Котаракът, жасминът и поляната под звездите

***
Всичко беше старо. И дървено. Стари дъски, стари скринове, стари маси и стари столове. Стари легла и стари шкафове, стари часовници, стари сандъци и стари рокли.

***
Безпомощно зарита с крака и ръце. Водата щипеше очите ѝ, а над постепенно размиващата се повърхност, лицето на Юстиния бе замръзнало в безизразно изражение.
- Манипулирай водата, Офелия.
Колкото и да се мъчеше да подчини елемента на волята си, колкото и да се противеше на първичната паника, вещицата усети как тялото ѝ започваше да се предава. Изведнъж натискът на майка ѝ изчезна, карайки я инстинктивно да се изправи, здраво стиснала ръба на ваната. Дишането ѝ бе плитко и хрипливо, а ръката ѝ механично се стрелна към врата. Застинала в банята, обгърна коленете си с ръце в опит да скрие тялото си. Да се защити? Погледът ѝ бе хищен, досущ като на ранено диво животно.

***
- А това тук какво е? - любопитно посочи една от картите с малкото си пръстче.
- Това е Колесницата.
Все толкова любопитно, момиченцето подпря лактите си върху дъбовото бюро и преценяващо попита:
- А защо го правиш?
Мъжът внимателно вдигна дъщеря си на колене, оставяйки заинтересования ѝ детски поглед да попие ярките цветове, изрисували различните картини пред тях.
- Виждаш ли, Офелия, дивинацията може да ти помогне да разгледаш една история от много страни. Картите те карат да си задаваш въпроси, да си любопитна към всичко, което се случва около теб, за да научиш повече, а и да откриеш истината. Добре може да прецениш една ситуация само, ако си склонна да си отворена към нови идеи и възприятия. Не трябва да съдиш някого без да си наясно с всеки детайл.
- Какво е възприятия?

***
Къдравото момиченце обви кръста ѝ с тънките си ръчички и се сгуши.
- Обичам те, Фели. Не искам никога да си тръгнеш...