
-Зи е мъртъв - спокоен и равен тон, в крайна сметка фактите са си факти, чувствата не променяха нищо. По тая логика - по-добре без тях. - Последната му молба бе да се срещна с теб и да ти разкажа какво се случи. Казвам се Ана. А ти си?

Възраст : 33

- Мър... тъв? - очакваше го, и въпреки това за миг всичко в него се срина. Всички стени делящи различните отделения на мозъка му сякаш рухнаха. Беше само за момент, но той и второто му аз за пръв път от много време бяха обединени от една емоция - скръб. Истинска, дълбока. Капачките му сякаш омекнаха, и той се подпря на едно близко дърво. След два удара на сърцето обаче успя да се събере отново. Нямаше време за печал, не сега. Имаше цял живот да скърби за най-добрия си приятел. Трябваше да научи всичко. Трябваше да открие виновника. И със сигурност трябваше да се позабавлява с него.
- Колтън Блекроу. - той се оттласна леко от дървото и застана пред Ана. Беше красива. Може би щеше да я оцени подобаващо в друга ситуация, но в момента едва се сдържаше от това да подпали цялата тази гора. След като прецени, че е охладил страстите достатъчно, той протегна ръка към нея. Ръкава му леко се повдигна, и малка част от сребристите белези от ухапвания, "окрасяващи" цялото му тяло, се показаха. Надяваше се това да не я изплаши, и се усмихна криво. Може и да беше полу-социопат, но поне беше възпитан. - Искам да чуя всичко. - добави той.

Admin

Над главите им прелетя птица и изкрещя към всичко и нищо в небето над гората. Атмосферата тук беше зловеща, но далеч не толкова страшна колкото новината за загубен близък приятел. Или Звероукротителницата. Тя винаги печелеше.
В тази гора наистина не беше толкова лошо, но мястото си имаше достатъчно крива слава, че да не ги безпокоят тук. Никой от двама им не надушваше, предчувстваше или очакваше компания. Можеха да говорят свободно.

Възраст : 27

Задържа ръката му малко повече време, от колкото бе нормално. Белезите, "изрисувани" по кожата му й бяха до болка познати. Любопитството й се пробуди. Дали познаваше този, който го беше употребил, дали тя щеше да иска също? Първични инстинкти. Вегетарианството не беше най-добрата опция, но откакто беше тук нямаше особено голям избор. Определено се изкушаваше, но именно белезите я спряха. Нямаше начин да получи кръв от човека доброволно,поне засега, а определено не й се рискуваше да опита. Все още не беше наясно как гледа на нея и това можеше да й изиграе лоша шега. Силно се надяваше в очите й да не шари сиво, защото ако Колтън знаеше, че е вампир, може би нямаше да е толкова любезен.
-Вечерта, в която беше убит имаше бал - подхвана историята, решавайки да му каже само нужното. Едва ли случилото се между нея и върколака щеше да му е от полза така или иначе - по повод навършването на 150 години от началото на мира. Аз и Зи бяхме от гостите. Всичко вървеше чудесно, до момента, в който някой не се опита...тоест успя, да подпали сградата. Видяхме двама, носеха маски и Зи ги подгони. Когато отидох в дома му няколко часа по-късно, той умираше. Бяха го нападнали и... Кръвта му беше навсякъде - направи малка пауза, мислеше дали й е казал още нещо, стараейки се да не си припомня нищо друго от тази вечер - каза, че трябва да опазим мира. "И да не те оставям сам и да поемеш по пътя на разрушението" - довърши наум. Не знаеше какво значи това, но може би просто върколакът не искаше човекът да тъжи. Нали така правят онези, на които им пука. Пазят те, молят се да не страдаш... Не, че имаше от къде да знае, но предполагаше.

Възраст : 33

Ръцете им се задържаха малко по-дълго от чисто формалното, което даде време на Кол да забележи нещо, което го разклати из основи. На палеца на розавелката имаше пръстен, идентичен с онзи, който той самия носеше на лявата си ръка. Всичко в него изтръпна, превключи без дори да има контрол над това. За нетренираното око промяната в него бе незабележима. Позицията на краката му леко се промени, раменете се отпуснаха малко по-ниско. Изглеждаше сякаш просто е изморен. Изслуша търпеливо историята на Ана, и се усмихна.
- Колко... удобно. - преди да е реагирала ръката му грабна нейната, и я вдигна на нивото на очите й така, че да може да види същият пръстен на средния пръст на лявата му ръка. - А сега ще ми обясниш ли, защо носиш НЕГОВИЯ ПРЪСТЕН като ЛОВЕН ТРОФЕЙ? - гневът изпълваше всяка клетка в тялото му със сила. Всичко пред очите на Кол бе придобило червени отенъци, и усмивката му бе меко казано зловеща. Пръстените, които той и Зейдист имаха, често бяха идентични, главно защото когато единия купуваше пръстен за себе си, той задължително взимаше същия за другия. Беше тяхна традиция от както се запознаха като младежи. Да види обаче един от ТЕХНИТЕ пръстени на чужда ръка... след новината за смъртта на Зи... "ТЯ НЕ Е ВИНОВНА!" чу се да крещи на ум. Това го стресна. Изведнъж отново бе себе си. Мъглата на гнева се разсея, и той отстъпи.
- Аз... извинявай. - дишаше плитко. Не трябваше да я плаши, или наранява. Явно е била важна за Зейдист, щом носеше един от пръстените му. А и тя имаше най-много информация относно случилото се. Явно цялостта на мира бе под заплаха, и най-добрият му приятел нямаше да е последната жертва.
- В главата ми е каша, той ми беше... брат. - призна той и се усмихна криво. - Обещавам повече да не те докосна, без твое разрешение. Стига да не ми дадеш повод. - думите му бяха колкото заплаха, толкова и закачка. - Добре, явно имаме мистерия за разгадаване, и вредители за убиване. Какво предлагаш? - попита той, вече върнал се напълно на себе си.

Възраст : 27

Не трепна. Не е като да не очакваше подобен развой на събитията. Та тя самата би си помислила същото. А и не беше първият гневен мъж пред очите й. Ако не бе упражнявала самоконтрола си в продължение на години мълчание пред баща си, най-вероятно щеше да го фрасне. Вместо това, просто стоеше и го гледаше право в очите. Болеше го, да, нормално. Когато загубиш някого боли... Но нея не я интересуваха оправданията му, дори да я беше ударил нямаше да й пука. "Извинявай", "не беше нарочно", "няма повече" , бла бла. Ако получаваше по една монетка всеки път...
-Той ми го даде, на бала - бе преместила погледа си и ровеше в чантата си за нещо - предлагам следното. Нека проверим какво е останало от дома му. Не бях достатъчно далеч, за да не чуя експлозията, но може и съдбата да ни се усмихне. Не мисля, че убийството му е било част от плана, така че сигурно са били немарливи. А относно възможността там да гъмжи от представители на съвета - продължаваше да рови, ама то нали знаете - дамските чанти са като бездънни ями - имаш късмет - най-накрая намери торбичката с вещите на Зи - пред теб също стои един - подаде му нещата и отново сключи поглед с неговия.
Обърна се и тръгна да излиза от гората, колкото повече седяха там, толкова по-студено й ставаше.
-А относно "ловния трофей" - изрече в гръб, ходейки бавно и изкусително (не го правеше нарочно, обещавам) - смятам да го задържа.

Възраст : 33

Колтън взе торбичката и се усмихна криво, защото започваше да разбира какво Зи е видял в Ана. Имаше дух, хъс, и потенциала да му види сметката, както емоционално, така и физически. И това лице... Супер, преди минути разбра, че брат му е мъртъв, а сега оценяваше мацка, която вероятно Зейдист е свалял. Десет от десет за най-добър приятел на планетата. "Това тяло обаче..." изникна неканено в главата му, докато проследяваше с поглед как тя се отдалечава.
- Преди да тръгнем. - повиши глас той - Какво си ти? - предполагаше, че е вещица. Или вампир. Външният и вид бе твърде перфектен, кожата твърде гладка. Косата твърде розова. И имаше нещо в очите и... - Нямам проблем с определена нация... - "Не, имаш проблем с всяка нация" - Можеш да бъдеш спокойна. - Кол пъхна ръце в джобовете си и заби нокти в бедрата си, за да накара садистичния идиот да млъкне. Беше искрен с нея. Каквато и да беше, не бе опитала да го изнуди, и му даде нещата на Зи по своя собствена воля. Бонус точки за Рейвънклоу.

Admin

Тази торбичка обаче беше прекалено лека.
Може би Ана все пак го беше излъгала и беше задигнала нещата на Зи, както бе сторила и с пръстена му? Колтън нямаше представа. Може би пък Зи просто му беше завещал само няколко салфетки от запиванията им в клуба на "Анонимните Вампиросвалячи" и това беше.

Предупредих ви в чата, че не можете да си играете на муле. Което значи да не прехвърляте предмети от един герой до друг чрез посредник. Затова бяха дадени 50 EXP, като малка компенсация. Общо взето - сега имаш избор: EXP-то или предметите. Ако избереш предметите - когато отвориш торбата, всички ще са си там без проблеми. Ако избереш EXP-то, вътре ще има само бележка от Зейдист например.

Възраст : 27

Спря. Рано или късно щеше да разбере. Щеше й се да е късно. От малка харесваше хората, не е нужно да ви казвам, че те нея - не особено. Не знаеше защо я гледаха със страхопочитание или защо прислугата й винаги изпадаха в паника, ако замрънка за нещо. Не го разбираше. Учудващо, Ана беше слънчево дете... Беше, много отдавна. "Какво ти пука, всъщност? Защо някога ти е пукало, ще те намрази рано или късно, ще си тръгне или ще умре заради теб...?" Всеки има гласове в главата си - несигурност, страх или нещо по-голямо. Тя не беше по-различна.
-Съдейки по белезите по ръцете ти, вече би трябвало да си се досетил сам.
Не дочака отговор и отново тръгна напред.

Възраст : 33

Вампир. Колтън се усмихна широко. Тръпки пробягаха по цялото му тяло. От всички раси най-голямо удоволствие му доставяше работата с вампири, защото или бяха приятна изненада, и можеше да се разчита на тях, или се превръщаха в поредната играчка за неговата "жажда". Вече нямаше начин цялото това нещо, каквото и да беше, да се окаже безплодно, или скучно. "КОЛТЪН, ГЛУПАК ТАКЪВ!" скастри се той на ум. Трябваше да получи повече информация за случилото се. А тази конкретна вампирка щеше да му е от полза, все пак бе представител на съвета. Не бе нито случайна, нито безполезна. При всички случаи всичко в него нашепваше, че е много повече от просто красиво лице, и секси походка.
- Както заповядате, милейди. - иронично изрече той и пое след нея. Още не бе сигурен дали е приятел, или враг. Бе сигурен обаче, че посоката в която поемат е правилна. Във всяко отношение.

- Чий социален контакт те изтощи толкова много днес? - попита с ехидно любопитство вещицата докато оглеждаше някакъв храст отдясно на едва отъпканото подобие на пътечка, по което вървяха.
Откъсна едно от малките тъмнозелени листенца и го вдигна на нивото на очите си, оглеждайки ситно назъбените му ръбчета. Нямаше си на идея как се нарича, нито пък дали се ползваше изобщо, но го запаше като нещо особено ценно. Сетне обаче го захвърли небрежно на земята. Ако щеше да се пазари с Петуния, то трябваше да използва нещо по-.. впечатляващо.
- Няма ли вече да ме запознаеш с потенциален доведен татко?
Широко ухилена, Арабела се обърна към Касиди и запристъпва бавно назад. Рискът да се пребие в някой камък и да се изръси по задник в калта си заслужаваше щом щеше да наблюдава кисела физиономия. Оставаше само да я нарече "мамче" и шоуто щеше да започне.

Admin

Горичката беше прилично приветлива днес, и единственият минус беше, че съвсем леко застудяваше под сянката на многовековните дървета. Тук-таме крещяха птици, претичваха катерици във вечна гонитба на жълъдчета, а понякога по пътечките се срещаха и други минувачи. Днес времето беше приятно за разходки, но определено не и за телепортации. Когато и Касиди и Арабела да се озовяха тук, все щеше да им се стори симпатично местенце. С оглед на посещаемостта обаче, едва ли биха открили някакви редки билки тук точно сега, камо ли тайно от всички любопитни същества, дошли да разпуснат днес.

Не видях да си тръгваш от къщата на Касиди. Пиши пост там, за да не изглежда сякаш се телепортираш тук.